|
Бреговата линия на Атлантическия океан е най-силно разчленена в северната част (крайбрежието на [[Северна Америка]] и [[Европа]]), като тук са разположени почти всички вътрешни морета, големи заливи и полуострови ([[Юкатан]], [[Флорида]], [[Нова Скотия]], [[Скандинавски полуостров|Скандинавски]], [[Ютландия]], [[Пиренейски полуостров|Пиренейски]], [[Апенински полуостров|Апенински]], [[Балкански полуостров|Балкански]], [[Кримски полуостров|Кримски]] и др.). Южните брегове на океана са слабо разчленени и тук по значителни заливи и полуострови има само по крайбрежието на [[Южна Америка]]. Бреговете му са предимно коренни, на запад преобладават наносните, а на юг, в [[Антарктида]] ледените.
=== Климат ===
== Геоложки строеж и релеф на дъното ==
=== Геоложки строеж ===
Изходите на коренните скали се срещат по континенталния склон във вид на седиментни и метаморфни образувания с различна възраст, назад чак до кредния период. В подводните вулкански планини и по вулканските острови са открити толеитови и основни базалти, а по гребените на Средния Атлантически хребет – базалти и скали с основен (габро) и ултраосновен (дунити, перидотити) състав. Серпентинитите, развили се по перидотите и зелено-каменните породи са се образували в резултат от регионалната метаморфоза на базалтите и габрото в основата на земната кора. Породите с ултраосновен характер се откриват в района на остров Сау Паулу. Предполага се, че те са с дълбочинен (мантиен) произход и възрастта им е от порядъка на 4,5 млрд. години (близки до възрастта на Земята).
Към рифтовите каньони, спускащи се от Средния Атлантически хребет са привързани т.н. рифтогенни наслаги, представляващи продукти на разрушени дълбочинни породи. Хомогенните наслаги са развити във вид на глауконитови пясъци и фосфоритови конкреции в областта на подводните краища на континентите и във вид на желязно-манганови конкреции по дъната на дълбоките котловини. В северните и южните части на океана съществено влияние върху състава на дънните наслаги оказват влияние грубообработените материали от плаващите ледове и айсберги. Сред седиментите в дълбоките подводни котловини голяма роля играят наслагите от суспензионните потоци.
Дънните наслаги в Атлантическия океан, максималната мощност на които по дъната на котловините достига 800 – 1000 m, по своя произход се делят на няколко типа. '''Теригенните наслаги''' (баластро-чакълести, пясъчни и тинести) са разпространени предимно по подводните краища на континентите. '''Биогенните наслаги''' са представени от карбонатни (над 30% CaCO) и силициеви (над 10% аморфен SiO<sub>2</sub>) отложения. ''Карбонатните отложения'' (65% от дъното на океана) подстилат склоновете Средния Атлантически хребет , значителни пространства от дъната на котловините и склоновете на подводните възвишения в техните предели. ''Силициевите отложения'' (около 10% от дъното на океана) са разпространени само в южната му част, в близост до Антарктида. '''Полигенните наслаги''' (около 26% от дъното на океана) имат смесен произход и са представени от червени дълбоководни глини, които покриват най-дълбоките части на котловините. '''Вулканогенните наслаги''' са отложения с примеси от вулканска пепел и са разпространени в районите с вулкански острови.
=== Релеф на дъното ===
[[Файл:Atlantic_Ocean_surface.jpg|330px|мини|Релефна карта на дъното на Атлантическия океан]]
Атлантическият океан се е образувал вследствие на раздалечаване на Евроазиатската, Африканската и Американската литосферни плочи. По разделящите ги разломни линии непрекъснато постъпва [[магма]]. След нейното втвърдяване се образува СОХ (Срединен [[океански хребет]]), т.н. Среден Атлантически хребет. Той се простира по дъното от най-северните до най-южните части на океана, като на места се показва над водата във вид на [[Вулканизъм|вулканични]] острови. Атлантическият океан ежегодно увеличава ширината си с няколко сантиметра. По дъното има утайки от тиня и [[вулканична пепел]] с дебелина 1000 m.
==== Подводни граници на континентите ====
Значителни площи от [[шелф]]а са в северното полукълбо, са в непосредствена близост до бреговете на Северна Америка и Европа. През [[кватернер]]а по-голямата част от континенталния шелф е изложенаизложен на континенталното заледяване по време на ледниковия период, което формира реликтови ледникови земни форми. Друг елемент на реликтовия релеф на шелфа са потопените речни долини, които се срещат в почти всички шелфови зони на Атлантическия океан. Широко са разпространени реликтовите континентални отлагания. Край бреговете на Африка и Южна Америка шелфа заема по-малки площи, но в южната част на Южна Америка той значително се разширява (т.н. патагонски шелф). Приливните течения образуват пясъчни хребети, които са най-разпространени от съвременните [[подводна земна форма|подводни земни форми]]. Те са характерни за шелфа в Северно море, голям брой има в [[Ла-Манша Манш]], както и по шелфовете на Северна и Южна Америка. В [[екваториален пояс|екваториално]] – [[тропичен пояс|тропическите]] води (особено в Карибско море, напо банкитеплитчините (банки) край Бахамските острови, край бреговете на Южна Америка) са разнообразно и широко представени [[коралов риф|кораловите рифове]].<ref name="Физическая география материков и океанов">[„Физическая география материков и океанов“. Под общей ред. А.М.Рябчикова. М. издательство Высшая школа. 1988 г. стр. 535 – 540]</ref>
Континенталният склон в повечето райони на Атлантическия океан е с изразени стръмни склонове, понякога със стъпаловиден профил и дълбоко разчленени от [[подводен каньон|подводни каньони]]. В някои райони континенталния склон е допълнен от гранични [[плато|плата]]: [[Блейк (плато)|Блейк]], [[Сао Пауло (плато)|Сао Пауло]], [[Фолкландско плато|Фолкландското плато]] – на подводните граници на Америка, [[Подкупайн (плато)|Подкупайн]]Подкюпайн и [[Гобан (плато)|Гобан]] – на подводния край на Европа. Нагъната структура е [[и Фарьорско-исландскияИсландския праг]], който се простира от Исландия до Северно море. В този район се намира и възвишението Роккол, което също е потопен дял от подводната част на Европейския субконтинент.<ref name="Физическая география материков и океанов" />.
Континенталното подножие в по-голямата част от протежението си е [[акумулационна равнина]], която се намира на дълбочина от 3 – 4 km, запълнена с дебел няколко километра утаечен слой. Три от реките, вливащи се в Атлантическия океан, са сред десетте най-големи в света – [[Мисисипи]] (500 милиона тона наноси годишно), [[Амазонка]] (499 милиона тона) и Оранжевата[[Оранжева река]] (153 милиона тона). Общият обем на утайките, доставяни всяка година в Атлантическия басейн само от 22-те най-големи реки, е повече от 1,8 милиарда тона. В някои области на континенталното подножие има големи утаечни конуси, сред които най-значимите са на реките [[Хъдсън (река)|Хъдсън]], [[Амазонка]], [[Рона]], [[Нигер (река)|Нигер]] и [[Конго (река)|Конго]]. Покрай североамериканската континентална граница поради дънните течения на студени арктически води в южно направление са образувани гигантски акумулационни форми на релефа (например „седиментните“ [[Нюфаунлендски хребет|Нюфаундлендски]], [[Блейк-Бахамски хребет|Блейк-Бахамски]] и други хребети).<ref name="Физическая география материков и океанов" /><ref name="Берега">Каплин П. А., Леонтьев О. К., Лукьянова С. А., Никифоров Л. Г. „Берега“. М. издательство Мысль. 1991 г. стр. 130 – 135</ref>
==== Преходна зона ====
Преходните зони в Атлантическия океан са представени от следните области: Карибска, Средиземноморска и област на море [[Скотия (море)|Скотия]] (или Южносандвичева). Към Карибската област се отнасят: [[Карибско море ]], дълбоководната част на [[Мексиканския залив ]], островните дъги и дълбоководните падини. В нея могат да се отделят следните островни дъги: [[Куба|Кубинска]], [[Кайманови острови|Кайман]]—[[Сиера-Маестра]], [[Ямайка]]—[[Хаити (остров)|Южно Хаити]], външната и вътрешната дъги на [[Малки Антилски острови|Малките Антилски острови]]. Освен тях, тук се намират подводното [[възвишение Никарагуа ]], хребетите [[хребет Беата |Беата]] и [[Авес (хребет)|Авес]]. Кубинската дъга има сложна структура и е от ларамийската орогенеза. Нейно продължение са северните върхове на остров [[Хаити ]]. Нагънатата структура на Кайман—Сиера Маестра, която е от миоцена, започва от [[Мая (планина)|планините Мая ]] на полуостров [[ Юкатан|полуостров Юкатан]], после продължава под формата на подводния [[Кайман (хребет)|хребет Кайман ]] и планинския хребет на Южна Куба [[Сиера Маестра]]. Малката Антилска дъга включва редица вулканични образувания (в това число три вулкана , (например [[Мон-Пеле]]). Съставът на вулканичните изригвания са [[андезит]]и, [[базалт]]и, [[дацит]]и. От юг Карибско море е оградено от два паралелни млади хребета: дъгата на [[Подветрени острови|Подветренните острови]] и планинската верига на [[Карибски Анди|Карибските Анди]], преминаваща на изток в островите [[Тринидад (остров)|Тринидад]] и [[Тобаго]]. Островните дъги и подводни хребети делят дъното на Карибско море на няколко котловини, които са запълнени от дебел слой [[Карбонати|карбонатни]] дънни утайки. Най-дълбоката от тях е [[Венецуелска котловина|Венецуелската ]] ( 5 4205649 m). Тук има две дълбоководни океански падини – [[падина Кайман |Кайман]] и(7090 [[Пуертоm) Рикои (падина)|Пуерто Рико ]] (с най-голямата дълбочина на целия Атлантически океан – 8 742 m).<ref name="Физическая география материков и океанов" /> ▼
Преходните зони в Атлантическия океан са представени от следните области: Карибска, Средиземноморска и област на море Скуош (или Южно-Сандвичева).
Районите на хребетхребета СкошСкотия и [[Южни Сандвичеви острови|Южните Сандвичеви острови]] са [[бордерланд]]и – участъци от подводната континентална покрайнина, раздробени от тектонични движения на земната кора. Островната дъга на Южно-Сандвичевите острови са състои от редица вулкани. От изток тя граничи с [[Южно-Сандвичева падина|Южно-СандвичеватаЮжносандвичевата дълбоководна падина ]] с максимална дълбочина 8 2288264 m. Планинският и хълмист релеф на дъното на моро [[ мореСкотия Скош(море)|Скотия]] е свързан с осевата зона на един от съответните средноокеански хребети.<ref name="Физическая география материков и океанов" /> ▼▲Към Карибската област се отнасят: Карибско море, дълбоководната част на Мексиканския залив, островните дъги и дълбоководните падини. В нея могат да се отделят следните островни дъги: [[Куба|Кубинска]], [[Кайманови острови|Кайман]]—[[Сиера-Маестра]], [[Ямайка]]—[[Хаити (остров)|Южно Хаити]], външната и вътрешната дъги на [[Малки Антилски острови|Малките Антилски острови]]. Освен тях, тук се намират подводното [[възвишение Никарагуа]], хребетите [[хребет Беата|Беата]] и [[Авес (хребет)|Авес]]. Кубинската дъга има сложна структура и е от ларамийската орогенеза. Нейно продължение са северните върхове на остров Хаити. Нагънатата структура на Кайман—Сиера Маестра, която е от миоцена, започва от [[Мая (планина)|планините Мая]] на [[Юкатан|полуостров Юкатан]], после продължава под формата на подводния [[Кайман (хребет)|хребет Кайман]] и планинския хребет на Южна Куба [[Сиера Маестра]]. Малката Антилска дъга включва редица вулканични образувания (в това число три вулкана, например [[Мон-Пеле]]). Съставът на вулканичните изригвания [[андезит]]и, [[базалт]]и, [[дацит]]и. От юг Карибско море е оградено от два паралелни млади хребета: дъгата на [[Подветрени острови|Подветренните острови]] и планинската верига на [[Карибски Анди|Карибските Анди]], преминаваща на изток в островите [[Тринидад (остров)|Тринидад]] и [[Тобаго]]. Островните дъги и подводни хребети делят дъното на Карибско море на няколко котловини, които са запълнени от дебел слой [[Карбонати|карбонатни]] дънни утайки. Най-дълбоката от тях е [[Венецуелска котловина|Венецуелската]] (5 420 m). Тук има две дълбоководни океански падини – [[падина Кайман|Кайман]] и [[Пуерто Рико (падина)|Пуерто Рико]] (с най-голямата дълбочина на целия Атлантически океан – 8 742 m).<ref name="Физическая география материков и океанов" />
▲Районите на хребет Скош и [[Южни Сандвичеви острови|Южните Сандвичеви острови]] са [[бордерланд]]и – участъци от подводната континентална покрайнина, раздробени от тектонични движения на земната кора. Островната дъга на Южно-Сандвичевите острови са състои от редица вулкани. От изток тя граничи с [[Южно-Сандвичева падина|Южно-Сандвичевата дълбоководна падина]] с максимална дълбочина 8 228 m. Планинският и хълмист релеф на дъното на [[море Скош]] е свързан с осевата зона на един от съответните средноокеански хребети.<ref name="Физическая география материков и океанов" />
=== Средноатлантически хребет ===
[[Меридиан|Меридионалният]] [[Средноатлантически хребет]] дели Атлантическия океан на източна и западна част.
Северния атлантическиАтлантически хребет започва от бреговете на [[Исландия (остров)|Исландия]] под името [[Рейкянес (хребет)|хребет Рейкянес]]. ОсеватаОсовата му структура е образувана от базалтови гребени, разломните долини в релефа са слабо изразени, но по краищата му има известни действащи вулкани. На 52 – 53° северна ширинас.ш, хребетът е пресечен от напречните зони на разломите [[Гибс (разлом)|Гибс]] и [[Рейкянес (разлом)|Рейкянес]]. С тях започва Средноатлантическия хребет, с ясно изразена рифтова зона и рифтови долини с многобройни напречни разломи и дълбоки [[грабен]]и. На 40° северна ширина,с.ш. средноокеанският хребет образува [[Азорско плато|Азорското вулканично плато]], с многобройни надводни (образуващи острови) и подводни действащи вулкани. На юг от Азорското плато има рифтова зона, където под варовикови отложения с дебелина 300 m е разположен базалт, а под тях неясна структура от ултраосновни и основни скали. В тази област има съвременна вулканична [[хидротермална дейност]]. В екваториалната част, Североатлантическия хребет е разделен от голям брой напречни разломи на редица сегменти, изпитващи значителни (до 300 km) странични измествания един спрямо друго. На самия екватор, с дълбоководните разломи е свързана [[падина Романш|падината Романш]] с дълбочина до 7 8567856 m<ref name="Физическая география материков и океанов" />
[[Южноатлантически хребет|Южноатлантическият хребет]] има меридионално разположение. При него са добре изразени разломните долини, броят на напречните разломи е по-малък, ето защо този хребет изглежда по-монолитен в сравнение със Североатлантическия. В южната и средната му части са отделени следните вулканични образувания: [[плато Възнесение]], островите [[Тристан да Куня]], Гоф, [[Буве]]. От [[остров [[Буве]], Южноатлантическият хребет променя посоката си на изток, заобикаля южния край на Африка и в Индийския океан преминава в [[Западноиндийски хребет|Западноиндийския средноокеански хребет]].<ref name="Физическая география материков и океанов" />
Средноатлантическият хребет дели леглото на Атлантическия океан на две почти равни части. В западната част са планинските образувания: [[Нюфаундлендски хребет]], [[хребетхребета Баракуда]], [[възвишение Сеара|възвишението Сеара]] и [[Риу Гранди (плато)|платото Риу- Гранди]], които разделят океана на следните котловини: [[Лабрадорска котловина|Лабрадорска]](4316 m), [[Нюфаундлендска котловина|Нюфаундлендска]](5160 m), [[Североамериканска котловина|Североамериканска]](7110 m), [[Гвианска котловина|Гвианска]](4706 m), [[Бразилска котловина|Бразилска]](6537 m) и [[Аржентинска котловина|Аржентинска]](6245 m). На изток от средноокеанския хребет леглото е разделено от подводните основи на [[Канарски острови|Канарските острови]], възвишението на [[Кабо Верде|островите Кабо Верде]], [[Гвинейско възвишение|Гвинейското възвишение]] и [[Китов хребет|Китовия хребет]] на котловините [[Западноевропейска котловина|Западноевропейска]](5023 m), [[Иберийска котловина|Иберийска]](5815 m), [[Североафриканска котловина|Североафриканска]](Канарска 6750 m), [[Зелени нос (котловина7282 m)|Зелени нос]], [[Сиера Леоне (котловина6040 m)|Сиера Леоне]], [[Гвинейска котловина|Гвинейска]](5212 m), [[Анголска котловина|Анголска]](6020 m) и [[Капска котловина|Капска]](5457 m). В котловините широко са разпространени плоските абисални равнини, съставени предимно от варовиков биогенен, както и теригенен материал. В голяма част от областта на морското дъно, седиментите са с дебелина повече отнад 1 km. Под тях се намира слой от вулканични и уплътнени седиментни скали.<ref name="Физическая география материков и океанов" />
В зоните на котловините, отдалечени от континенталните граници, по периферията на средноокеанските подводни хребети са разпространени абисалните хълмове. Около 600 планини са разположени в пределите на океанското дъно. Голяма група подводни планини се намира в [[Бермудско плато|Бермудското плато]] в Североамериканската котловина. Има и няколко големи подводни долини, от които най-значителни са [[долина Хейзен|Хейзен]] и [[долина Мори|Мори]] в северната част на Атлантическия океан, простиращи се по двете страни на Средноокеанския хребет.<ref name="Физическая география материков и океанов" />
== Хидрологичен режим ==
|
