Харлем (Ню Йорк): Разлика между версии

Харлем се състои основно от чернокожи разделени в 3 групи: безработни, които наемат квартири с парите от социалните помощи, бездомници-клошари и гангстери. Харлем е известен предимно с най-високия процент на престъпност в цяла Америка и е средище на най-бедните чернокожи в Ню Йорк.

Малки групи от афроамериканци живеели в Харлем още през 1880 г., особено в зоната около 125-та улица и в черните „квартири“ на западна 130-та улица. Масираната миграция на Афроамериканци в зоната започнала през 1904 година, благодарение на друг удар върху частните имоти, влошаването на условията за живот на Афроамериканците навсякъде в града, и ръководството на афроамериканския предприемач на недвижими имоти на име Филип Пейтън Младши. Харлем преживява друг срив на частните имоти през 1904 — – 1905; след колапса от 1890, нова спекулация и строеж започнали с пълна сила отново през 1903 и резултатът бил пренасищане с жилища, което довело до сриване на цените, което по-късно през XIX век предизвиква забавяне в развитието. Собствениците не можели да намерят бели наематели за техните собствености, затова Филип Пейтън започнал да привлича Афроамериканци. Неговата компания „Афроамерикан реалти къмпани“ била почти еднолично отговорна за миграцията на афроамериканци от предишните им квартали, Тендърлойн, Сан Хуан Хил, Хелскитчън. Движението към западен Манхатън било провокирано от страх, че бунтовете срещу Афроамериканци като тези, който избухнали в Тендър Лайн през 1900 г. и в Сан Хуан Хил през 1905, може отново да се разразят. Като извод, жилищата, които били окупирани от белите, били разрушени, за да могат да освободят място за конструкцията на станция „Пен“.

Наемите на жилища в Харлем били за години напред по-високи от всички други в града, дори когато жилищните такси се сринали. през 1920 година. Един едностаен апартамент в гетото се давал под наем на бели за $ 40, а на чернокожи за $ 100- – 125. В края на 1920 г., едно средно статистическо семейство на бели от работническата класа в Ню Йорк плащало по $6.67 на месец за стая, докато чернокожите в Харлем давали по $9.50 за същото пространство. Колкото по-лоши условия и по-отчаян бил наемодателя, толкова по-високи били наемите. Схемата се запазила и през 1960 година; през 1965 г. СЕРДЖ докладва, че едностаен апартамент в Харлем се наемал за $50- – 74, докато подобни апартаменти вървели по $30- – 49 в бедните квартали с бяло население. Високите наеми окуражили някои спекуланти да инвестират в агенции за недвижими имоти, практика чрез която те биха се сдобили със собственост, която да продават или дават под наем на Афроамериканци.

Високата цена за площ принуждавала хората да живеят в тесни квартири и гъстотата на населението в Харлем била поразяваща — – над 215 000 души на квадратна миля през 1920 г. За сравнение Манхатън като цяло имал гъстота на населението под 70 000 души на квадратна миля за 2000 г. Същите обстоятелства, който позволили на собствениците на недвижими имоти да таксуват площта в Харлем по-високо, от друга страна им дали възможност да ги поддържат за много по-малко пари, което довело до занемаряването на редица сгради в квартала. Преброяването на населението през 1960 показало, че само 51% от жилищата са здрави и стабилни, а в други райони на този процент бил 85. През 1968 г. Департаментът за строежи на Ню Йорк дневно получавал по 500 оплаквания от плъхове в сградите, падане на мазилката, липса на отопление и нехигиенични санитарни възли. Понякога обвинявани били наемателите; някои от тях оголвали ел. жиците и разглобявали уредите от сградите, за да ги продават, изхвърляли боклук в коридорите и вентилационните шахти или по друг начин казано замърсявали домовете, в който живеели. Неотговарящите на условията жилища допринесли за расистките вълнения и здравните проблеми. Въпреки това липсата на развитие запазило сгради по време на строителния бум през 1870 — – 1910 и като резултат в Харлем са останали голяма част от градските къщи на Ню Йорк. Това станало благодарение на много значими архитекти по онова време, като Макким, Миид, Енуакт, Джейм, Ренуик.

[[Файл:Mount morris doorframe.jpg|мини|Касата на вратата на Исторически район “Монт„Монт Морис Парк”Парк“]]

През този период от историята на Харлем е предаван твърде романтичен характер. Но през 20-те години кварталът се превръща в пренаселено предградие и някой от легендарните традиции на ренесансовият Харлем били почернени от мизерия, престъпност или други социални зарази. Например през този период Харлем е бил известен като „рента партита“, неформални събирания, на който се сервирал контрабанден алкохол и се свирела музика. Хората плащали, за да присъстват и по този начин помагали на домакина да си изкара месечния наем. Въпреки тази живописна картина, тези партита скоро били отхвърлени от обществеността. По- нататък повече от ¼ от Афроамерикански домакинства изкарвали месечния наем като си взимали съквартиранти, които често водели със себе си вредни навици и участвали в престъпна дейност, което вгорчавало живота на уважаваните семейства. Градските реформатори опитали да елиминират „съквартирантското зло“, но проблемът се влошил преди изобщо да се подобри и през 1940 г. 40% от Афроамериканските семейства си взимали съквартиранти.

Театър Аполо отворя врати на 125-та улица на 26 януари 1934 година. Зала за танци „Савой“, на Ленъкс Авеню, била уважавано място за танцуване на суинг и била обезсмъртена в популярната за онзи период песен „Отбивайки се в Савой“ През 1920–19301920 – 1930 г. между Ленъкс и 7мо7-мо авеню в Централен Харлем работели над 125 развлекателни места включително контрабандни заведения, винарски изби, кафенета, таверни, ресторанти, закусвални, салони за почивка, театри, танцувални зали и барове. Макар и музикантите и писателите от Харлем като цяло да са добре запомнени, общността също е давала подслон на много актьори и театрални компании. През 1936 г. Орсън Уелс продуцира известния си черен „Магбет“ в театър „Лафает“ в Харлем. Големи театри от края на XIX началото на ХХ век били събаряни или превръщани в църкви и в гетото липсвало постоянно място за представления до създаването на театър „Гейтхаус“.

След Втората световна война Харлем престава да бъде дом за мнозинството ню-йоркски афроамериканци, но си остава културна и политическа столица на афроамериканския Ню Йорк. Характерът на общността се променя в годините след войната, тъй като средната класа афроамериканци напуска и се установява във външните предградия, главно Куинс и Бруклин. Процентът на афроамериканци в Харлем достига своя връх през 1950 г. — – 98,2%. След това испанците и впоследствие белите вдигат техния дял. .

[[Файл:Church of the nazareth.jpg|мини|210px|Църквата “Назарет”„Назарет“ на 144 улица и терасата “Хамилтън”„Хамилтън“. Сградата представлява изгорена до основи постройка.]]

Черният Харлем винаги е бил религиозен и мястото е дом на над 400 църкви. Групите на „Ислямската нация“ и отцепника „Черен мохамеданин“ поддържали джамиите в Харлем, а църква „Морамон“ построила малък параклис на 128-ма улица през 2005 г. Много от църквите в областта се разполагали в празни складове или мазета. Тези малки организации можели да имат само от 15 до 20 човека последователи, но наброявали хиляди. Юдеистите също присъствали в Харлем. Особено в годините след Втората световна война квартала ражда лидерите на популярния християнски „култ“ — – Джорд Уилсън Бектън и Фадър Дивайн. От 1965 г. общността е дом на хора на харлемските момчета, известен обикалящ хор, образователна програма за млади момчета повечето от който Афроамериканци. Девическият хор на Харлем е основан през 1968 г. Манхатън е допринесъл за развитието на хип-хоп културата, която имала корени в Харлем. Родно място на П. Диди, също така е родно място на популярни хип-хоп танциори като Харлем Шейк. От пристигането на Афроамериканци в Харлем квартала е страдал от висок процент на безработица, по-висок от обичайният за Ню Йорк и от висок процент на смъртност. През 1960 година необразованите Афроамериканци можели да си намерят работа много по-лесно от образованите, което объркало усилията за подобряване на състоянието на квартала чрез образование.

Харлем отдавна е свързан с престъпност. През 20-те години италианската и еврейската мафия играели главна роля в клубовете, предназначени само за бели, и в долнопробните заведения с предимно бели посетители. Мафиотът Дъч Шулц контролирал производството и разпространението на целия алкохол в Харлем през 1920 г. Афроамерикански гангстери се занимавали предимно с политически рекети, известни още като „игра на числата“. Това била схема за залагания подобна на лотарията, която можела да се играе незаконно на безброй места около Харлем. До 1925 г. в квартала имало 30 черни застрахователни банки, като някои от тях били достатъчно големи, за да прибират залозите на разстояние от 20 пресечки или 3- – 4 авенюта. До началото на 50-те години разиграваните пари нараснали на милиарди долари и служителите на реда били дълбоко корумпирани от взимане на подкупи от босовете. Шефовете станали финансови източници, осигуряващи капитал за тези, които не били достатъчно годни, за да си го получат от традиционните финансови институции, и освен това инвестирали в законен бизнес и частна собственост. Популярността на „играта на числа“ била засенчена от създаването на Ню Йоркската лотария, която давала по-големи суми и била законна. Статистиките от 1940 г. показват, че над 100 убийства се извършват за година в Харлем, но изнасилванията били рядкост. До 1950 г. всички бели напуснали Харлем и до 1960 г. средната класа на Афроамериканците изчезнала. В същото време контролът на организираната престъпност преминал от Еврейските и Италиански синдикати и в ръцете на местните Афроамериканци, Пуерторикански и Кубински групи.

[[Файл:Flag of the UNIA.svg|мини|210px|Червено-черно-зеленият флаг на “Асоциацията„Асоциацията за универсално чернокожо усъвършенстване”усъвършенстване“]]

„Асоциацията за универсално негърско усъвършенстване“ станала активна в Харлем през 1910 г., а „Националаната асоциация на Маркус Гарви за подобряване на негърското население“ — – през 1916. НАРЧ скоро се превърнала в най-голямата в страната. Активистът А. Филип Рандълф живеел в Харлем и публикувал радикалното списание" Предвестникът" от 1917. Първата активна дейност на Афроамериканците да променят ситуацията в квартала със собствени усилия, назрява по време на Голямата депресия с движението "Не купувай от там, където не можеш да работиш ". В края на краищата това била успешна кампания за принуждаване на магазините на 125та улица да наемат чернокожи за служители. Бойкотите били организирани главно от „Гражданската лига за честна игра“ през юни 1934 срещу универсален магазин „ Блумщаин“ на 125та улица. Магазинът скоро се съгласил да подобри интеграцията в персонала си. Този успех насърчил живеещите в Харлем, и протестите продължили под друго водачество, включително това на проповедника и по-късно конгресмен Адам Клейтън Пауъл младши, виждайки шанса да променят практиките за назначаване в други магазини на служители, да подобрят наемането на повече черни работници или наемането на членове от определени протестиращи групи. През 1935 бил първият от 5те бунта в Харлем. Инцидентът започнал с (лъжлив) слух, че момче е хванато да краде от магазин на 125та улица и е било убито от полицията. Когато това приключило, 600 магазини били ограбени и трима мъже починали.

Същата година се сблъскала с интернационализма в политиката относно Харлем като харлемистите отговорили на италианската инвазия от Етиопия, организирайки големи митинги, подписвайки петиции и пращайки молби до „Лигата на нациите“. Черните харлемисти успели да се вмъкнат в избирателната политическа структура на Ню Йорк, като това започнало през 1941 с избирането на Адам Клейтън Пауъл младши в Градския съвет. Той бил лесно избран и за конгреса, когато конгресния окръг бива преместен в Харлем през 1944 г., оставяйки поста си в Градския съвет да бъдат спечелен от друг черен харлемист, Бенджамин Дж. -Дейвис. Политическата сила на Харлем скоро отслабнала след като Клейтън Пауъл Младши прекарвал повече време във Вашингтон или на вилата си в Пуерто Рико и когато Дейвис бил арестуван през 1951.

* Зала за танци „Савой“ (не работи)

* Студио — – музей „Харлем“