Разлика между версии на „Хайдутин“

м
От времето на Първото търновско въстание насетне, е прието да се говори за хайдушко движение.
 
Значителна промяна в мисленето на хайдутите внася Георги Сава Раковски, чрез поемата Горски Пътник (1857), а впоследствие - и чрез Привременният закон за Горските чети (1867)<ref>[[Привременен закон за народните горски чети от 1867-о лято]]</ref>. В тях той създава идеята за хайдутина като народен закрилник, както и че хайдутите трябва да се обединят и с големи чети да нахлуят в България, и да надвият Османската империя. Самият Раковски се заема да организира една такава чета - Първата Българска легия. За времето си макар да е доброволчески отряд, тя се доближава до представите за армия - 600 човека (четите на хайдутите рядко са били повече от 40-60 човека) добре екипирана с бунтовническа идеология.
 
Впоследствие четите на воеводите от 60-те години на 19 век, като Панайот Хитов, "хвърковатия" Филип Тотю, Сидер воевода, Хаджи димитър и Стефан караджа използват именно модела на Раковски - създаване на героичен ореол на воеводата и кратка борба с османците, четата бива разбивана и веднага след това удря към Сърбия или Румъния за спасение. Този модел се повтаря при всички бъдещи чети. За сравнение - старите чети от 17-18 в. са повече "айдуци", отколкото "хайдути". Те се появяват след разпадане на четите (бандите) на кърджалиите и далиите, каквито са примерите с Индже воевода и Осман пазвантоглу. През 17-18 век, кърджалиите са много далеч от национална идея, в четите участват смесено османци, татари, башибозук, черкези и българи. След създаване на пан-османската идея и изтеглянето на османските части от кърджалиите, хайдтите се обособяват с малки чети, но истинки смисъм на национално движение придобиват едва през60-те години на 19 век след излизането на "Привременният закон за Горските чети на Г.С.Раковски", който е ярък представител на т.нар. "четническа тактика"