Атлантически океан: Разлика между версии

Името на океана за първи път се среща през V в.пр.Хр. в трудовета на гръцкия историк [[Херодот]], който пише, че „морето на запад от [[Херкулесови стълбове|Херкулесовите стълбове]] се нарича ''Атланти́с'' ({{lang-grc|Ἀτλαντίς}}  – Атлантида)“. Името произлиза от известния в [[Древна Гърция]] мит за [[Атлант]], титан, държащ на своите рамене небесния свод в крайната западна точка на [[Средиземно море|Средиземноморието]]. Римският учен [[Плиний Стари]] през І век употребява съвременното название ''Океанус Атлантикус'' ({{lang-lat|Oceanus Atlanticus}})  – „Атлантически океан“. В различно време отделните части на океана са се наричали ''Западен океан'', ''Северно море'', ''Външно море''. От ссредата на XVII век единственото название, отнасящо се за цялата му акватория става ''Атлантически океан''<ref name="Географические названия мира">{{цитат книгастатья|автор=Поспелов Е. М.|заглавие = Географические названия мира: Топонимический словарь.  – 2-е изд., стереотип. |место=М. |издателствоиздательство=Русские словари, Астрель, АСТ |год=2001 |страницистраницы =24}}</ref>.

Значителни площи от [[шелф]]а в северното полукълбо са в непосредствена близост до бреговете на Северна Америка и Европа. През [[кватернер]]а по-голямата част от континенталния шелф е изложен на континенталното заледяване по време на ледниковия период, което формира реликтови ледникови земни форми. Друг елемент на реликтовия релеф на шелфа са потопените речни долини, които се срещат в почти всички шелфови зони на Атлантическия океан. Широко са разпространени реликтовите континентални отлагания. Край бреговете на Африка и Южна Америка шелфа заема по-малки площи, но в южната част на Южна Америка той значително се разширява (т.н. патагонски шелф). Приливните течения образуват пясъчни хребети, които са най-разпространени от съвременните [[подводна земна форма|подводни земни форми]]. Те са характерни за шелфа в Северно море, голям брой има в [[Ла Манш]], както и по шелфовете на Северна и Южна Америка. В [[екваториален пояс|екваториално]]  – [[тропичен пояс|тропическите]] води (особено в Карибско море, по плитчините (банки) край Бахамските острови, край бреговете на Южна Америка) са разнообразно и широко представени [[коралов риф|кораловите рифове]].<ref name="Физическая география материков и океанов">[„Физическая география материков и океанов“. Под общей ред. А.М.Рябчикова. М. издательство Высшая школа. 1988 г. стр. 535  – 540]</ref>

Континенталният склон в повечето райони на Атлантическия океан е с изразени стръмни склонове, понякога със стъпаловиден профил и дълбоко разчленени от [[подводен каньон|подводни каньони]]. В някои райони континенталния склон е допълнен от гранични [[плато|плата]]: Блейк, Сао Пауло, Фолкландско плато  – на подводните граници на Америка, Подкюпайн и Гобан  – на подводния край на Европа. Нагъната структура е и Фарьорско-Исландския праг, който се простира от Исландия до Северно море. В този район се намира и възвишението Роккол, което също е потопен дял от подводната част на Европейския субконтинент.<ref name="Физическая география материков и океанов" />.

Континенталното подножие в по-голямата част от протежението си е [[акумулационна равнина]], която се намира на дълбочина от 3  – 4 km, запълнена с дебел няколко километра утаечен слой. Три от реките, вливащи се в Атлантическия океан, са сред десетте най-големи в света  – [[Мисисипи]] (500 милиона тона наноси годишно), [[Амазонка]] (499 милиона тона) и [[Оранжева река]] (153 милиона тона). Общият обем на утайките, доставяни всяка година в Атлантическия басейн само от 22-те най-големи реки, е повече от 1,8 милиарда тона. В някои области на континенталното подножие има големи утаечни конуси, сред които най-значимите са на реките [[Хъдсън (река)|Хъдсън]], [[Амазонка]], [[Рона]], [[Нигер (река)|Нигер]] и [[Конго (река)|Конго]]. Покрай североамериканската континентална граница поради дънните течения на студени арктически води в южно направление са образувани гигантски акумулационни форми на релефа (например „седиментните“ Нюфаунлендски, Блейк-Бахамски и други хребети).<ref name="Физическая география материков и океанов" /><ref name="Берега">Каплин П. А., Леонтьев О. К., Лукьянова С. А., Никифоров Л. Г. „Берега“. М. издательство Мысль. 1991 г. стр. 130  – 135</ref>

Преходните зони в Атлантическия океан са представени от следните области: Карибска, Средиземноморска и област на море [[Скотия (море)|Скотия]] (или Южносандвичева). Към Карибската област се отнасят: [[Карибско море]], дълбоководната част на [[Мексиканския залив]], островните дъги и дълбоководните падини. В нея могат да се отделят следните островни дъги: [[Куба|Кубинска]], [[Кайманови острови|Кайман]]—[[Сиера-Маестра]], [[Ямайка]]—[[Хаити (остров)|Южно Хаити]], външната и вътрешната дъги на [[Малки Антилски острови|Малките Антилски острови]]. Освен тях, тук се намират подводното възвишение Никарагуа, хребетите Беата и Авес. Кубинската дъга има сложна структура и е от ларамийската орогенеза. Нейно продължение са северните върхове на остров [[Хаити]]. Нагънатата структура на Кайман—Сиера Маестра, която е от миоцена, започва от планините Мая на полуостров [[Юкатан]], после продължава под формата на подводния хребет Кайман и планинския хребет на Южна Куба [[Сиера Маестра]]. Малката Антилска дъга включва редица вулканични образувания (в това число три вулкана (например [[Мон-Пеле]]). Съставът на вулканичните изригвания са [[андезит]]и, [[базалт]]и, [[дацит]]и. От юг Карибско море е оградено от два паралелни млади хребета: дъгата на [[Подветрени острови|Подветренните острови]] и планинската верига на [[Карибски Анди|Карибските Анди]], преминаваща на изток в островите [[Тринидад и Тобаго]]. Островните дъги и подводни хребети делят дъното на Карибско море на няколко котловини, които са запълнени от дебел слой [[Карбонати|карбонатни]] дънни утайки. Най-дълбоката от тях е Венецуелската (5649 m). Тук има две дълбоководни океански падини  – Кайман (7090 m) и Пуерто Рико (с най-голямата дълбочина на целия Атлантически океан  – 8  742 m).<ref name="Физическая география материков и океанов" />

Районите на хребета Скотия и [[Южни Сандвичеви острови|Южните Сандвичеви острови]] са [[бордерланд]]и  – участъци от подводната континентална покрайнина, раздробени от тектонични движения на земната кора. Островната дъга на Южно-Сандвичевите острови са състои от редица вулкани. От изток тя граничи с Южносандвичевата дълбоководна падина с максимална дълбочина 8264 m. Планинският и хълмист релеф на дъното на моро [[Скотия (море)|Скотия]] е свързан с осевата зона на един от съответните средноокеански хребети.<ref name="Физическая география материков и океанов" />

Северния Атлантически хребет започва от бреговете на [[Исландия]] под името хребет Рейкянес. Осовата му структура е образувана от базалтови гребени, разломните долини в релефа са слабо изразени, но по краищата му има известни действащи вулкани. На 52  – 53°с.ш, хребетът е пресечен от напречните зони на разломите Гибс и Рейкянес. С тях започва Средноатлантическия хребет, с ясно изразена рифтова зона и рифтови долини с многобройни напречни разломи и дълбоки [[грабен]]и. На 40°с.ш. средноокеанският хребет образува Азорското вулканично плато, с многобройни надводни (образуващи острови) и подводни действащи вулкани. На юг от Азорското плато има рифтова зона, където под варовикови отложения с дебелина 300 m е разположен базалт, а под тях неясна структура от ултраосновни и основни скали. В тази област има съвременна вулканична [[хидротермална дейност]]. В екваториалната част, Североатлантическия хребет е разделен от голям брой напречни разломи на редица сегменти, изпитващи значителни (до 300 km) странични измествания един спрямо друго. На самия екватор, с дълбоководните разломи е свързана падината Романш с дълбочина до 7856 m<ref name="Физическая география материков и океанов" />

Мощни носители на топлинна енергия са кръговите повърхностни течения, разположени от двете страни на [[екватор]]а  – Северното Пасатно и Южното пасатно течение, пресичащи океана от изток на запад. Край Малките Антилски острови Северното пасатно течение се разделя на северна част, продължаваща на северозапад покрай бреговете на Големите Антилски острови (Антилско течение) и на южна, навлизаща през протоците на Малките Антилски острови в [[Карибско море]]. Оттам през [[Юкатански проток|Юкатанския проток]] то преминава в [[Мексиканския залив]], откъдето излиза през [[Флоридски проток|Флоридския проток]], образувайки Флоридското течение. То има скорост 10 km/h и дава началото на известното течение [[Гълфстрийм]]. Гълфстриймът, следвайки бреговете на [[Северна Америка]], на 40°с.ш., в резултат на въздействието на западните ветрове и силата на Кориолис променя посоката си на изток, а после на североизток и получава името Североатлантическо течение. Западно от [[Европа]] на две части. Основният поток на водите му се насочва на североизток, преминава между остров [[Исландия]] и [[Скандинавския полуостров]] и навлиза в [[Северния ледовит океан]], смекчавайки климата в европейската част на [[Арктика]]. От [[Северния ледовит океан]] излизат два мощни потока на студени опреснени води  – Източногренландското течение, преминаващо край източния бряг на [[Гренландия]] и Лабрадорското течение, идващо от [[Бафинов залив|Бафиновия залив]], което преминава край полуостров [[Лабрадор]] и остров [[Нюфаундленд]] и прониква на юг до нос Хатерас, изтласквайки Гълфстрийма от крайбрежието на Северна Америка. Вториат клон на Североатлантическото течение завива на югоизток, а след това на юг и вече като студено течение под името Канарско течение в района на [[Канарските острови]] и островите [[Кабо Верде]] затваря североатлантическия антициклонален кръговрат на повърхностните води. <ref name="Физическая география материков и океанов2">{{цитат книга|title=Физическая география материков и океанов|ответственный =Под общей ред. А.М.Рябчикова|location=М.|publisher=Высшая школа|year=1988|pages=540  – 546}}</ref>

{| class="wikitablestandard"

|+ '''Воден баланс на Атлантическия океан (по данни на „Атласа океанов“. 1980 г.)'''<ref name="Атлас Океанов">Атлас океанов. Термины, понятия, справочные таблицы.— М.: ГУНК МО СССР, 1980. С. 84—85</ref>

| От [[Тихия океан]] през протока [[Дрейк (проток)|Дрейк]] чрез Антарктическото циркумполярно течение || align="right"| 3  470 || В [[Тихия океан]] от Атлантическия океан през протока [[Дрейк (проток)|Дрейк]] с Крайбрежното антарктическо течение, дълбочинните и придънни води || align="right"| 210

| От [[Индийския океан]] през разреза [[Африка]]  – [[Антарктида]] (20°и.д.) с Крайбрежното антарктическо течение, дълбочинните и придънни води || align="right"| 1  692 || В [[Индийския океан]] през разреза [[Африка]]  – [[Антарктида]] (20°и.д.) с Теченията на западните ветрове (Антарктическото циркумполярно течение) || align="right"| 4  976

| align="right"|'''Общо''' || align="right"|'''5  591'''|| align="right"|'''Общо''' || align="right"|'''5  591'''

Океанът също допринася значително за икономическото развитие в крайбрежните страни. Освен че предлага лесно достъпни търговски пътища, Атлантическият океан има петролни залежи, изобилие от утаечни скали, както и най-богатите ресурси на риболов в света. Той предлага около 2/3 от световния [[Риболов|улов на риба]], който е най-интензивен в североизточната част на океана  – Баренцово, Норвежко, Северно и Балтийско море. Другите райони с интензивен риболов са северозападната част на океана по бреговете на Нюфаундленд, край бреговете на Гренландия, полуостров Лабрадор и Нова Скотия, в западната част на океана  – Карибско море, Мексиканския залив, както и близо до югозападния бряг на Африка. [[Нефт]] се добива главно в шелфа на [[Мексикански залив|Мексиканския залив]], Карибско море и [[Северно море]].