Левски (област Пазарджик): Разлика между версии

&nbsp;Най-старото известно име на селото е Оряхово. Светлина върху далечното минало на Калагларе хвърля регистърът на джелепкешаните от 1576 г.Според него през 1576 – 1577 г. в Татар Пазарджишка кааза се е включвала и нахията Коюн Депеси, обхващаща района около Овчите хълмове<ref>Овчехълмистата околия с център с. Г.Конаре (дн. гр. Съединение). В нея влизали: Коприщица, Хисаря, Синджирлий (Веригово), Красново, Калагларе и др. вж. Иречек, К. „Пътуване из България“.С., 1899 г., с.340 и др.</ref> В състава ѝ влизало с. Кара Халилер, носещо името на тогавашната знатна фамилия Халиловци. В същия документ е отбелязано, че селото по-рано се е казвало Картал, може би в началото на XVI в., когато представлявало една махала, кацнала на малка височина, твърдина, поради което получило името Карталъ – т.е. твърдина или орел. По-късно, вече към втората половина на XVI в., селото се наричало Кара Халилер, за да приеме след това по-новото си име Калаглар, постепенно видоизменящо се на Караалар, а след това на Калагларе – име носено до 1934 г. Първата знатна фамилия (Кара Халиловци), все кръвно свързани, възчернички, мургави хора, поддържали родствените си връзки и това наложило името на селището – Караагалар, което значи: възчерничките, мургавите братовчеди и за по-стегнато: черньовци <ref>Известия на БАН, 1971 г. Т. XVI, 12 – 20 и ф. 95, а. е. 23, НБКМ, Ориенталски отдел. В близост до Ихтиман са селата Г. и Д. Каралар, сега преименувани в с. Черньово.</ref><ref>в.„Септемврийско знаме“, бр.149,15.12.1981 г., ст. „Възникване и развитие на с. Долно Левски“.</ref>.

Тези места били обитавани от различни етнически групи, които оставяли след себе си дълбоки следи. Известно е, че първите обитатели тук са [[траки]]те. Те живели няколко години и заслужава да се спрем на тяхното съществуване, макар и бегло. Едно от техните най-войнствени племена били бесите. Част от тях, известни под името койлалети, се заселили в Средногорието, и то предимно в южните склонове на тази планина. Проф.Батаклиев твърди, че те като добри ловци, скотовъди и рудари предпочитали както благата на планината, така и на равнината.В местата на днешните села Лесичево, Елшица, Левски и Свобода траките намерили благоприятни географски и климатични условия, допадащи на техния начин на препитание. Тук открили вековни гори, обширни пасища за отглеждане на животни, за ловуване и за добиване на руда. Това обяснява защо в землището на селото има толкова много надгробни могили следи от изчезнали селища и други старини. За археологически ценности в него пръв пише [[Стефан Захариев]] в своята книга „Татар-Пазарджишка кааза…“ (фототипно изд., С.,1970 г., стр.38). С по-голяма задълбоченост по този въпрос се произнесли известни геолози, археолози и изследователи: [[Рафаил Попов (археолог)|Рафаил Попов]] в книгата си „Култура и живот на праисторическия човек в България“, част II -- желязна епоха. 1930, С., с.87; В. Митков: „Материали от праисторическата епоха в България“ -- ИБН, VII, 1932/33 г., с. 3-I-368 и „Произход на куполните гробници в България“, сборник в чест на Кацаров -- Известия на Арх. институт, кн. 19 от 1959 г., [[Гавраил Кацаров]] -- „Нови паметници на религиозната история на Тракия“ на (на чужд език), LAXIV.1929 г., 303 – 324; [[Ив. Велков]] и [[Ив. Венедиков]] „Кратки вести от разни места“ -- Известия от БАН, XV,1946 г., 328 – 335; П. Детев „Новооткрити старини“ -- ГПЛНМ, II,1950 г., с.260 ; Д. Цончев „Материали за археологическата карта на България “ -- ГПЛНМ,I 1948 г., с.182 – 187; [[Руси Стойков]]:„Наименования на селища според турски документи“ -- статия, публикувана в „Известия на Народна библиотека“ --София,1959 г.; [[Вера Мутафчиева]]: „Поземлена собственост от турско владичество през XV--XVIII в.“ ;[[:Иван Гергов]].Въз основа на техни проучвания се установиха следи от няколко изчезнали селища:

* В Местността ''Оряхово''. За съществуването на такова селище, което води началото си от трако-римската епоха, с име Оряхово (в миналото), няма никакво съмнение. Този факт се потвърждава не само от наличието на една селищна могила и намерените множество керамични фрагменти, от спомени и предания, но и от проучвания на археолози и други научни работници като [[П.Детев]], [[Д.Цончев]] и др. Тук е намерена и една монета от времето на Каракала (211—-217), сечена в Сердика (дн. София)<ref>Д. Цончев, Панагюрище и Панагюрско в миналото, 1963 г., с.55 и Археологически паметници в южните склонове на Средна гора, с.18.</ref>.Това селище било разположено на около 300 м. северозападно от Караджовата воденица, между Луда Яна и Джоропаница и стигало до Студеното кладенче, на разстояние 600 – 700 м. от двете страни на Цариградския път.

Съществуват и други предания, според които тук е имало стража за охрана на споменатите селища. Селището било оградено от север с няколко могили, нещо като некропол, а от юг, където е Сарпдерският мост, било самото градище, вероятно малка средновековна крепост, за която говори и професор [[:Иван Батаклиев]]<ref>Ив. Батаклиев, Пазарджик и Пазарджишко, С., 1969 г., с.88 и В. Радев, във в.„Септемврийско знаме“, бр. 131,1974 г.</ref>.Тя е предпазвала жителите му от вражи нападения откъм юг. Тук освен сечива -- мотика, сърп, наковалня и чукове (сега са в Пазарджишкия музей), са намерени още кюпове, тухли, зидове, водоизточници, които безспорно говорят за голямо селище. През 1968 г. при прокопаването на водопровода Попинци -- с.Левски работниците попаднали на стар водопроводен канал, направен от пръстени тръби, с посока Стражарака. Наоколо в обработваеми ниви са намерени много старинни предмети, а през 1967 г., по време на оран, тракторист попада на голям воден източник на около метър дълбочина. За това селище се разказват различни легенди и предания, много от които имат иманярски характер и са плод на фантазия, исторически недоказани <ref>Д. Цончев – цитираната книга, с. 17 и Сп. „Атеистична трибуна“, кн. 4, 1980 г., с. 87. Съкровището на Сюлейман паша </ref>.

* О<small>РМАНОВА ЧУКАРА</small>(Дудова чукара).През 1906 г. Милуш и Илия Дудови попадат на интересна находка. Ралото им се запънало в един голям камък, който двамата с големи усилия измъкват. Под него веднага се открила дълбока дупка. През нощта Милуш продължил работата и пръв успял да влезе в напълно запазената куполна тракийска гробница. Сутринта му се притекална помощ и зет му Лазар Бейков – Кацаров.Какво са намерили в гробницата не е известно напълно, но след тази случка Милуш се преселва в с. Цар Асен, а Лазар сам си признал, чебил продал на един евреин златна кокарда. Може да са открили и други скъпи накити и предмети, но следите им се губят. Ямата била засипана до 1974 г. когато тя била наново разкрита и проучена – основите ѝ били запазени : кръг с диаметър от 3 м., на височина 0,8 м. Иззидана от големи дялани камъни с четириъгълна форма, чиято вътрешна страна е така обработена, че слагането им един върху друг дава идеален завършек на купола. Камъните в основата са свързани със сплав, която в течение на времето добила якостта на цимента, а по горните редове са свързани с железни скоби. По средата на гробницата е открит голям ромбоиден камък, вероятно за полагане на саркофага на мъртвеца. При първото влизане тук са намерени и човешки кости. Посведения на хора от селото, които влизали в гробницата преди разрушаването ѝ, тя била висока повече от човешки бой и имала коридор, изработен също от дялани камъни – коридорът сочел на изток.

От местността Улуклий на 3 km западно от с. Левски произхожда статуята на животно, вероятно овен, намерена през 1942 г. Тя е направена от местен камък и е украсена с концентрични окръжности. Предназначението ѝ още не е установено<ref>Д. Цончев, бивш учител по география в панагюрската гимназия през 1927 – 29 г., а после като директор на Археологическия музей в Пловдив през1948 г., няколко дни е проучвал землището на с.Левски и резултатите е побликувал във воя труд„Археологически паметници в южните склонове на Средна гора, с. 18“</ref>. Д. Цончев споменава 112 могили, които според него са предимно надгробни. Към тях би трябвало да се прибавят осем могили, разположени покрай Цариградското шосе, намират се в местността Капчовец, Гергови чукари, а другите са в Айкъна (към с. Росен). В района, по посока на Сульовите кладенци и Кюлуфлий, се издигат още 8 могили. През 1958 г. при формирането на кооперативните блокове са намерени и разрушени други три могили, в които са открити паници и други домашни съдове. Тук, както вече бе отбелязано, вероятно е имало древно селище. През 1977 г. в източната част от гората в Пилиджовица са открити над 100 могили, така че с тях броят им в землището на с. Левски достигна над 250 могили. Част от тях заслужават по-голямо внимание и подлежат на по-обстойно проучване.

&nbsp;В борбата за национално освобождение Калагларе взема дейно участие.В самото [[Априлското въстание]] с.Калагларе участва с над 60 души, като дава 18 убити. Освен това над 20 души били задържани, а 170 къщи опожарени<ref>Димитров, Г.М. Княжество България. С.,1876 г., Макгахан, Ян.(1876 – 1944).С.,1977, с.181 – 187;сп.„Зорница“, бр.35 от 27 август 1876 г.;бюл.„Панагюрски летапис“ – ГИМ – Панагюрище.С.,1974, с. 7 – 11.</ref>.

Местните участват активно във Септемврийското въстание 1923 г. Сформираният боен отряд от 80 човека участва в епичните битки при гара Саранбей, където падат 16 свидни жертви<ref>Гергов, Ив., кн.„Хроника на един бунтовен край“</ref>.

&nbsp;По време на въоръжената антифашистка борба през [[1944]] г. Калагларе също е на предните позиции. От селото излизат 26 партизани, много ятаци и помагачи<ref>Гергов, Ив., кн.„Хроника на един бунтовен край“</ref>.