Константин II Асен: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Henry lalev (беседа | приноси)
м допълнение
Henry lalev (беседа | приноси)
допълване на текста и литературата
Ред 27:
Като престолонаследник участва заедно с [[митрополит]] [[Йоасаф Бдински]] в мисия в [[1394]] г. до османците, завладели [[Търново]].
 
През [[1404]] г. Константин II е посочен от император [[Сигизмунд Люксембургски]] като владетел на България наравно с деспот Стефан за [[Сърбия]] и [[войвода]]та Мирчо за [[Влашко]] в писмо до [[Бургундия|бургундския]] [[херцог]] Филип по повод общи военни действия срещу османците. Същата година цар Константин отхвърля васалитета си към Султана и заедно със сина на [[Иван Шишман]] [[Фружин]] и войводата [[Мирча Стари|Мирчо Стари]] започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като [[въстание на Константин и Фружин]] при което османците са отхвърлени от източните и западни български земи. Според друга датировка началото на въстанието е в 1408 г.
 
ОколоСпоред [[1408]]известията г.на Константин IIКостенечки давасрещу крепости,въстаналите вероятнобългари внастъпил районас навойски [[Ихтиман]],султан наСюлейман феодалаи Каралюкпревзел илис Новак,бой коетокрепостта ставаТемско. поводПредполага османцитесе датова организиратстанало походкъм срещу1409-1410 него,г. воденВъпреки оттова [[Сюлейманв Челеби]] –част синот навъстаналите територии [[Баязидсе I|Баязидзапазила Iбългарска Светкавицата]]власт. През [[1413]] г. османците предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от [[Муса Кесиджия]], Константин II е прогонен в [[Кралство Унгария]], но същата година [[султан]] [[Мехмед I]] побеждава Муса Кесиджия. В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под османска власт, ако не се смята днешното Южно българско черноморие, което е управлявано от [[Византия|византийците]] и е покорено едва при падането на [[Константинопол|Цариград]] през 1453 г.
 
Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в [[Унгария]] и при [[Стефан Лазаревич]] без да се уточнява кога и за какъв период от време. Противно на общоразпространеното мнение, не е исторически доказано да е напускал окончателно [[Видин]] още от 1396 г.
 
Има съществени съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. до [[1417]] г. като [[васал]]но на султана:
* Според решение на Големия съвет на търговската република [[Дубровник]] от [[28 ноември]] [[1398]] г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в „страните Славония, Босна, Срем и България“ т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства [[Славония]] и [[Срем (област)|Срем]] и със също така самостоятелното кралство [[Босна (област)|Босна]];
* Според византийската хроника на [[Псевдо-Сфранцис]], в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през [[1413]] г. на страната на султан [[Мехмед I]] срещу [[Муса Челеби]] се сражават войските на „владетелите“ на Сърбия и България и на Василевса“ (под „василевс“ се има предвид византийския император [[Мануил II Палеолог]]);
* Пак по повод същите събития византийският историк [[Михаил Дука]] дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на [[Янина]], деспота на Лакедемония, княза на Ахая…“ тАхея.е. уж изчезналата от картата на ."[[Европа|ра]] България има „[[посланик]]“;
* В хрониките на [[Констанцки събор|Констанцкия събор]] от [[1414]] – [[1418]] г. неизменно присъства гербът на „императора на България“ /три лъва върху златен щит и над тях – царска корона/. Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар [[Иван Шишман]];
* През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски [[Санджак (административна единица)|санджак]]. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през [[1430]] г.
 
Всички посочени по-горе доказателства обаче са косвени. Те показват, дипломатическата активност на българските представители на последната управлявала династия от Средновековието и техните усилия да възстановят българската власт в териториите на юг от Дунав. Много по-категорични са доказателствата за падането на Видин в османски ръце още през 1396 г.:
При въстанието на Шишмановия син [[Фружин]], известно в историографията и като [[въстание на Константин и Фружин]], от [[1408]] – [[1413]] г. най-вероятно Константин II, включвайки се в създадената от крал Сигизмунд Люксембургски християнска коалиция срещу османците, всъщност едновременно е подкрепил и братовчед си Фружин в опита му да отвоюва бащините си владения.
 
-известията на Константин Костенечки и Григорий Цамблак, че веднага след битката при Никопол в 1396 г. султан Баязид превзел Видин;
 
-писмо на дука на Бар от декември 1396 г. до Венеция с молба да му се окаже съдействие за спасението на сина му Анри, "...затворен от турците в крепостта Видин...";
 
-пренасянето на мощите на св. Петка в Сърбия още през 1398 г. - мощи напускат само превзет град. Едва ли български цар, ако такъв е имало във Видин по това време, би допуснал мощите на най-тачената българска светица да напуснат града му.
 
Константин II Асен умира на [[17 септември]] [[1422]] г. в [[Белград]] – това е отбелязано от няколко независими източници:
Line 48 ⟶ 54:
* в една приписка в ръкопис № 125 от сбирката на [[Хилендарски манастир|Хилендарския манастир]], където той е наречен „цар български“.
 
== Изв рии литература ==
== Източници ==
* [[Пламен Павлов|Павлов, Пл.]], [http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/konstantin_II_asen.htm „''Цар Константин II Асен (1397 – 1422) – последният владетел на средновековна България''“], 2006 г.
*[[Иван Тютюнджиев|Тютюнджиев, Ив.]] и [[Пламен Павлов|Павлов, Пл.]], „Българската държава и османската експанзия 1369 – 1422“, Велико Търново, 1992.
*Аризанова, С. Пренасянето на мощите на св. Петка от Видин в Сърбия – избор или предопределение. – История, 2008, кн. 1, 22-30.
*Константин Костенечки. Съчинения. Изданието е подготвено от Анна-Мария Тотоманова.София, 1993.
*Григорий Цамблак. Избрани съчинения. Съст. Донка Петканова. С., 2010.
*Матанов, Хр. Залезът на Средновековна България. София, 2016.
*Гюзелев, В. Венециански документи за история на България и българите 12-15 в. София, 2001.
 
{{история-България-мъниче}}