Войнягово: Разлика между версии

Село Войнягово се намира в северните поли на [[Същинска Средна гора]], като най-високи върхове в землището му са – Карасиврия, Голямо Градище и Кинанов връх. На североизток от селото, на около километър и половина, тече река [[Стряма]], която приема единствения приток от землището на Войнягово, дола Куманица, което протича непосредствено до северния край на селото. В миналото, преди да бъде канализирано, то често заливало селото при приижданията си след порои, като тези от 1956 и 1957 г. Землището на Войнягово е много добре очертано географски : на северозапад граница е баира „Чегрей“, на югозапад – билото на [[Средна гора]], на югоизток – баирите „Малки стеници“ и „Големи стеници“, а на североизток – река [[Стряма]]. Има извор с минерална вода, който не е проучван и не се използва (м. „Ралюв гьол“). Водоснабдяването в миналото е ставало чрез кладенци, като в селото е имало 7 обществени кладенеца, а по-късно почти всяко домакинство е изкопало собствен кладенец (водата излиза на около 6 – 8 метра дълбочина). Сега има модерен водопровод и всички домакинства са водоснабдени. Селото е единственото в [[община Карлово]], което има канализация за отпадни води (мръсна канализация). От центъра на общината отстои на 9 км, а от курорта град [[Баня]] на 7 км. Има удобни транспортни връзки с [[Карлово]] и [[Баня]], а най-близката жп гар<nowiki/>агара е тази на село [[Дъбене]] на линията [[Карлово]] – [[Пловдив]], отстояща на 4 км от Войнягово. Релефът и климатът на войняговското землище позволява отглеждането и на житни, и на технически култури ([[лоза|лозя]], [[роза|рози]], [[тютюн]], [[царевица]]), и на овощия ([[ябълки]], [[круши]], [[сливи]], [[праскови]], [[череши]], [[вишни]], [[черници]]) и зеленчуци ([[зеле]], [[домати]], [[моркови]], [[краставици]], [[патладжан]], [[Кромид лук|лук]], [[Червен пипер|пипер]], [[люти чушки]], [[дини]], [[пъпеши]], [[тикви]] и т.н.), както може да се отглежда и едър ([[говеда]] и [[биволи]]) и дребен ([[овце]] и [[кози]]) рогат добитък. Зимата е мека и тук виреят такива топлолюбиви култури като – [[смокиня]], [[нар]], [[мушмула]], [[дюля]], [[лавър]] (дафинов лист) и др. Лятото също се отличава с по-голяма прохлада от температурите в съседното село [[Дъбене]] например. Климатът и чистата природа могат да бъдат единственото обяснение за дълголетието на войняговци.

[[Файл:Voynyagovo war memorial.JPG|мини|Военен паметник]]В землището на село Войнягово следи от уседнал живот и селища има още от времето на каменно-медната епоха (халколит). Такива поселения са открити в близост до бреговете на река Стряма в местностите Айлезьово и Адъта, като последното е разположено през реката точно срещу станалото прочуто със златните си изделия халколитно селище в местн. Саровка до с. Дъбене. В северните поли на Средна гора над селото в местностите Малка Сърдинка, Рошава могила и Чакърка има запазени скални светилища със соларни кръгове и изсичания в скалите, които местното население оприличава на „воденични камъни“ (соларните кръгове при Рошава могила и Малки Стеници), а други на „хлябовете“ – при Чакърка (тъй като действително приличат на огромни хлябове сложени да втасват). В околностите на селото има доста останки от тракийски поселения най-вече в полите на Средна гора, за което говорят и няколко находки от тракийски и древногръцки монети-предимно тетраоболи и тетрадрахми. През трако-римския период (І-ІІв. сл. Хр.) в землището на селото просъществувала пътната станция „Виа Мата“ (местн. Големи Стеници) на пътя Филипопол-Субрадице (дн. с. Христо Даново) – Мелта (дн. Ловеч), а също има и няколко селища от този период, като най-голямото от тях в м. „Чегрей“ просъществувало дори до XV век. Колко рано прониква християнството в този район е видно от развалините на няколкото черковища из войняговското землище, най-ранното от които в местността „Пресвята“ е от ок. V–VI век сл. Хр. Пак от същото време е и това в местността „Чегрей“. От времето на Византия, I-во и II-ро българско царства са: Димитрова черква в едноименната местност, Атанасова черква в местността „Светата вода“, и черковището „Летни св. Никола“ в местността „Черковището“. През време на Средновековието селището многократно преминавало ту в българско, ту във византийско владение, докато в края на XII век окончателно останало в пределите на българското царство. Една легенда сочи като основател на селото болярина Войнег, който събрал пръснатите по Средна гора колиби в едно село, което приело името му, което според легендата се случило към средата на ХІІІ-то столетие. В историческите документи не се среща болярин на име Войнег. Има по-правдоподобно обяснение за произхода на името. 

Във времето на османското нашествие селището в местността „Чегрей“ е напуснато от жителите си, като голямата част от тях се заселили при прадедите на войняговци, а землището му било присъединено към това на Бере(н)де (Войнягово) като „мезра Куманица“ – т.е. запустялото село Куманица, а данъците му също са поети от населението на Бере(н)де. В един османски регистър за годината 1477 е отбелязано запустялото село (мезра) Костандин намиращо се между селата Бере(н)де (т.е. Войнягово) и Салих (дн.Дъбене). Османското нашествие заварва селището Бере(н)де (дн. Войнягово) на около 1 км северозападно от днешното местоположение на селото в м. „Калугерец“, а църквата му била „Св. Атанасий“, развалините на която стояли там до унищожаването им в 1902 г. Селото още във времето на Второто българско царство е било със статут на войнишко селище (съдейки и по името му), който статут запазва дори до 1839 г., когато с Гюлханския хатишериф тази категория население е освободена от войнишките си тегоби. Селото е било войнишко и това категорично сочи едно „Ходут-наме“ (документ описващ границите на селото) от 1712 г., където изрично се упоменава и взимания от селото „войнишки данък“ и войнишките „бащини“, пак тук за пръв път се споменава и за отглеждането на маслодайната роза Rosa damascena в м. „Гюловете“. В един османски регистър от 1566 г., в който са описани селата дадени във вакъфско владение на джамията "Султан„Султан Сюлейман"Сюлейман“ в Цариград (видно и от Ходут-намето) селото е записано с името Домуз дере (Свински дол) и второ име Бере(н)де. Името Домуз дере селото най-вероятно е получило, тъй като е било разположено на дола Куманица, в което и до днес живеят големи популации диви свини. В друг един джелебски регистър (регистър на едри овцевъди) от 1576 г. селото е записано под името Бере(н)де кьой, с това име селото фигурира и в „Ходут-наме“-то от 1712 г. Името Беренде е от тракийски произход, като то е производно от тракийската дума „брендон“ (елен), или иначе казано би трябвало да се нарича Еленово (село). Поради войнишкото си население, което в онази епоха се наричало „войнигани“, селото от края на XV век започнало да се нарича Войнеганово, а впоследствие с по-съкратеното Войнегово/Войнягово, според западните или източните български говори. 

От средата на XVIII в. има и църковни приписки, където се упоменава с името Войнягово. Има някои податки и загатвания, че днешното село Войнеговци (днес квартал на София) е заселено от изселници от Войнягово, някъде в средата или третата четвърт на XVI в. Тогава е обновен манастира „Св. Димитър“ (Подгумерски манастир) в близост до землището на Войнеговци като се предполага, че манастирът е основан през XIII век, а от запазен надпис над вратата на манастирската църква личи годината 1597 — – вероятно годината на обновяването на храма от преселниците от Войнягово, тъй като св. Димитър е светията-покровител на Войнягово и патрон на църквата му открай време (развалините на т.нар. Димитрова черква до селото най-грубо могат да се датират в ХІІ ввек). Във време на османското владичество Войнягово е приемало преселници от разни краища на българското землище. Помнят се преселвания и изселвания в селото през XVII и XVIII век както от околните селища- – изчезналото в 1688 г. павликянско село именувано в османски източници Тарики Павликян, а също и от Дъбене, Баня, Михилци, така и от Ямболско (с. Войника), Старозагорско (с. Елхово, -общ. Николаево), Чипровци, Стрелча, Троян и т.н. В XIX век започва и разселване на войняговци. Към 1829 г. част от населението на Войнягово се изселва заедно с руските войски на ген. Дибич-Забалкански при изтеглянето им в Бесарабия, в селата Камбер и Башкьой (дн. Румъния). Известният български политик от края на XIX и началото XX на век Димитър Петков-Свирчо и синовете му Петко Д. Петков и Никола Петков са потомци на изселници от Войнягово. През 1852/53 г. е построена и осветена църквата „Св. вмчк Димитрий Солунски“ — – тя е умалено копие на църквата „Св. апостоли Петър и Павел“ в гр. Сопот и е един от най-добрите образци на брациговската строителна школа, заедно със сопотската църква. Обявена е за паметник на културата през 70-те години на XX век. 

В черковния двор е съхранено училището, в което Васил Левски е учителствувал през 1864/66 г. и днес то е музей за историята на селото. Тук във Войнягово през ранната пролет на 1865 г. Васил Левски основал първото „Тайно братство“ — – прототип на по-късните революционни комитети. Има някои податки, че Васил Левски е основал и читалището, което във времето непосредствено преди Освобождението (1876/77 г.) се разтурило. През 1900 г.читалището било възобновено от учениците на Апостола, като му било дадено и името „Васил Левски“ и утвърдено от Министерството на Народното просвещение със заповед №818 от 29 август 1903 г. Днес то е средище на културния живот в селото и пазител на традициите на Войнягово. От селото са излезли много хайдути и войводи, измежду които по-известни са: Видул войвода, Вълко войвода и Петър Петков Топалов. Войняговци взимат дейно участие и в църковно-националните, и в национално-освободителните борби. Във времето на подготовка на Априлското въстание Войнягово е посещавано поне два пъти от главния апостол на IV-ти (Панагюрски) окръг Панайот Волов, който го намерил много добре подготвено и въоръжено. Войняговци обаче делегирали правата си да ги представлява на Великото народно събрание в Оборище на представителя на гр. Карлово Васил Платнаров, който бил върнат от войводата Георги Бенковски, поради нередовни пълномощия. Така селото и комитета му останали извън събитията и обявяването на Априлското въстание. От селото са излезли трима участници в Опълчението. Войняговци се включват активно и в Съединението и последвалата го Сръбско-българска война, като дават три жертви в тези събития. Към края на XIX век започва разселването на войняговци не само из околията-Войнягово е „метрополия“ на села като: Анево, Московец, Иганово, Васил Левски — – в бившата Карловска околия, а извън нея и на пловдивските — – Сухозем, Бегово, Пъдарско, и на казанлъшкото Осетеново, а също и на търговищките села — – Бистра и Манастирци. В I-та и II-та Балкански войни за обединение на българските земи Войнягово дава 76 жертви, а в I-та световна война още 24. По време на Балканската война в 1912 година 2 души от селото се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. Сградата на днешното ново училище е построена през 1928/29 г., след като старото училище станало негодно за такова, вследствие на разрушителното Чирпанско земетресение от 1928 г. Учебните занятия в него започват след тържествен водосвет на 26 октомври (Димитровден) 1929 г. През 1936 г. полк. Петър Димков (известен народен лечител) открива паметна плоча с имената на загиналите в Балканските войни, която и досега се намира на източната стена на църквата. През II-та световна война Войнягово дава 8 жертви от 165 участници в двете фази на войната. В периода 1941/44 когато в България се вихри т. нар. партизанско движение от Войнягово излиза една чета от 23 души, известна като „Войняговска чета“, като най-изявени водачи са Коста Митев Топалов (Карамфил) — – (1920- – 1943) пряк потомък на войводата Петър Петков Топалов, и Иван Пръмов — – (1921 — – 2005), който след 9-IX-1944 г., през годините 1957/62 г. е министър на земеделието и горите в правителството на Антон Югов. През 1945 г. във Войнягово е създаден един от първите в България земеделски кооперативи, по-известни като ТКЗС (Трудово кооперативно земеделско стопанство), от 172 семейства, който по-късно (1957 г.) е обединен със този на съседното село Дъбене под името ТКЗС „Коста Митев“.

# „Рангелова черква“ — – намира се в циганската махала в северозападния край на селото. Представлява голям камък с дупка отгоре, който се е използвал като олтарна трапеза при отслужване на литургията на това черковище на патронния празник-деня на събора на св.архангели Михаил и Гавраил (8-XI). Най-вероятно камъка е от езическо светилище, а по-късно е използван за описаните цели. Служило се е на това черковище до средата на ХХ век.

# Черковището „Св. Троица“ — – също такъв камък, който се намира в двора на П.Ранчева, в североизточния край на селото. След разрушаването на селската църква от кърджалийте в 1794 г. и до построяването на църквата „Св. вмчк Димитър Солунски“ в 1853 г., тук са се извършвали службите и требите на войняговци, освен кръщенията които се извършвали в църквата на съседното село [[Дъбене]]. И тук служби са правени на деня на Петдесетница и Св. Дух до средата на ХХ век. Сега събора на селото се прави в най-близката събота и неделя до празника, в непосредствена близост до черковището.

# „Св. Никола Летни“ — – на северозапад от селото в [[Средна гора]] под върха наречен „Черковището“ — – служило се е на 9 май, срещу градушки. Службите са прекратени както и на другите черковища след масовизацията на земята от 1956 г.

# Черковището „Св. Атанас“ — – на 200- – 300 м на запад от селото в подножието на баира „Чакърка“ — – съществувало до 1902 г., когато жителя на селото Петър Марков унищожил запазените до тогава основи на църквата „Св. Атанас“, за да си направи лозе на това място, за което после претеглил много тегла и загуби, и вследствие на това изоставил мястото, което и досега е поляна.

# Черковището на „Рошава могила“ или още „Св. Георги“ — – намира се на запад от селото зад селските гробища, под средногорския връх „Чатала“. Служило се на деня на Св. Георги — – 6 май върху камък, на който е издялан соларен кръг (войняговци го наричат "воденичен„воденичен камък"камък“, поради приликата му с такъв) — – т.е. върху езическо светилище. Службите и тук спират, когато и на другите черковища — – средата на ХХ в.

# Черковището „Димитрова черква“ — – стара ранносредновековна църква, многократно разрушавана и възстановявана — – била е селска църква до 1794 г., когато е ограбена и изгорена от кърджалиите и никога повече не е възстановена, днес дори основите и не личат над земята. Намира се на около 500 метра от западния край на селото в посока [[Средна гора]] и в самите ѝ поли.

# Черковище „Пресвята“ — – стара римско-византийска църква от V–VI век сл. Хр. Посветена е била както личи и от името и на [[Света Богородица]]. Многократно разрушавана, преустройвана и възстановявана, и тя е унищожена във времената на кърджалийте и никога повече не е възстановена. Намира се на юг от селото в едноименната местност. Служило се на т.нар. Светли Петък-петъка след Великден, който е посветен на „Св. Богородица Живоносен източник“. За отбелязване е, че освен войняговският свещеник за службата идвал и този на с. [[Баня]], а в по-стари времена и свещеникът на с. [[Михилци]]. Службите и тук спират в средата на ХХ век.

# Храмът „Св.вмчк Димитрий Солунски“ е построен през годините 1852/53 г. по подбуда на някоя си баба Мария от [[Сопот]], която увещала войняговците Петър Иванов Буюклиев и дядо Ралю (основателя на Ралювският род) да започнат да уговарят съселяните си за съграждане на Божи храм. Войняговци не чакали да ги увещават много-много, и главили една тайфа брациговски майстори с баш майстор Костадин Динев, и за две години храмът бил въздигнат, а след това и осветен от пловдивския владика и гонител на българщината Хрисант (1850/58 г.), който обаче не посмял да направи на войняговци никакви спънки заради това, че иконите и богослужебните книги били на църковнославянски, а не на гръцки. Предупреден за буйния нрав на войняговци и лошите последствия за себе си, ако би си позволил нещо подобно, той мирно и кротко извършил освещаването на храма. Църквата „Св. вмчк Димитрий Солунски“ — – е умалено копие на църквата „Св. апостоли Петър и Павел“ в гр. [[Сопот]] и е един от най-добрите образци на брациговската строителна школа. Обявена е за паметник на културата от местно значение.

* Църква „Св. вмчк Димитрий“ (съградена 1852- – 53 г.)

* Фармацевтична фабрика „Костилка“ (шеговито название на ракиджийницата — – построена 1936 г.)

* ТКЗС „[[Коста Митев]]“ (1945- – 1990 г.)

* Паметник на падналите от комунистическата съпротива в годините 1941- – 44, и на загиналите във [[Втората световна война]] 1944- – 45 г. Паметникът се намира на площада на селото.

* Самата църква, която е обявена за паметник на културата с регионално значение (а би трябвало да е от национално), тъй като е паметник на Брациговската строителна школа, а в нея е служил две години като църковен певец (псалт) [[Васил Левски|Васил Иванов Кунчев — – Левски]] по време на учителствуването си тук.

* Знаме на село Войнягово — – с правоъгълна форма със съотношение на широчина към дължина 3:5 и състоящо се от три цвята: бял, зелен и червен, разположени в концентрична последователност, а именно: бяла човешка длан с леко разтворени пръсти върху зелен кръг, находящ се в центъра на правоъгълника с отстояние 1/8 от ширината в горния и долния край на правоъгълника, който е червен на цвят. Това е историческото знаме на войниците (войниганите, войнуците) от времето на Второто българско царство, а също и знамето под което са служили същите тези войници по времето на [[Османска|Османската империя]] — – т.е. знамето под което войняговци са служили повече от 600 г., и което по право принадлежи на потомците на тези [[войнигани]] ([[войници]]).

* Селският [[събор]] в село Войнягово се провежда на празника „Свети Дух“, който е подвижен празник — – т.е. мести се според [[Великден]], като се пада на 50-я ден след [[Великден]]. Много от най-известните български народни оркестри са гости на събитието.

* Прави се [[курбан]] на патронния празник на църквата — – Димитровден на 26 октомври.

* Най-големия празник от столетия за войняговци е [[Гергьовден]] (6 май) — – празника на Св. Георги Победоносец. Няма и не може да се намери къща на този ден, в която да не се коли агне, курбан за св. Георги, или да се намери войняговец който работи на този ден. Дори има и пословица по този случай: " От гурбет се връща: войняговец-за [[Гергьовден]], дъбенец-за [[Сирни заговезни|Заговяване]](Старчовден), а овчиларец (климентец)- – за [[Спасовден]]".

* Войнягово е едно от четирите села в община [[Карлово]] (останалите три са: съседното [[Дъбене]], [[Сушица (квартал на Карлово)|Сушица]], и с.[[Васил Левски (Област Пловдив)|Васил Левски]]), в което е запазен автентичния обичай — – Старчовден (т.е. ден на старците — – старец, това е местното название на кукер). Всяка година в седмицата преди [[Сирни заговезни]] от понеделник до събота (без петъка) се вади „дюзенят“ (принадлежностите) на „стареца“, които той облича, и се разхлопкват звънци, тучове и хлопки за да се пропъдят злите сили и да се събуди природата за нов живот. Интересни са маските (суратите) и облеклото (тъкъмът) на старците — – то е белодрешно, отразявайки традиционното облеклото на войняговци преди да стане чернодрешно. Старците се събират в „тайфа“ и със специална „старчовска“ стъпка обикалят по улиците и къщите гонейки злите сили. Във всяка къща те биват черпени с вино, и им се дава дар: жито, брашно, фасул, които после се продават и с парите получени от продажбата се прави обща трапеза на цялата „тайфа“. Запазен е старинния тракийски обичай на заораването с волове на последния ден (събота) от старчовските дни — – остатък от култ към тракийския бог [[Дионисий]] — – [[Сабазий]]. Уникален също е и обичая да се бият „старците“ на Войнягово със „старци“ от съседно селище (напр. [[Дъбене]] или [[Михилци]]) докато се пролее кръв, като пукнат нечия глава за да има изобилие на вино през годината както се вярва, а така също и носените от тях специални „старчовски“ камшици с които те „плющят“, като ги въртят над главите си и ги дърпат рязко, с което предизвикват звук подобен на гърмеж от пистолет, който войняговци наричат „плющене“. Етнографите намират много силни тракийски елементи, както във старчовските (кукерските) игри и изпълняваните успоредно с тях танци със живи змии или само змийски кожи, така и в празника Полирания, който се празнува в деня след [[Гергьовден]], и в който се откриват елементи от култа към [[Великата майка богиня]], носенето на [[пискюллия]] (прабабата на днешната мартеница), войняговските женски везани пояси (колани) за чопрази (пафти) със зооморфни и антропоморфни елементи, запазените до края на XIX век русалски игри и обреди — – наследници на древнотракийските празници „розалии“ посветени на бог [[Дионисий]] — – [[Сабазий]], и ред още други обичаи и култови предмети и практики.

'''[[Ранополия|Полирания]]''', или още по-точно по̀лиранее, като второто „е“ е кратко, в диалекта на с. Войнягово, община [[Карлово]] е название на празник, който се празнува от войняговци на вторият ден на Гергьовден — – т.е. 24 април (ст.стил) или 7 май (н.стил). Празника е продължение на [[Гергьовден]]. Самият [[Гергьовден]] се празнувал, като рано сутрин преди слънцето да изгрее се отива на поляната наречена „Рошава могила“, находяща се в [[Средна гора]] на запад от селото, зад днешните гробища на селото (които са на това място от 1912 г.), и която поляна отстои на 15-ина минути път от селото. Под самата поляна (между поляната и гробището) има две тракийски, навярно надгробни могилки, едната, от които е малко по-голяма, и навярно в миналото обрасла, което и ще да е дало името на местността „Рошава могила“. На юг от поляната има група скали, като на една от тях е изсечен хоризонтален соларен кръг, наричан от войняговци „воденичен камък“ (поради действителната му прилика с воденичен камък), на който камък са извършвали освещаването на опечените вече жертвени агнета на [[Гергьовден]]. От там започвало и гергьовското хоро, което било повеждано задължително от свещеника на селото, въпреки каноничната забрана свещениците да участват в каквито и да било танци. Последният свещеник участвал в такова хоро в 60-те години на ХХ в. Василий (Вълко) Радев от с. [[Дъбене]], който по това време е бил енорийски свещеник на Войнягово, в личен разговор ми съобщи, че въпреки всичките му опити и настоявания, че не може да вземе участие в хорото поради канонична забрана, бил заставен почти насилствено от войняговци да поведе хорото, защото такъв бил обичая им. Преди да започне веселбата и яденето на агнетата по поляната се разхвърляло прясно сирене от няколко възрастни жени „за берекет“. Полиранията била на следващият ден и на същото място, с тази разлика че сега хорото, което тръгвало от същия камък (соларният кръг) се състояло само от млади невести, омъжени от Димитровден до Гергьовдена, които задължително играели боси. На хорото не могло да се хващат никакви лица от мъжки пол, моми, или раждала вече жена. И тук, както и в предишните обичаи за [[Гергьовден]] (повеждане на хорото от свещеника, разхвърляне на сирене „за берекет“) етнографите намират силни предхристиянски елементи, или казано другояче тракийски езически елементи. Младите невести, на които предстои да родят през идващата година са боси за да осъществят пряк контакт и почерпят сили от земята, а и да придадат на нея част от плодовитостта си, за да даде и тя добри и изобилни плодове. След хорото на младите невести започвала веселба и вече можело да се извие и обикновеното селско хоро от моми и ергени и всеки, на който му се играе.

* Типичната за повечето източни говори пълна редукция на широките гласни в неударено положение — – зилѐну, бъшта̀, мисо̀

* Ъ вместо старобългарския голям юс — – дъп, крък, зъп.

* Различен застъпник на старобългарския ят, като в книжовния език — – б’ал — – бели, за разлика от рупското и пловдивско б’ал — – б’али.

* Изпадане на съгласната „х“ или заместването и с "и"̀„и“̀ или "в"„в“ (ф) — – ръзло̀пчвъм, мъйнѝ съ, суф ляп.

* Изпадане на съгласната „т“ от групата "стр" —„стр“ – срѝнъ, сисра̀, Сря̀мъ.

* Твърди гласни в глаголните окончания за 1 л.ед.ч. — – но̀съ, о̀дъ, къ̀пъ, въръ̀.

* Превръщане на групата съгласни "мн"„мн“ във "вн" —„вн“ – сто̀внъ, по̀внъ, тѐвну.

* Членната форма за м.р винаги -ът — – Излѝзъм на пъ̀тйът, Дай ми но̀жът.

* Членна форма -тът за съществителни от ж.р., завършващи на съгласна — – султъ̀т, кръфтъ̀т, ноштъ̀т.

* Често членуване на мъжките лични имена — – Да̀дуф гу нъ Никула̀йът.

* Наречие "вѝдилу"„вѝдилу“ вместо светло — – И дъ съ прибирѐш пу вѝдилу!.

* Наречие "зъра̀н" —„зъра̀н“ – утре сутрин, "удза̀рнъ" —„удза̀рнъ“ – днешната, минала сутрин.

'''ТКЗС „Коста Митев“''' с. Войнягово — – е второто основано трудово-кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС) в [[Пловдивски окръг]], след това на с. [[Ръжево Конаре]] (осн.1944 г.). Датата на учредяването му е 4 септември 1945 г., когато 172 домакинства стават членове-основатели, внасяйки земята си и земеделския си инвентар. До масовото насилствено коопериране на земята през 1956 г. от комунистическия режим, ТКЗС-то изживява доста драматични моменти, в които част от членовете-основатели оттеглят членството си и искат връщане на внесените земи и инвентар. В съседното с. [[Дъбене]] ТКЗС-то е създадено на 28 септември 1950 г. само от 36 домакинства. През 1956 г. и в [[Дъбене]] по указание на управляващия комунистически режим всички земеделски стопани влизат „доброволно“ в кооператива. През същата 1956 г. на 17 март е „създадено“ и ТКЗС-то в с. Свети Климент (дн.с. [[Климент (Област Пловдив)|Климент]]), като до края на април са „кооперирани“ почти всички домакинства. През октомври 1957 г. по решение на партийните организации на [[БКП]] в [[Дъбене]] и Войнягово, и по указания „отгоре“ за окрупняване на земята по съветски образец, е взето решение за обединение на двата кооператива в един — – под името ТКЗС „[[Коста Митев]]“. В началото на 1959 г. към ТКЗС „[[Коста Митев]]“ е присъединено и ТКЗС-то на с. Свети Климент, като общата обработваема площ стига 45 хиляди декара. През 1976 г. формата на ТКЗС-тата е премахната и управляващата [[БКП]] създава новите форми „Аграрно-промишлен комплекс“ (АПК) и Промишлено„Промишлено-аграрен комплекскомплекс“ (ПАК), като национализира земята и от кооперативна, тя става държавна собственост. Това е последният удар, с който [[БКП]] разсипа селското стопанство на страната. Само за десетина години става ясно, че АПК-то е пълен провал, но „Компартията никога не може да сгреши“ и продължава агонията на АПК и ПАК до падането на комунистическия режим в 1989/90 г.

* Ралев, Лило. „''Говорът на село Войнягово, Карловско''“. Българска диалектология, кн. VIII, София 1977, с. 3- – 199