Уикипедия

Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
м интервал
м безопасно въвеждане на „=“ в {{цитат}}
Ред 44:
=== Предистория ===
След подписването на [[Берлински договор|Берлинския договор]] населението в [[Македония (област)|Македония]] и [[Одринска Тракия|Одринско]] остава под [[Българските земи под османско владичество|османско владичество]]. Още тогава били направени първите опити за създаване на трайна революционна структура – комитетите „[[Единство]]“, но те били неуспешни. Основаването на [[Български таен централен революционен комитет|Българския таен централен революционен комитет]] през 1885 г. имало за първоначална цел освобождението на Македония от османска власт. В действителност обаче била постигната по-лесната цел – обединението на [[Източна Румелия]] и Княжество България. Впоследствие започнали да възникват и други революционни групи и кръжоци, които да подготвят революционното движение в [[Македония (област)|Македония]] и [[Одринско]]. Първият опит за създаване на такава организация бил направен в [[Пловдив]] през 1889 – 1890 г. от [[Пере Тошев]] и [[Андрей Ляпчев]], бивши членове на [[БТЦРК]]. Междувременно сред учениците на [[Солунска българска мъжка гимназия|Солунската българска мъжка гимназия]] действал Таен революционен кръжок, ръководен от [[Гоце Делчев]]. През 1891 г. [[Дамян Груев]] и [[Петър Попарсов]], по онова време студенти в [[Софийския университет]], се заемат да организират част от състудентите си. Те създават в София тайно младежко дружество, наречено „Дружба“. Целта на дружеството според Попарсов била:
{{цитат|1=...Да вербува съмишленици, които да заминат в Македония и там, на място, както някога [[Васил Левски]] и другарите му, да подготвят почва за революционното движение съобразно с местните условия...<ref>[http://www.promacedonia.org/dg/dgoc_3.htm ИДЕЯТА ЗА АВТОНОМИЯ КАТО ТАКТИКА В ПРОГРАМИТЕ НА НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО, 1893 – 1941, Димитър Гоцев, Изд. на БАН, София, 1983.]</ref>}}
На следващата година, след завършване на образованието си, те се прибират в Македония, където стават екзархийски учители. Дейност, подобна на тяхната, развива в Солун [[Иван Хаджиниколов]], който е български учител там. През 1892 г. той се среща в [[София]] с [[Гоце Делчев]], който вече е юнкер във военното училище, и двамата съгласуват намеренията си за организиране на въоръжена борба. След завръщането си в Солун Хаджиниколов започва да търси хора за осъществяване на своя проект.
 
Ред 51:
Така на 23 октомври 1893 година в [[Солун]] шестима български интелектуалци основават революционен комитет. На тази първа среща, която изиграва ролята на учредителен конгрес, се събират доктор [[Христо Татарчев]], [[Дамян Груев]], [[Иван Хаджиниколов]], [[Петър Попарсов]], [[Христо Батанджиев]] и [[Андон Димитров]]. Срещата се провежда без да се водят протоколи и без да се избира първоначално ръководство. Решено е една от основните задачи редом с борбата за освобождение да бъде противодействието срещу ширещите се сръбска и гръцка пропаганди. Според Попарсов първоначално групата била наречена „''Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени от Берлинския договор''“.<ref>Пандев, К. Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878 – 1903, стр. 76.</ref> На ново събрание на същата група, проведено пак в Солун в началото на 1894 година, присъстващите вече имали под ръка екземпляр от „[[Записки по българските въстания]]“ на [[Захари Стоянов|Захарий Стоянов]], в който били публикувани Уставът и Наредбата на [[Български революционен централен комитет|Българския революционен централен комитет]]. Те я взимат като образец за първия схематичен устав на организацията, който не е запазен. Изработването му е възложено на Попарсов. Според Татарчев
 
{{цитат|1=Въ сѫщото заседание на дълго се разисква, какво да бѫде названието на революционната организация и на комитета. Тоя въпросъ ни отне доста време и най-сетне, доколкото помня, усвоихме да се наричатъ: „Македонска революционна организация“, а комитетътъ – „Централенъ македонски революционенъ комитетъ“, а съкратенъ „Ц. М. Р. К.“<ref>[http://www.promacedonia.org/bugarash/mg_ht/ht_2.htm Първиятъ комитетъ на ВМРО ― Спомени на д-ръ Христо Татарчевъ, съобщава Любомиръ Милетичъ, Издава „Македонскиятъ Наученъ Институтъ“, стр. 102 – 103.]</ref>}}
 
Консолидирането на организацията станало на [[Ресенски конгрес на ВМОРО|Ресенския конгрес]] през лятото на 1894 г. Одобрен е новият Устав. Започва издаването на революционните вестници „[[На оръжие]]“ и „[[Бунтовник (1898 – 1899)|Бунтовник]]“ и се изготвя вътрешен правилник на местните революционни комитети. В началото организационната работа върви бавно. В конспирацията се посвещават само ограничен кръг от хора. Особено внимание се отделя на учениците от [[Солунска гимназия|Солунската гимназия]], повечето от които през следващите години стават пропагандатори на националнореволюционната идея. След първите плахи стъпки ВМОРО бързо започва да набира сили, като особено силен тласък на вътрешната организация дава извършената [[Четническа акция на Македонския комитет]] от 1895 година. Иван Хаджиниколов признава, че използват акцията за агитационно средство сред местното население: {{Цитат|1=Виждате ли? Нашите братя от България са готови да ни дойдат на помощ, когато въстанем. Поради това по-скоро да се приготвим за въстание.<ref>Петров, Тодор, Билярски, Цочо, „ВМОРО през погледите на нейните основатели“, Военно Издателство, София, 2002 г., стр. 112.</ref>}}
 
Според Христо Татарчев [[Одринско]] отначало не влиза в програмата на организацията, но по-късно основателите стигат до заключението, че и тази област трябва да съставя част от революционна дейност. Решението за това се взема в края на 1895 г. и започва да се прилага в действие през 1896 г. Тогава [[Даме Груев]] възлага на [[Христо Коцев]], учител в [[Одринска българска мъжка гимназия|Одринската българска мъжка гимназия]], да започне там изграждането на комитетска мрежа. Коцев и [[Павел Генадиев]], тогава учител в [[Лозенград]], създават Одринския революционен комитет.<ref>Freedom or Death, The Life of Gotsé Delchev, by Mercia MacDermott, Journeyman Press, London & West Nyack, 1978, стр. 230.</ref>
Ред 74:
Първоначално ВМОРО декларира, че целите ѝ са залегнали в чл. 23 и чл. 62 на [[Берлински договор|Берлинския договор]] – тя се обявява за прилагането на предвидените в тях реформи, които трябва да гарантират [[автономия]] по подобие на тази в [[Източна Румелия]] от 1878 г. Очакваното противодействие от страна на Великите сили, евентуалната военна намеса на балканските държави, страхът от поделяне на областта между последните, етническата разнородност на местното население, както и републиканските убеждения на част от ръководството са причината ВМОРО да не издига идеята за непосредствено присъединяване на Македония и Одринско към [[Княжество България]]. Целите на организацията, обсъждани при основаването ѝ, са описани от [[Христо Татарчев]] по следния начин:
 
{{цитат|1=…Разисква се на дълго върху цельта на тая организация и по-сетне се спрѣхме върху автономията на Македония съ предимство на българския елементъ. Не можехме да възприемемъ гледището „прямо присъединение на Македония съ България“, защото виждахме, че туй ще срещне голѣми мѫчнотии поради противодействието на великитѣ сили и аспирациитѣ на съседнитѣ малки държави и на Турция. Минаваше ни презъ ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини съ България, а въ краенъ случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканскитѣ народи.}}
 
След приобщаването на Одринския вилает в организацията, той също е включен в автономния проект. Приблизителна характеристика на идеята за политическа автономия дава следното изказване на Делчев, направено при обиколката му в Одринско през 1900 г. и предадено по спомените на [[Димитър Груев]]:
 
{{цитат|1=Ние, българите от Македония и Одринско, не трябва да изпущаме изпредвид, че има и други народности и държави, които са много заинтересовани от разрешението на този въпрос. Една намеса на България ще предизвика намесата и на съседните държави и може да доведе до разпокъсването на Македония. Ето защо народите, населяващи тия две области, трябва сами с общи усилия и жертви да извоюват своята свобода и независимост в границите на една автономна Македоно-одринска държава, като разчитаме само на материалната и морална подкрепа на България и на Великите сили.<ref>[http://www.promacedonia.org/dv/dv_24.html Българите в най-източната част на Балканския полуостров – Източна Тракия, Димитър Войников, гл. 24. Идването на Гоце Делчев в Тракия и някои уточнения по този повод. Идеологическите спорове между Гоце Делчев и Стоян Лазов. Непубликувани спомени на очевидци.]</ref>}}
 
=== Концепцията за политически сепаратизъм ===
Най-подробно целите на този политически сепаратизъм са разяснени в излизащия в София вестник [[Право (1894 - 1903)|„Право“]], неофициален орган на ЦК на ВМОРО. В началото на юни 1902 г. там е пубрикувана статията „Политически сепаратизъм“, в която е направено ясно разграничение от национален сепаратизъм и е формулирана основната му компромисна цел: „''запазвание на българското племе цяло, […] макар и разделено политически''“.
 
{{цитат|1=От дълги години насам терминът „автономия за Македония“ се носи от уста на уста. Това ново положение крие една политическа доктрина, неясно формулирана чрез принципите на автономията… Тая нова доктрина е „политическият сепаратизъм“, за който и ще говорим в долните редове… Изхождайки от това гледище и уверени, че мнозинството от християнското население в Македония е българско, ний отхвърляме от себе си и най-малкото натякване за някакъв „национален сепаратизъм“… Обаче като българско, това население желае да получи своята свобода, организирано политически в една автономна област, разделена от Българското княжество… Има едно съществено и важно последствие от тая доктрина и то е: запазвание на българското племе цяло, неразделно и свързано със своята духовна култура, макар и разделено политически.<ref>Вестник „Право“, 7.VI.1902 г. София, бр. 16, цитирано по: [http://www.promacedonia.org/en/ban/ls2.html#63 „Македония. Сборник от документи и материали“, София, издателство на Българската академия на науките, 1978 г. Институт за история, Институт за български език, стр. 423 – 426.]([[английски език|на английски]]).</ref>}}
 
След Балканските и Първата световна война териториите, на които е трябвало да се създаде Македоно-одринската държава, са разпокъсани. [[Вардарска Македония|Вардарска]] и [[Егейска Македония]] са включени в пределите съответно на [[Кралство на сърби, хървати и словенци|Кралството на сърби, хървати и словенци]] и на [[Гърция]]. [[Западна Тракия]] също е включена в Гърция, а [[Източна Тракия]] остава в Турция. В следващите години българското население в тези територии е подложено на етническо прочистване, депортация и насилствена денационализация. Само [[Пиринска Македония]] и южната периферия на [[Северна Тракия]] са придадени към България. Провалът на неосъществимото в условията на агресивен балкански национализъм схващане за политически сепаратизъм става явен. Това е ясно и за някои от бившите дейци на ВМОРО, като [[Димо Хаджидимов]], който признава:
 
{{цитат|1=…Тази идея все пак си остана само българска, докато най-после изчезна и като българска. Нито гърците, нито турците, нито друга някоя националност в Македония приеха този лозунг. Нещо повече, те се обявиха против него, против автономната идея… Защото автономната идея при българите доби по-широк полет след създаването на ВМОРО, която беше българска по състав и се появи като оранизация достатъчно решителна и със силна боева мощ и сила на съпротивление. Ръководството на македонските гърци не можеше да се нареди под знамето на една такава организация, която в никакъв случай не би станала оръдие на елинизма като национален идеал… Без съмнение, щом като македонските гърци, най-многобройната след българите националност, взеха такава позиция спрямо автономната идея, последната не можеше да разчита на успех…<ref>[http://www.promacedonia.org/mpr/documents/hadjidimov.html Хаджидимов, Димо. Назад към автономията, София, 1919.]</ref>}}
 
== Възможни изходи от автономията след разпадането на Османската империя ==
Ред 93:
Според [[Христо Силянов]] за организацията понятието автономия се покрива със съдържанието на чл. 23 от [[Берлински договор|Берлинския договор]], което тогава се смята за задоволителна придобивка. Претенциите ѝ остават докрай скромни и това говори за здравия политически разум на нейните ръководители. Тези претенции се движат в кръга на даденото от Европа в Берлин, на възможното и постижимото. Впрочем, ето как виждат изхода от автономията по това време едни от най-видните дейци на националноосвободителното движение. Гоце Делчев не изключва варианта Македоно-одринската автономна държава по-късно да се присъедини към България. Един от неговите най-близки приятели, [[Коце Ципушев]], съобщава в своите спомени, че когато през 1902 г. приятели на Гоце го запитали защо се борим за автономия на Македония и Одринско, а не за обединение с България, той им отговаря:
 
{{цитат|1=Другари, не виждате ли, че сега не сме роби на разпадащата се вече турска държава, а сме роби на европейскитѣ велики сили, предъ които Турция подписа своята пълна капитулация въ Берлинъ. Затова трѣбва да се боримъ за автономията на Македония и Одринско, за да ги запазимъ въ тѣхната цѣлость, като единъ етапъ за бѫдещето имъ присъединяване къмъ общото българско отечество.<ref>[http://promacedonia.org/kc2/kc_1.htm#a10 Ципушев, К. 19 години в сръбските затвори. Спомени, София, 1943 г. гл. 1. Между борците-великани, стр. 32.]</ref>}}
 
[[Даме Груев]] се изказва в почти същия дух за изхода от автономията. В спомените си войводата [[Милан Матов]] пише:
{{цитат|1=Една фалшива мълва беше пусната в Македония около и след Илинденското въстание, че върховните комитети в София искали присъединяването към България, а ВМОРО иска автономия. По тоя повод през юни 1906 г. аз бях в София и се отнесох за разяснение до Даме Груев, който ми отговори следното: „Ние сме българи и всякога работим и ще работим за обединението на българщината. А всички други формули са етап за постигане на тая цел. Не е дошъл обаче моментът за решение на нашия въпрос, затова няма място за препирни и приказки от подобен род.“<ref>[http://www.promacedonia.org/dg/dgoc_3.htm Идеята за автономия като тактика в програмите на националноосвободителното движение в Македония и Одринско, 1893 – 1941, Димитър Гоцев, Изд. на БАН, София, 1983 г.]</ref>}}
 
Сред противници на организацията също е разпространено мнението, че идеята за автономия е прикритие за истинската цел – обединение с България. Сръбският войвода [[Василие Тръбич]] пише:{{цитат|1=Върховистите бяха за това […] този край да се присъедини веднага към България, а централистите – тази цел да се постигне постепенно посредством евентуална автономия на Македония. […] Цялата организация и цялата нейна работа бяха само в една посока: на всяка цена да се присъедини Македония към България. Ако между тези хора е имало някой, който да мисли, че Македония наистина трябва да остане автономна, а не част от българската държавна територия, това са били изключения…<ref>Војвода Василије Трбић, Мемоари. Казивања и доживљаjи воjводе велешког, књига прва, Београд, 1996, с. 26.</ref>|}}
 
=== Балканска федерация ===
Идеята за [[Балканска федерация]] е тясно обвързана с [[Македонския въпрос|Македонския]] и [[Тракийски въпрос|Тракийския въпроси]], които са част от по-големия [[Източен въпрос]]. След [[Илинденско-Преображенско въстание|Илинденско-Преображенското въстание]] от 1903 г. и разцеплението във ВМОРО под напора на засилените процеси на дезинтеграция вътре в организацията, и най-вече поради засилващото се влияние на социалистическите идеи се засилва лявото течение на ВМОРО начело с [[Яне Сандански]]. Възприема се идеята за Балканска федерация като държавно обединение, в което самоопределението на народностите в Македония и Одринско би могло да се извърши по демократичен начин. [[Павел Делирадев]], който е идеолог на лявото крило, изнася основния доклад на [[Бански конгрес (1908)|общия конгрес на левицата]] в Банско през 1908 г., в който за първи път официално се прокарва идеята за Велика източна федерация, в която Македония и Одринска Тракия трябва да се обособят като самостоятелни федерални единици.<ref>[http://www.promacedonia.org/ps/ps_predg.html Шатев, Павел, „В Македония под робство“, Трето издание, Изд. на Отеч. фронт, София, 1983 г.]</ref> Приблизителна характеристика на интернационалистките, федералистки възгледи на левичарите дава подписаното от Сандански възвание до жителите на населения тогава с гърци [[Мелник]]:
 
{{цитат|1=Преди вие считахте, че борбата ни за решаване на Македоно-одринския въпрос е борба за решаване на българския въпрос. […] Борбата, която водим ние сега, вие смятате за борба за господство на българската народност над другите народности, които живеят с нас. […] Нека забравим отсега нататък кой е българин, кой е грък, кой е сърбин и кой е влах, но да помним, че всички ние сме безправни роби! […] Елате заедно да посеем семената на революцията! <ref>Революционен лист, № 3, 17.09.1904.</ref>}}
 
== Членска маса и национална идентичност ==
Ред 116:
След поражението на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година и особено след [[Рилски конгрес|Рилския конгрес от 1905 г.]] новото ръководство на организацията, което произхожда от лявото крило, приема нов устав и се обявява за прекъсване на контактите с българската държава, предоставяне на пълна политическа независимост на Македония и Одринско и включването им в [[Балканска федерация]]. Според историци от днешната Република Македония това означава промяна в разбиранията на левицата за националната принадлежност на населението в двете области и в частност в Македония. Всъщност печатният орган на левицата, вестник „[[Революционен лист (1904 - 1906)|Революционен лист]]“, който по това време се редактира от [[Димо Хаджидимов]], в програмната си статия от 10 септември 1906 г. пише:
 
{{цитат|1=Едновременно с тия вълнения се създаде и друго едно впечатление в Европа и въобще в света, а именно, че не друг, а българският елемент е който проявява революционни действия в Турция… А това всъщност говори, както е и в действителност, че българският елемент е най-многочислената и най-компактната маса в Македония.<ref>Революционен лист, № 1, 10 септември 1906.</ref>}}
 
След разцепленито на ВМОРО е проведен [[Бански конгрес (1908)|Банският конгрес]] на левицата от [[май]] 1908 г., където е взето решение за създаване на нова [[Македоно-одринска революционна организация]]. През август Сандански и неговият социалистически щаб подготвят „''Проектопрограма на Македоно-одринската революционна организация''“. В окръжното, с което разпращат документа до околийските революционни окръзи, целта на революционната организация е определена недвусмислено:
 
{{цитат|1=Въдворяване на едно положение, при което всяка нация, включително и нашата – българската, да има обезпечени всички гаранции за свободно политическо, икономическо и културно развитие.<ref>[http://www.duma.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0002&n=8625&g= „Ний сме българи преди всичко“ к.и.н. Георги Първанов, в-к „Дума“, 11 април 1990 г. препечатано на 14 април 2010, брой 84 на в-к „Дума“.]</ref>}}
 
Обстоятелството, че след легализацията си през следващата 1909 г. левицата основава т.&nbsp;нар. [[Народна федеративна партия]], в чийто правилник е записано, че в нея могат да членуват само българи, говори достатъчно красноречиво. През 1910 г., в условията на засилваща се младотурска реакция, левицата отново се връща към въоръжените форми на съпротива. Революционната организация е възстановена под името [[Българска народна македоно-одринска революционна организация]].
Ред 126:
След края на [[Първа световна война|Първата световна война]] част от левицата основава [[Временно представителство на бившата ВМОРО]], което издава меморандума „''Апел към македонското население и към македонската емиграция в България''“, който отправя до представителите на Великите сили на мирната конференция в [[Париж]]. В него се казва:
 
{{Цитат|1=Въпросът е може ли, трябва ли и необходимо ли е да се спаси българското племе от чуждо политическо владичество? На този въпрос македонските българи отговарят утвърдително и намират, че единственият изход за това е създаването на една самостойна Македония в нейните естествени географски очертания, с равенство на всички населения без разлика на численост...<ref>[http://www.promacedonia.org/kc/cyrn14.html Църнушанов, Коста, „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него“, Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, София, 1992 г.]</ref>}}
 
=== Промяна на идентичността след 1934 ===
Някои от бившите дейци на левицата във ВМОРО се радикализират и през втората половина на 20-те години на миналия век стават [[комунисти]]. По-късно, в началото на 30-те години, под влиянието на политиката на [[Коминтерн]]а за „''свободно самоопределение на народите до отделяне''“, част от тях приемат идеите на [[Македонизъм|македонизма]]. Като резултат през 1934 г. Коминтернът публикува и [[Резолюция по Македонския въпрос и ВМРО (об.)|специална резолюция]], подкрепяща формирането на отделна македонска идентичност. Ето какво твърди един от най-изявените комунистически деятели, [[Димитър Влахов]], през 1925 г., преди „македонизацията“ си:
 
{{цитат|1=Първоначално револ. организация почна да работи всред българското население в Македония и то не всред целото бълг. население, а само всред тая част от него, която се числеше към Бълг. екзархия. Ръководството се отнасяше с недоверие към българите неекзархисти – патриаршистите, католиците, протестантите... По-късно те (ръководството) измениха устава на организацията в смисъл, че член на организацията може да бъде всеки македонец, от която народност и да е той и каквито и да са неговите политически разбирания, стига да приема нейните принципи и се бори за политическата автономия на Македония.<ref>[http://www.promacedonia.org/rami/dv/dv_2.html Димитър Влахов. „Борбите на македонския народ за освобождение“, 1-во изд. Виена, 1925, стр. 10 – 11].</ref>}}
 
В издадените в [[Скопие]] негови „Мемоари“, които са писани в началото на 50-те години в [[СФРЮ]], се правят същите признания:
 
{{цитат|1=Кога зборувам за македонскиот народ ги имам предвид на прво место македонските Славјани. Под името македонски народ по тоа време македонските дејатели го разбираа целото население на Македнија, т.е. зборот Македонци имаше поскоро географски карактер ... Кога револуционерната организација беше основана и почна да работи, ја започнува својата работа најнапред среде оние Македонци кои се викаа Бугари.<ref>Влахов, Димитър. Мемоари, второ издание, издателска къща „Слово“, Скопие, 2003 г., стр. 21.</ref>}}
 
Въпреки това до изтеглянето на българската армия през 1944 г. от анексираните територии в бившата [[Вардарска бановина]], по-голямата част от населението е с българска идентичност.<ref>[http://books.google.com/books?id=ZMyZdvTympMC&pg=PA119&dq=bulgarians+liberators+macedonia+1941&hl=bg&cd=5#v=onepage&q=bulgarians%20liberators%20macedonia%201941&f=false Yugoslavism: histories of a failed idea, 1918 – 1992, Автор Dejan Djokić, Издател C. Hurst & Co. Publishers, 2003, ISBN 1850656630, стр. 119.]</ref><ref>[http://books.google.com/books?id=qYAwZFwyYdwC&pg=PA67&dq=The+struggle+for+Greece,+1941-1949,+Christopher+Montague+Woodhouse,+C.+Hurst+%26+Co.+Publishers,+2002,+ISBN+1850654921++felt++to+be+bulgarians&cd=1#v=onepage&q=&f=false The struggle for Greece, 1941 – 1949, Автор Christopher Montague Woodhouse, Издавашство C. Hurst & Co. Publishers, 2002, ISBN 1850654921, стр. 67.]</ref><ref>[http://books.google.com/books?id=UpC4QJP66HUC&pg=PA90&dq=Mediterranean+politics,+pro-bulgarian+brothers&lr=&cd=1#v=onepage&q=&f=false Mediterranean politics, Volume 1, Author Richard Gillespie, Publisher Fairleigh Dickinson University Press, 1994, ISBN 0838636098, стр. 90.]</ref><ref>[http://books.google.com/books?id=ppbuavUZKEwC&pg=PA101&dq=Who+are+the+Macedonians+bulgarians+as+liberators&hl=bg&cd=1#v=onepage&q=Who%20are%20the%20Macedonians%20bulgarians%20as%20liberators&f=false Who are the Macedonians?, Автор Hugh Poulton, Издавашство C. Hurst & Co. Publishers, 1995, ISBN 1850652384, стр. 101.]</ref><ref>[http://books.google.com/books?id=eWmDAd6vr5sC&pg=PA160&dq=bulgarians+liberators+macedonia+1941&lr=&hl=bg&cd=17#v=onepage&q=bulgarians%20liberators%20macedonia%201941&f=false Eastern Europe: politics, culture, and society since 1939, Автор Sabrina P. Ramet, Издател Indiana University Press, 1998, ISBN 0253212561, стр. 160.]</ref><ref>The Macedonian Question: Britain and the Southern Balkans 1939 – 1949 Oxford historical monographs, Автор Dimitris Livanios, Издател Oxford University Press US, 2008 ISBN 0199237689, стр. 179.</ref> Едва след като в България и Югославия на власт се установяват комунистите, започва интензивен процес на формиране на отделна македонска нация и държавност. Процесът е политически мотивиран и е съпроводен с репресии. По това време активни са и други двама от най-известните бивши левичари, възприели македонизма – [[Павел Шатев]] и [[Панко Брашнаров]]. През 1948 г. те, разочаровани от българофобията, репресиите и манипулациите на новите югославски власти, отправят отчаян апел до Й.&nbsp;В.&nbsp;[[Сталин]], поради което по-късно са ликвидирани физически. В апела между другото се казва:
 
{{цитат|1=…На тия фарисеи (ЦК на [[Комунистическа партия на Македония|МКП]]) им е потребно да вдигат шум и да се крият под комунистическа покривка за прикритие. Затова им е потребно пред света да вдигат паметник на Гоце Делчев в Скопие и да основат комитет за илинденски пенсии. Потребно им е и да правят „тържества“ за Илинден в Крушево, като трибуна от която да се ругае всичко българско, макар и да е исторически факт, че илинденците са се чувствали и са действали всякога и навсякъде като хора с българско съзнание…<ref>[http://www.promacedonia.org/statii/shatev_brashnarov.html#284 Панко Брашнаров и Павел Шатев за обстановката във Вардарска Македония през 1944 – 1948 г. – изложение до ВКП(б)]</ref>}}
 
Заключението на [[Ангел Динев]], деец на ВМОРО, а по-късно и участник в комунистическата съпротива през Втората световна война, станал също македонист, е:
 
{{цитат|1=Македонските революционери (ВМОРО) с цената на саможертвата пробудиха политическото съзнание на народа. Но те не му дадоха най-важното оръжие – не му дадоха етническо съзнание.<ref>Динев, Ангел. Етнографската идея на македонските славяни, Библиотека „Македония“, №1, София, 1944, стр. 12.</ref>}}
 
Според акад. [[Иван Катарджиев]], смятан в днешна Република Македония за най-големия специалист по история на ВМОРО, не може да се поставя под въпрос българското съзнание на членовете на организацията, включително и на тези от левицата. Той твърди, че дори онази част от ветераните на лявото крило, възприели идеите на македонизма, са останали на ниво политически сепаратизъм и на практика са продължили да се чувстват българи до края на живота си.<ref>[http://bugarash.blog.bg/drugi/2007/03/05/ivan-katar-iev-veruvam-vo-nacionalniot-imunitet-na-makedonec.48930 Академик Катарџиев, Иван. Верувам во националниот имунитет на македонецот, интервю за списание „Форум“, 22 юли 2000, Архивен брой 329.]</ref> Редица от левите функционери, поради про-български прояви, впоследствие са отстранени от властовите позиции, които заемат в [[СФРЮ]] и са преследвани, а някои от тях са съдени и дори екзекутирани.
Ред 153:
[[България]] служи като база на македоно-одринските революционери. Тук се издават вестници и печатни материали на организацията и се организират многобройни комитети на бежанците от Македония и Одринско. Повечето от тях ченуват във ВМОРО или се намират под нейното влияние и ръководство. В България се формират и въоръжените чети, които от специално уредени пунктове на границата, по предварително изградени канали се прехвърлят до всички райони на организационната територия. Тук се складира и оръжието, мунициите и революционна литература. Тук намират подслон преследваните, ранените и болните революционери.
 
През 1905 г. членът на ЦК на ВМОРО [[Борис Мончев]] пише: {{Цитат|1=…Българското княжество, безспорно е, че то е принесло неоценими заслуги на Организацията и на освободителното дело. Безбройните доказателства, които българският народ е дал за пълната си с нас солидарност, не дават да се заличат тъй лесно чувствата на благодарност от страна на Организацията и на роба. Да се твърди противното, би било едно умишлено извъртане на истината, което всеки истински деец трябва да осъди.<ref>Писмо отговор на Борис Мончев до Борис Сарафов, в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 – 1919 г.) – Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.449 – 452.</ref>}}
 
Българската държава съдейства също за въоръжаването и финансирането на ВМОРО главно чрез [[Български освободителни братства|Българските освободителни братства]].<ref>Елдъров, Светозар. Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897 – 1912, Военно издателство, София, 2002, стр.11 – 30</ref> Такива дарения се правят и след тайни срещи между ръководители на ВМОРО и представители на българските правителства. След една среща на [[Даме Груев]] с министър-председателя [[Константин Стоилов]], последният пише: {{Цитат|1=Моята цел беше да видя какво гонят тези господа, да им дам да разумеят, че не могат да налагат нам – на правителството – техните взглядове, и че ако искат да работят полезно, трябва да са в хармония с нас... Груев ми изложи действително твърде откровено техните взглядове и положението на работите в Македония. Аз му изложих твърде категорически ясно моите идеи върху пропагандата. Той напълно се съгласи с това. Накрая ми се помоли да им дадем оръжие, за да може да го раздадат на населението по окръжията, които граничат с България и пари, за да купят оръжия от Гърция, за да го раздадат на населението в ония окръзи, които граничат с Гърция... Аз поисках време да направя справки и на другия ден чрез г-на Тъпчилещова, главен секретар на Министерския съвет, му съобщих, че окончателен отговор ще му дам чрез г-на Ризова...<ref>Шопов, Атанас. Дневник, дипломатически рапорти и писма (ред. А. Пасков). София, 1995, стр. 78 – 79.</ref>}}
 
Понякога поради външен натиск българските правителства са принуждавани да вземат мерки срещу революционните дейци, но тези мерки често носят белега на неискреността. В [[София]] се намира седалището на [[Задгранично представителство на ВМОРО|Задграничното представителство]] на организационното ръководство. Бидейки в дълбока нелегалност, Централният комитет от [[Солун]] осъществява ръководната и организационната си дейност до голяма степен именно чрез този свой орган. Задграничното представителство представлява организацията пред външния свят, координира нейната дейност и обединява усилията за преодоляване на трудностите в борбата. Свои представителства в България имат и отделните революционни окръзи, които изпълняват сходни функции.
 
Въпреки това ръководителите на ВМОРО не демонстрират открито контакти с България, за да не се компрометира революционното движение в Македония. Петър Попарсов по-късно заявява: {{цитат|1=Лозунгът беше: далеч от България! Не за това, че тя бе виновница за положението в Македония, ами защото всяко подозрение за нейна намеса можеше да напакости и ней, и на делото, което трябваше да си запази своя чисто вътрешен македонски характер. Върху тези ясни и точно определени основи се образува първият таен Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени ѝ от Берлинския договор, от който сетне се разви тъй наречената Вътрешна М. Р. организация.<ref>Петров, Тодор, Билярски, Цочо, ВМОРО през погледна на нейните основатели, Военно издателство, София, 2002 г., стр.205</ref>}}
 
Самата организация също е готова да помага всеотдайно на България. След решенията на [[Рилски конгрес на ВМОРО|Рилския конгрес]] от 1908 г. организацията преминава към явно сътрудничество с българските власти. През [[Балкански войни|Балканските войни]] и [[Първа световна война|Първата световна война]] ВМОРО изцяло се поставя в услуга на българската държава.
Ред 165:
=== Отношения с Българската екзархия ===
[[Файл:Solunska-gimnaziya.jpg|мини|300п|ляво|Солунската българска екзархийска гимназия, която е основен източник на кадри за организацията]]
Дейността на [[Българската екзархия]] в Македония и Одринско изцяло е насочена към запазване на принадлежността на местното население към българската църква, просвета и култура. Тя изиграва основополагаща роля в началния етап от развитието на българското националноосвободително движение, без което не би било възможно създаването на ВМОРО. Екзархията със своите институции (главно училищата) дава многобройни кадри за освободителното движение. Мрежата на ВМОРО възниква основно в екзархийски училища като [[Солунска българска мъжка гимназия|Солунската]] и [[Одринска българска мъжка гимназия|Одринската]] български мъжки гимназии. Факт е също, че голяма част от ръководителите на организацията, като Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, [[Пере Тошев]] и други, са били учители в училища на Екзархията. Въпросът за освобождението на Македония и Одринско според екзархистите се свързва с решаването на [[Източен въпрос|Източния въпрос]], като цялата тежест за обединението на нацията пада върху [[Княжество България]]. Органите на Екзархията смятат, че положението на българите в [[Европейска Турция]] би се утежнило повече при едно несполучливо въстание. Сдържаното отношение на Екзархията към призивите за въоръжена борба е естествено, защото подобни методи я поставят в неизгодно положение пред [[Висока порта|Портата]] и рискуват да провалят основните ѝ дейности – религиозната и просветната. Върху тази основа възникват и противоречия между двете институции, но те се разрешават, тъй като крайните цели са били сходни. Всъщност междуособиците са били израз на различията относно средствата за постигане целта – освобождението на българите в Македония и Одринско. Битолският ръководител на ВМОРО стига до заключението: {{Цитат|1=Изобщо владиката беше против революционната организация, защото такива бяха инструкциите от Екзархията. Екзархът искаше да се работи просветно и културно в Турция, а не революционно. Затова се водеше борба между организацията и екзархийските представители.<ref>Спомени на Георги Попхристов [http://promacedonia.org/gph/gph_08.html]</ref>}}
 
[[Файл:Vmk Sarafov.jpg|ляво|мини|210п|Ръководството на ВМОК през 1900 г. Седнали: [[Тома Давидов]], [[Борис Сарафов]], [[Георги Петров (революционер)|Георги Петров]]. Прави: [[Владислав Ковачев]], [[Георги Минков]]. Голяма част от членовете му преминават впоследствие към ВМОРО. Фото [[Иван Карастоянов]]]]
Пример за това са [[Българско тайно революционно братство|тайните братства]] на [[Иван Гарванов]], преминали от лоното на Екзархията към организацията. Освен това преди и по време на Илинденско-Преображенското въстание селата в Егейска Македония масово преминават под върховенството на Българската екзархия. Четите на [[Борис Сарафов]], [[Васил Чекаларов]] и други заклеват жителите им в името на Екзархията. Тя от своя страна назначава за учители в Македония хора по списък, предварително подготвен от задграничното представителство на ВМОРО в София.<ref>Николов, Борис и Овчаров, Владимир, „Спомени на Владимир Карамфилов за просветното дело и революционните борби в гр. Прилеп“, ИК „Звезди“, София, 2005 г., стр.31</ref> В периода 1904 – 1908 г., по време на съпротивата срещу гръцката и сръбската въоръжени пропаганди, ВМОРО активно защитава енориите на Екзархията от патриаршистите гъркомани и сърбомани. Германос Каравангелис, известен като основен враг на ВМОРО в Югозападна Македония, отбелязва: {{Цитат|1=…за да покажат един ден на европейската дипломация, че в Костур трябва да се очертаят синурите на Велика България […] започна да срутва една след друга колоните на елинизма в общините, за да вдъхнови паниката и да подчини населението под Българската екзархия. Гръцката кръв започна да боядисва земята на Македония. Славяногласните села пред наличието на граничната дилема „Екзархия или смърт“ се причисляваха към Екзархията и даже с течение на времето се умножаваха бандите с появата на нови началници.<ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/gk/gk_3a.htm Дневник на Германос Каравангелис, стр.326 – 327]</ref>}}
 
Самият [[Яне Сандански]] след Младотурската революция блокира опитите на левицата да неглижира Екзархията през 1908 г., като заявява, че ако трябва, е готов да я брани с оръжие в ръка. Друг пример за сътрудничество е [[Покръстване на помаците (1912-1913)|покръстването на помаците]] през 1912 – 1913 г., което е извършено в [[Родопите]] и [[Беломорието]] под ръководството на Екзархията с помощта на ВМОРО.
Ред 175:
През 1895 г. в София е основан Върховният македоно-одрински комитет, революционна организация на [[Македонци|македонски]] и [[тракийци|тракийски]] емигранти и български общественици. Комитетът организира известната [[Четническа акция на Македонския комитет|четническа акция]] в 1895 г., а в началото на следващата година изработва [[Проект за реформи на Върховния македонски комитет|проект за реформи]] в Османската империя. Проектът е изпратен на ЦК на ВМОРО в [[Солун]]. Той предвижда обособяване на Македония и Одринска Тракия в отделни административни единици в рамките на [[Османската империя]] по примера на [[Източна Румелия]]. Проектът е възприет от ВМОРО като основа за нейните политически искания и заляга в новия ѝ устав. След създаването на представителство на ВМОРО в София в края на 1896 г., членовете му са по право членове и на комитета. През май 1900 г. ВМОК и ВМОРО подписват съвместен протокол, с който офицерите от българската армия се допускат в структурите на ВМОРО. Върховният комитет оказва значителна помощ на вътрешната организация при изграждането на четническия институт. Двете организации правят общи постъпки пред [[Българската екзархия]] за назначаване на учители в Македония и Одринско. По това време отношенията между комитетите са добри, за което свидетелства и [[Гьорче Петров]]:
 
{{Цитат|1=Съществуват две организации по освободителното дело, една вътре, друга тук (т.е. в България). Управителните им тела: „ЦМОРК“ – там, и „Върховен Македонски комитет“ – тук, са в съюз, без да се бъркат единия в работите на другия. Посредникът съм аз, като член на [[ЦК на ВМОРО|Централния комитет]] и такъв по пълномощно във ВМК.<ref>Писмо от Гьорче Петров писано в Пловдив на 5 ноември 1899 г. до Владимир Бочуков за революционното движение в Ахъчелебийско.</ref>}}
 
В началото на 1901 г. отношенията на [[ВМОК]] с ВМОРО се влошават, като основният проблем е стремежът на Вътрешната организация за предотвратяване на преждевременно въстание и по-дълга революционна подготовка на населението в Македония и [[Одринско]]. В своите спомени [[Георги Попхристов]] отбелязва:
 
{{Цитат|1=Ние схванахме, че борбата в София е от принципиален характер. С прибързано въстание на върховистите ще се придаде повече български характер на борбата, когато тя по устав бе борба за автономия.<ref>Спомени на Георги Попхристов [http://promacedonia.org/gph/gph_10.html]</ref>}}
 
На 23 септември 1902 г. четите на [[Върховен македоно-одрински комитет|ВМОК]] вдигат [[Горноджумайско въстание|Горноджумайското въстание]]. Тази прибързана постъпка нанася силен удар върху ВМОРО. Унищожени са бази и канали, през които преминават хора и оръжие за вътрешността на Македония. Вътрешната организация се стреми да намали размаха на въстанието и дори се стига до въоръжени стълкновения между четите на двете организации. Тези фактори водят до ускоряване на подготвяното от ВМОРО въстание, което избухва на 2 август 1903 г. и в което участват и чети на ВМОК. След първоначално доброто сътрудничество с ВМОРО, Върховният комитет влиза постепенно в конфликт и с нея, и с българското правителство и през 1903 г. организацията е забранена в България, а в 1905 г. се саморазпуска и част от дейците му преминават във ВМОРО.
Ред 240:
Старите вражди между централисти, върховисти и санданисти са прекратени. На 18 септември 1912 г. началникът на щаба на армията генерал-майор [[Иван Фичев]] възлага на подполковник [[Александър Протогеров]] и майор [[Петър Дървингов]] да организират и изпратят в тила на османските сили „малки партизански отряди“.<ref>Дървингов, Петър. История на Македоно-одринското опълчение, т. 1, София, 1919, стр.1.</ref> Така се създава [[Македоно-одринско опълчение|Македоно-одринското опълчение]] като специална българска военна част, действала по време на [[Балканска война|Балканската]] (1912 – 1913 г.) и [[Междусъюзническа война|Междусъюзническата война]] (1913 г.). Съставено е от доброволци от териториите на [[Македония (област)|Македония]] и [[Тракия]], които все още са под [[Османска империя|османска]] власт, които не подлежат на задължителна военна служба в България. Заедно с това се реактивират и четите на ВМОРО, разположени в тила на турците. В началото на ноември 1912 г. в излизащия в Солун вестник „[[Беломорец (1912)|Беломорец]]“ ЦК на ВМОРО публикува официална декларация по Македонския въпрос, в която се казва:
 
{{цитат|1=Нас, македонските българи […] преди всичко ни интересува съдбата на онази Македония, която е обляна с мъченическа и героична българска кръв и в чиито граници българският елемент […] и днес още е болшинство. Всички македонски българи поддържат с пълно единодушие и с най-голяма енергия целокупна Македония в определените от българите граници да бъде изцяло обединена с българското царство. Ако не е възможно да се реализира тази най-справедлива и най-подходяща за националните български интереси формула, тогава да се остави Македония неделима и да влезе тя като самостоятелна държавна единица с център Солун в бъдещата Балканска федерация.<ref>[http://www.macedonia-science.org/page.php?89 Вестник Беломорец, брой 3, 4 ноември 1912, Солун, цитирано по: Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 99.]</ref>}}
 
По време на Балканската война ВМОРО подкрепя изцяло българската армия и войските на съюзниците [[Сърбия]], [[Гърция]] и [[Черна Гора]] в съвместната им борба срещу Османската империя. С влошаването на отношенията между балканските съюзници в анексираните територии и засилването на сръбския и гръцкия терор над българското население в Македония през 1913 г. ВМОРО организира изпращането на нови чети в Македония.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Вътрешна_македоно-одринска_революционна_организация“.