"Занимаваха се с дървета, дъски дялкаха, затова така им викат. Бедно, забито село беше, ама горди хора бяха, не се даваха!"
Дъскарите наистина е забито село. Намира се близо до Глутниците, което е не по-малко забито в планината, но до него все пак има асфалтов път от село Белица и няма как да не го намериш. Зимата Дъскарите се вижда от височините над Глутниците, но напролет потъва в зеленината на гъстата гора и е скрито. Навярно така са искали преди време първите му заселници, за да се опазят от набезите на черкезите и разни други хайдуци. До Дъскарите никога не е имало асфалтов път, затова от 2001 г. насам, селото се води за обезлюдено. Както навсякъде из страната, населените места без инфраструктура се обезлюдяват най-напред. Има сведения, че жителите на Дъскарите са се изселили към Казанлъшките села или са слезли в Белица, което макар и на пътя Хайнбоаз-Трявна, също бързо се обезлюдява.
Из Дъскарите, дори и през зимата, когато видимостта е добра, пак трудно се минава навсякъде. Храсти, лиани и къпини твърде бързо завземат останките на селото, като възпрепятстват достъпът до него и до самите къщи. Запазени са горе-долу само тухлените постройки, а повечето от онези, които са строени в началото на 19 век са напълно или частично срутени.
