Мартин Скорсезе: Разлика между версии

Скорсезе учи режисура в Нюйоркския университет, където създава късометражните филми   "What's a Nice Girl Like You Doing in a Place Like This?" (1963) и "It’s not just you, Murray!" (1964).

През 1967 г. Скорсезе прави първия си пълнометражен черно -бял филм I Call First, който по-късно е преименуван на "Who’s that knocking at my door".  В него взимат участие неговите състуденти – актьорът [[Харви Кайтел]] и монтажистката Телма Шунмейкър, с които той ще продължава да работи през годините.

През 1972 година Скорсезе заснема филма Boxcar Bertha за продуцента на нискобюджетни филми Джон Корман ( помагал на режисьори като Копола и Джеймс Камерън в началото на кариерите им) , който ще го научи как да снима развлекателни филми с много малко пари и в кратък срок. Това ще му е от полза в предстоящите предизвикателства.  Касаветис насърчава Скорсезе да прави филмите, които наистина иска , а не да работи по проектите на някой друг.

Така идва мигът на Mean Streets/ [[Коварни улици]]-  истинският пробив за Скорсезе, [[Харви Кайтел]] и [[Робърт Де Ниро|Робърт де Ниро]].  Филмът поставя началото на неповторимия стил на режисьора. Всички елементи на неговото кино са тук-яркият диалог, бурното действие, черен хумор, реалистичен подход  при показване на насилието, предателство, католическа вина, човекът търсещ изкупление.

През 1974 г. актрисата [[Елън Бърстин]] избира Скорсезе да я режисира във филма  [[Алис не живее вече тук|Алис не живее вече тук.]] . За своето изпълнение тя печели награда „Оскар“.  Макар и добре приет от критика и публика, филмът остава аномалия в ранната кариера на режисьора, тъй като се фокусира върху централен женски персонаж.

[[Шофьор на такси]] (1976 г.)  е  тъмният, градски кошмар на Скорсезе за бавното настъпване на лудостта при един самотен човек. Филмът утвърждава Скорсезе като режисьор и привлича вниманието към оператора Майкъл Чапман, чийто стил е насочен към високите контарсти, силни цветове и сложни движения на камерата. Главната роля се изпълнява от Робърт Де Ниро- като тревожният и психотичен Травис Бикъл. Младата Джоди Фостър  прави своя пробив  с противоречивата си роля на непълнолетна проститутка, а Харви Кайтел е в ролята на нейния сутеньор.

[[Шофьор на такси]] бележи началото на серия от сътрудничества между  Скорсезе и сценариста Пол Шрейдър.

[[Шофьор на такси]] печели [[Златна палма]] в Кан през 1976 година и получава четири номинации за Оскар, включително за „Най-добър филм“.

Робърт де Ниро, който вече е близък приятел на Скорсезе, е човекът, който го измъква от депресията като го убеждава да заснеме филма [[Разяреният бик]]. Истинската история на боксовия шампион [[Джейк Ла Мота]] е обсебила Де Ниро от дълго време и той вярва , че само Скорсезе може да направи този филм. 

Окончателният проект до голяма степен е дело на самите Скорсезе и Де Ниро. Американският филмов институт избира [[Разяреният бик]] като номер 1 американски спортен филм в техния списък с топ 10 спортни филма. През 1997 г. го поставя на 24-то място в своя юбилеен списък за най-велики филми [[AFI's 100 Years...100 Movies]]

Следващият проект на Скорсезе е петата му съвместна работа с Робърт Де Ниро – [[Кралят на комедията]] (1983). Това е сатира на света на медиите и известните личности, чийто централен персонаж е  самотник, който парадоксално става известен чрез  престъпна дейност ( отвличане). Филмът е очевидно отклонение от по-емоционално ангажираните филми, с които Скорсезе се е занимавал досега.  Експресионизмът на предишните му творби тук отстъпва на моменти на почти пълен сюрреализъм.  Но и все още носи много от запазените марки на Скорсезе. [[Кралят на комедията]]  се проваля в боксофиса, но все повече се възприема от критици и публика в годините след премиерата си. Немският режисьор [[Вим Вендерс]] го е посочил  сред 15-те си любими филма.

В [[След работа]] (1985) Скорсезе прави  естетическа промяна с един много по-ъндърграунд  филмов стил. Заснет с  изключително нисък бюджет, на естествена локация, през  нощта  в квартал Сохо в Манхатън, филмът е черна комедия за все по-злощастната нощ на един нюйоркски професор. (Грифин Дън)

През 1986 г. Скорсезе прави [[Цветът на парите]], продължение на известния  филм на [[Робърт Росън]] "The Hustler" (1961) с [[Пол Нюман]], който участва заедно с [[Том Круз]]. Въпреки че се придържа към утвърдения   си стил , който не е комерсиален, [[Цветът на парите]] е първият касов филм , достигащ до широката публика на режисьора .  Пол Нюман  печели "Оскар", а Скорсезе получава достатъчно  влияние, за да  си подсигури  подкрепа за проект, който му е дългогодишна цел: [[Последното изкушение на Христос]]

Филмът е трябвало да се заснеме с подкрепата на [[Парамаунт Пикчърс|Paramount Pictures]], но малко преди началото на снимките продуцентите  спират финансирането на проекта, притеснени от натиск на различни религиозни групи. В тази несъстояла се версия от 1983  ролята на Исус е била поверена на Ейдън Куин, а певецът [[Стинг]] е бил избран да играе [[Пилат Понтийски]].

И така след своя "флирт" с комерсиалното кино в средата на 80-те, с [[Последното изкушение на Христос]], Скорсезе се завръща към своя дълбоко личен подход в създаването на кино. Още преди пускането на филма , той провокира обществен гняв и протести, упрекващи лентата в богохулство и така превръщат един независим проект с нисък бюджет в медийна сензация. Повечето противоречия са насочени към финалните пасажи на филма, където  Христос се жени за Мария Магдалена и има семейство като част от халюцинация, предизвикана от Сатаната, докато Исус е на кръста.

Разглеждайки филма извън споровете, той   остава важна работа в канона на Скорсезе - явен опит да изведе духовността, която е в основата на неговото кино. Режисьорът получава втората си номинация за награда Оскар за „ най-добър режисьор" , но този път губи от режисьора на [[Рейнман|Рейнмен]] -[[Бари Левинсън]].

През 1987 година Скорсезе заснема легендарния клип към песента на [[Майкъл Джаксън]] “Bad”.

След десетилетие на предимно смесени резултати, гангстерският епос  [[Добри момчета]] (1990) е  филмът, който връща във  форма Скорсезе по безапелационен начин. Де Ниро и [[Джо Пеши]] са на виртуозно ниво , напълно следвайки блестящата режисура на Скорсезе , като по този начин възстановяват, подобряват и утвърждават репутацията му.  

Филмът е номиниран за шест награди "Оскар", включително "Най-добър филм" и "Най-добър режисьор".  Това е трета номинация , която Скорсезе получава, но отново губи- този път от дебютанта в режисурата [[Кевин Костнър]] за филма му „[[Танцуващият с вълци|Танцуващият с вълци“.]] Джо Пеши печели  Оскар за най-добър поддържащ актьор, а филмът обира и множество други награди, включително пет статуетки BAFTA и награда "Сребърен лъв" от фестивала във Венеция.

Наличието на изгубено общество, загубени ценности, както и подробно пресъздаване на социални обичаи и ритуали продължава традицията на филмите на тези режисьори.

[[Казино (филм)|Казино]] (1995 г.), подобно на [[Невинни години (филм, 1993)|Невинни години]] се съсредоточава върху историята на мъж, чийто добре подреден живот е нарушен от пристигането на непредсказуеми сили. Фактът, че това е насилствен гангстерски филм, го прави вълнуващ за феновете на режисьора, които са били объркани от очевидното откъсване от престъпната тема в предишния му филм.

[[Казино (филм)|Казино]] е успех в боксофиса, но получава смесени оценки, най-вече заради стилистичните си прилики с [[Добри момчета]] и прекомерното насилие. Много от символите и триковете на [[Добри момчета]] се появяват и в [[Казино (филм)|Казино]] непокътнати, начело с кастинга на Робърт де Ниро и Джо Пеши, който отново играе неубоздан психопат. [[Шарън Стоун]] получава номинация за най-добра актриса за изпълнението си във филма. Скорсезе също взима епизодично участие като комарджия на една от масите.

==== Игрални филми ====

==== Документални филми ====