Разлика между версии на „Тихи океан“

редакция без резюме
* със [[Северния ледовит океан]] – чрез [[Берингов проток|Беринговия проток]], от нос Пеек (на полуостров [[Чукотка]]) до нос Принц Уелски (на полуостров Сюард в [[Аляска]]);
* с [[Индийския океан]] – чрез южната част на [[Малакски проток|Малакския проток]], протоците (Зондски, Балийски, Сумбава, Сумба и др.) между островите от [[Малайски архипелаг|Малайския архипелаг]], протоците [[Торесов проток|Торесов]] (между [[Нова Гвинея]] и [[Австралия]]) и [[Басов проток|Басов]] (между [[Австралия]] и [[Тасмания]]) и от най-южната точка на [[Тасмания]] по меридиана 146°55'и.д. до [[Антарктида]] ([[Бряг Джордж V]] на [[Земя Виктория]]);
* с [[Атлантическия океан]] – чрез протока [[Дрейк (проток)]], по 67°16'з.д. от [[Антарктически полуостров|Антарктическия полуостров]] до нос нос [[Хорн (нос)|Хорн]] и крайната източна част на [[Магеланов проток|Магелановия проток]].<ref name="bse">{{икона|ru}} [http://bse.sci-lib.com/article048798article110849.html «Большая Советская Энциклопедия» – АмундсенаТихий мореокеан, т. 126, стр. 544588-594]</ref>
 
=== Географски показатели ===
В Тихия океан количеството на валежите надвишава изпарението, а като се отчете и притока на речна вода (реки: [[Мъри (река)|Мъри]], [[Меконг]], Сицзян, [[Яндзъ]], [[Хуанхъ]], [[Амур]], [[Анадир (река)|Анадир]], [[Юкон]], [[Фрейзър (река)|Фрейзър]], [[Колумбия (река)|Колумбия]] и др.) около 30 хил. km<sup>3</sup>/год. солеността на повърхностните води е по-малка, отколкото в другите океани (средна соленост 34,58‰). Най-ниска соленост (30,0 – 31,0 и по-малко) се отчита на запад и изток в северните умерени ширини и в крайбрежните райони в източните му части. Най-висока соленост (35,5‰ и 36,5‰) се отчита съответно в северните и южните субтропични ширини. В района на Екватора солеността е 34,5‰ и се понижава до 32,0‰ и по-малко във високите ширини на север и до 33,5‰ и по-малко на юг.<ref name="bse"></ref>
 
Плътността на водата е в пряка зависимост от солеността и температерата на водата и сравнително равномерно се увеличава от екватора към високите ширини. На екватора тя е 1,0215 – 1,0225 gr/sm<sup>3</sup>, на север – 1,0265 gr/sm<sup>3</sup> и повече, на юг – 1,0275 gr/sm<sup>3</sup> и повече. Цветът на водата в субтропичните и тропичните ширини е синя, а прозрачността на определени места надвишава 50&nbsp;m. В северните умерени ширини преобладават тъмно сини води, в района на бреговете зеленикави с прозрачност 15 – 25&nbsp;m. В антарктическите ширини цветът е зеленикав с прозрачност до 25&nbsp;m.<ref name="bse"></ref>
 
=== Приливи ===
 
=== Изследвания след 1873 г. ===
Третият период се характеризира с развитието на комплексните океаноложки изследвания чрез специализирани експедиции и брегови станции, организация на научните учреждения и международните обединения. Първата специализирана океаноложка еспедиция е плаването на английския кораб „Челинджър“ (1872 – 76 г.), след това плаванията на [[Степан Макаров]] на корабите „Витяз“ (1886 - – 89), „Албатрос“ (1888 – 1905), „Планет“ (1906 – 07) и др. Въпреки че през 1898 г. Съединените щати придобиват контрол над Гуам и Филипините от Испания, след 1914 г. Япония контролира голяма част от западната част на Тихия океан. През 1920 г. Япония започва систематически наблюдения в района на течението Курошио. В откритите части на океана японците провеждат мащабни експедиционни изследвания – „Менея“ (1925 – 28), „Синтоку Мару“ (1930 – 32), „Сюмпу Мару“ (1928 – 30, 1933 – 35). Корабите на САЩ през този период също извършват мащабни океанографски изследвания – „Карнеги“ (1928 – 29), „Оглала“ (1935), „Бушенел“ (1937 – 40), Великобритания – „Дискавъри ІІ“ (1932 -33) и др.
 
По време на [[Втората световна война]] Япония става основен агресор в западната част на океана като окупира голяма част от колониите на своите противници във войната. След края на Втората световна война много бивши колонии в Тихия океан се превръщат в независими държави, като най-интензивен е процесът в периода между 1950-те до 1970-те години.<ref name="bse"></ref>