Тихи океан: Разлика между версии

Тихият океан се простира от север на юг на 15,8 хил. km, а от изток на запад – на 19,5 хил. km. Площ без периферните морета 165 246,2 хил.km², средна дълбочина 4282 m, обем на водата 707 555 хил.km³. ПлощтПлощта заедно с периферните морета 179 679 хил. km², средна дълбочина 3984 m, обем на водата 723 699 хил. km³. С тази си площ<ref>{{cite web|url=https://www.ngdc.noaa.gov/mgg/global/etopo1_ocean_volumes.html|title=Volumes of the World's Oceans from ETOPO1|publisher=National Centers for Environmental Information|accessdate=2018-04-29}}</ref> Тихият океан е най-голямиятголемият воден басейн на [[Световен океан|Световния океан]] и на цялата [[хидросфера]], като заема 46% от водната повърхност и 35,22% от общата повърхност на [[Земя]]та.{{hrf|Encyclopædia Britannica|2010}}. Най-голямата дълбочина на Тихия океан (и на целия Световен океан) е 11 022 m в [[Марианска падина|Марианската падина]].{{hrf|Japan Marine Science and Technology Center}}

Острови в Тихия океан са от четири основни типа: континентални, високи острови, коралови рифове, коралови и повдигнати платформи. Континенталните острови включват Нова Гвинея, Нова Зеландия и Филипините. Някои от тези острови са структурно свързани с близките континенти. Високите острови са с вулканичен произход. Много от тях имат и активни вулкани. Сред тях са Бугенвил, Хавай и Соломоновите острови. Третият и четвъртият вид острови са резултат от коралови наслагвания в резултат на жизнената дейност на миниатюрните органицмиорганизми. Кораловите рифове са ниско разположени структури, които са изградени от базалтова основа от засъхнали потоци лава под повърхността на океана. Едни от най-характерните примери за това е Големия бариерен риф. Вторият тип е изграден отново от коралови наслагвания, разположени на широка платформа. Примери за това са осровитеостровите от Френска Полинезия.

Преобладаващите брегове на Тихия океан са от фиордов и абразионен тип. Източните му брегове, от залива Пюджет Саунд в [[Аляска]] до остров [[Чилое]] в [[Чили]] са от абразионен тип, слабо разчленени и придемно планински, а на юг (до нос [[Хорн (нос)|Хорн]]) и на север (до [[Алеутски острови|Алеутските острови]]) – от фиордов тип. Крайбрежията на периферните морета са от фиордов тип на север (бреговете на [[Берингово море]] и [[Камчатка]]), на юг – от абразионен тип (покрай планинските крайбрежни вериги) и акумулативен тип (покрай крайбрежните низини). В тропическия пояс на запад бреговете са основно коралови, на места с бариерни рифове. Бреговете на [[Антарктида]] са образувани основно от [[Шелфов ледник|шелфови ледници]].

[[Файл:Marianatrenchmap.png|мини|300п|Марианската падина се намира под източната перифурияпериферия на Филипинско море]]

Подводните периферии на континентите, обкръжаващи Тихия океан, се отличават със сложността на релефа и геоложкия си строеж. Ширината на шелфа се колебае от няколко десетки километра (край американските брегове) до 700 – 800 km (в [[Берингово море|Берингово]], [[Източнокитайско море|Източнокитайско]] и [[Южнокитайско море]]), а дълбочината на външния му край – от 150 до 500 m. Континенталните склонове са стръмни, често стъпаловидни, разчленени от каньони в които се откриват древни скали с различна възраст. По северната и западната периферия на океана, от полуостров [[Аляска]] до [[Нова Зеландия]] се простира система от котловини, обособени в периферни морета, островни дъги и дълбоковоснидълбоководни падини, обхващащи и областта на Австрало-Азиатските морета и образуващи в съвкупност съвременния геосинклинален пояс. За тази обширна площ са характерни контрастния релеф, активния вулканизъм, интензивната сеизмична дейност и сложното редуване на участъци от земната кора от океански, континентален и преходен тип. Най-големите дълбочини в котловините на тези периферни морета ([[Берингово море|Берингово]], [[Охотско море|Охотско]], [[Японско море|Японско]], [[Южнокитайско море|Южнокитайско]], [[Сулу (море)|Сулу]], [[Сулавеси (море)|Сулавеси]], [[Филипинско море|Филипинско]], [[Коралово море|Коралово]] и др.) се колебаят в пределите на 3500 – 7500 m, като много от тези котловини са усложнени от подводни възвишения. [[Шелф]]ът в Тихия океан заема 1,7% от площта на океанското дъно, [[континентален склон|континенталният склон]] – 7%, дълбоководните падини – 1,3%, [[абисално дъно|абисалното дъно]] – 9%.

В пределите на тихоокеанската земна кора се намират обширни подводни котловини разделени от големи възвишения: Североизточна (6741 m), Северозападна (6987 m), Източномарианска (6771 m), Западнокаролинска, Източнокаролинска, Меланезийска (5395 m), Централна, Южна, Белинсхаузен (6063 m), Чилийска (5335 m), Перуанска и др. Като цяло дълбочините на котловините варират от 4000 до 7000 m, имат хълмисто дъно, осеяно с групи или вериги от подводни планини. Абисални равнини са развити в североизточната част на океана и край бреговете на [[Антарктида]]. Много от подводните планини са обкръжени с акумулативни шлейфове. Най-голямата тихоокеанска структура е Източнотихоокеанското възвишение, влизащо в световната система на средщно[[Средноокеански океанскитехребет|средноокеанските хребети]], но за разлика от другите хребети на тази система то разделя Тихия океан на две асиметрични части и е лишено от ясно изразени рифтови долини. Това подводно възвишение има странични разклонения хребетите: Галапагоски, Кокосов, Макуори, а неговото продължение на север е дългият и тесен полуостров [[Калифорния (полуостров)|Калифорния]]. Другите големи ясно изразени подводни възвишения по дъното на Тихия океан представляват вулканични валове и хребети: Лайн, Хавайски, Императорски, Маркус-Некер, Каролински, Маршалски, Туамоту и др. и платовидни възвишения: Шатски, Манихики и др. Множество от върховете на тези позитивни подводни релефни форми са увенчани с вулканични планини и острови, като най-големите от тях са [[Хавайски острови|Хавайските острови]] с действащи вулкани. Източната част на Тихия океан и Източнотихоокеанското възвишение се пресичат от многочислени зони на разломи с голямо протежение с посока изток-запад и северозапад-югоизток, съпътствани със значително хоризонтално преместване: Мендосино, Мъри, Молокаи, Кларион, Клипертън, Галапагос, Пасха, Челинджър, Агасис, Менард, Елтанин, Удинцев, Индевър, Скот и др., които са ясно изразени в подводния релеф чрез отстъпи и верижни планини.

Голямото простиране на Тихия океан от север на юг определят разнообразието на неговия климат – от екваториален до субарктичен на север и антарктичен на юг. Голяма част от неговата повърхност, приблизително между 40°с.ш. и 42°ю.ш. се простира в поясите с екваториален, тропичен и субтропичен климат. Циркулацията на атмосферата над Тихия океан се определя основно от областите с определено атмосферно налягане: Алеутски минимум, Северотихоокеански, Южнотихоокеански и Антарктически максимуми. Указаните центрове и тяхното взаимодействие обуславят голямото постоянство на североизточните на север и югоизточните на юг ветрове с умерена сила – [[пасат]]и в тропическите и субтропическите части на океана и силните западни ветрове в умерените ширини. Особено силни западни ветрове се наблюдават в южните умерени ширини, където повторяемостта на щормовете съставлява 25 – 35%, докато в северните умерени ширини те са 30% през зимата и 5% през лятото. В западната част на тропическата зона от юни до ноември често явление са гропическитетропическите урагани – тайфуни. За северозападната част на Тихия океан е характерна мусонната атмосферна циркулация. Средната температура на въздуха през февруари намалява от 26 – 27°С при Екватора до -20°С в [[Берингов проток|Беринговия проток]] и -10°С край бреговете на [[Антарктида]]. През август средната температура се изменя от 26 – 28°С при Екватора до 6 – 8°С в [[Берингов проток|Беринговия проток]] и до -25°С край бреговете на [[Антарктида]]. Върху цялото пространство на океана, разположено северно от 40°ю.ш. се наблюдават съществени различия в температурата на въздуха между източните и западните му части, предизвикани съответно от господстващите топли или студени морски течения и характера на ветровете. В тропическите и субтропическите ширини температурата на въздуха на изток е с 4 – 8°С по-ниска, отколкото на запад. В северните умерени ширини ситуацията е обратна: на изток температурата е с 8 – 12°С по-висока от тази на запад. Средната годишна облачност в областите с ниско налягане съставлява 60 – 90%, а в областите с високо налягане – 10 – 30%. Годишната сума на валежите в района на Екватора е над 3000 mm, в умерените ширини – 1000 mm на запад и 2000 – 3000 mm на изток. Най-малко количество валежи (100 – 200 mm) падат в източните части на субтропичните области с високо атмосферно налягане, докато в западните части на същия пояс те се увеличават до 1500 – 2000 mm. Мъглите са характерно явление за умерените ширини, като особено чести са в района на [[Курилски острови|Курилските острови]].

Съществува пряка корелация на видовото многообразие в хладни и топли тропически води. Броят на видовете в тропическите води рязко се увеличава, но се намалява плътността на представителите му. Например в Беринговия проливепролив са известни около 50 вида крайбрежни водорасли, по японското крайбрежие броят им нараства до около 200, а в района на Малайския архипелаг надвишават 800. Във водите на Приморския край са описани около 4000 вида животни, а във водите около Малайския архипелаг достигат до 50 хил. Ето защо в студените води макар и видовото разнообразие да е малко, то общата маса на представителите на един вид е сравнително висока. В тропическите води макар и многобройни представителите на един вид са с по-малка гъстота. Подобна е и връзката между видовете населяващи плитките води и тези в дълбочина. С увеличение на морската дълбочина видовете стават все по-малко. Като цяло фауната на Тихи океан наброява около 100 хиляди вида, но едва 4 – 5% от тях се слещатсрещат на дълбочина под 2000&nbsp;m.

Движението на водата в Тихоокеанския басейн обикновено е в посока на часовниковата стрелка в [[Северно полукълбо|Северното полукълбо]] и обратно на часовниковата стрелка в [[Южно полукълбо|Южното полукълбо]]. [[Севернопасатно течение|Севернопасатното течение]] екваториално течение достигайки на запад до Филипините завива на север към Япония известно като топлото течение [[Курошио]]. В областта на 45° северна ширина течиниетотечението завива на изток и се разделя на север към Алеутските острови и клон на юг, кайтокойто отново се включва в северното екваториално течение. Алеутското течение оформя циркулацията на водата в Берингово море, а друга част вече охладена завива на юг към [[Калифорния]] като [[Калифорнийско течение]], което се включва отново към Севернопасатното течение.

Плътността на водата е в пряка зависимост от солеността и температерататемпературата на водата. Цветът на водата в субтропичните и тропичните ширини е синя, а прозрачността на определени места надвишава 50&nbsp;m. В северните умерени ширини преобладават тъмно сини води, в района на бреговете зеленикави с прозрачност 15 – 25&nbsp;m. В антарктическите ширини цветът е зеленикав с прозрачност до 25&nbsp;m.

Разпространението на дънните наслаги е тясно свързано с тектониката и релефа на дъното и е подчинено на циркумконтиненталната, вертикалната и климатичната зоналност. Теригенните матириалиматериали (пясъци, алевролити) и глинестите наслаги са развити върху подводните краища на континентите, в морските котловини, дълбоководните падини и смесените части по дъното на осеанаокеана. Съществена роля играят турбиди (подводни мътни потоци), а във високите ширини – натрошени материали внасяни от ледниците. Сред биогенните наслаги преобладават пелагическите варовици – коколито-фораминифери, заемащи обширни пространства по дъното на океана на дълбочина до 4 – 4,5 km, а в плитчините – ракообразните и кораловите водорасли. Силициевите наслаги (диатомови и диатомо-ворадиолариеви) образуват три широки пояса в зоните с висока продуктивност на фитопланктон – северен, обхващащ далекоизточните морета, екваториален и субантарктичен. Освен това диатомовите тини присъстват в [[Калифорнийския залив]], близо до бреговете на [[Перу]] и по дъното на някои депресии и падини. Пелагическите „червени“ глини са развити на дълбочина над 4,5 – 5 km в слабопродуктивни зони. В западната част на океана дънните наслаги много често са обогатени с продукти от андезитов (пепел, туфити), а в централните части – от базалтов вулканизъм. Огромни площи от дъното на Тихия океан са покрити с желязно-манганови конкреции с повишено съдаржаниесъдържание на мед, никел и кобалт. В областта на Източнотихоокеанското възвишение и околните му котловини присъстват металоносни тини с повече от 10% желязо. В шелфа и подводните планини са разпространени фосфорити, предимно доантропогенни, като съвременни фосфорити се срещат в шелфа на [[Перу]] и [[Чили]]. По върховете и склоновете на много подводни хребети и възвишения, в зоната на разломите и по хълмистите дъна на котловините има обилни изходи от древни наслаги – от неогена до долното креда, а също и вулканични породи, предимно базалтови. В падините Тонга и Марианска са открити интрузивни ултраосновни и основни скали – дунити, перидотити, серпентинити, габро-норити. Мощността на утаечния пласт по дъното на океана и в падините се колебае от 0 до 2 – 3 km (средно няколко стотин метра), като се увеличава в близост до континентите и в екваториалната зона. По данни на дълбоководните океански сондирания, възрастта им постепенно се изменя от Източнотихоокеанското възвишение на северозапад – от плейстоцен-плиоценска до юрска (в района на платото Шатски), а на югоизток – до кредна възраст.