Тихи океан: Разлика между версии

Тихият океан се простира от север на юг на 15,8 хил. km, а от изток на запад – на 19,5 хил. km. Площ без периферните морета 165 246,2 хил. km², средна дълбочина 4282 m, обем на водата 707 555 хил. km³. ПлощтПлощта заедно с периферните морета 179 679 хил. km², средна дълбочина 3984 m, обем на водата 723 699 хил. km³. С тази си площ<ref>{{cite web|url=https://www.ngdc.noaa.gov/mgg/global/etopo1_ocean_volumes.html|title=Volumes of the World's Oceans from ETOPO1|publisher=National Centers for Environmental Information|accessdate=2018-04-29}}</ref> Тихият океан е най-голямиятголемият воден басейн на [[Световен океан|Световния океан]] и на цялата [[хидросфера]], като заема 46% от водната повърхност и 35,22% от общата повърхност на [[Земя]]та.{{hrf|Encyclopædia Britannica|2010}}. Най-голямата дълбочина на Тихия океан (и на целия Световен океан) е 11 022 m в [[Марианска падина|Марианската падина]].{{hrf|Japan Marine Science and Technology Center}}

Острови в Тихия океан са от четири основни типа: континентални, високи острови, коралови рифове, коралови и повдигнати платформи. Континенталните острови включват Нова Гвинея, Нова Зеландия и Филипините. Някои от тези острови са структурно свързани с близките континенти. Високите острови са с вулканичен произход. Много от тях имат и активни вулкани. Сред тях са Бугенвил, Хавай и Соломоновите острови. Третият и четвъртият вид острови са резултат от коралови наслагвания в резултат на жизнената дейност на миниатюрните органицмиорганизми. Кораловите рифове са ниско разположени структури, които са изградени от базалтова основа от засъхнали потоци лава под повърхността на океана. Едни от най-характерните примери за това е Големия бариерен риф. Вторият тип е изграден отново от коралови наслагвания, разположени на широка платформа. Примери за това са осровитеостровите от Френска Полинезия.<ref name="bse"></ref>

Преобладаващите брегове на Тихия океан са от фиордов и абразионен тип. Източните му брегове, от залива Пюджет Саунд в [[Аляска]] до остров [[Чилое]] в [[Чили]] са от абразионен тип, слабо разчленени и придемнопредимно планински, а на юг (до нос [[Хорн (нос)|Хорн]]) и на север (до [[Алеутски острови|Алеутските острови]]) – от фиордов тип. Крайбрежията на периферните морета са от фиордов тип на север (бреговете на [[Берингово море]] и [[Камчатка]]), на юг – от абразионен тип (покрай планинските крайбрежни вериги) и акумулативен тип (покрай крайбрежните низини). В тропическия пояс на запад бреговете са основно коралови, на места с бариерни рифове. Бреговете на [[Антарктида]] са образувани основно от [[Шелфов ледник|шелфови ледници]].<ref name="bse"></ref>

[[Файл:Marianatrenchmap.png|мини|300п|Марианската падина се намира под източната перифурияпериферия на Филипинско море]]

Подводните периферии на континентите, обкръжаващи Тихия океан, се отличават със сложността на релефа и геоложкия си строеж. Ширината на шелфа се колебае от няколко десетки километра (край американските брегове) до 700 – 800 km (в [[Берингово море|Берингово]], [[Източнокитайско море|Източнокитайско]] и [[Южнокитайско море]]), а дълбочината на външния му край – от 150 до 500 m. Континенталните склонове са стръмни, често стъпаловидни, разчленени от каньони в които се откриват древни скали с различна възраст. По северната и западната периферия на океана, от полуостров [[Аляска]] до [[Нова Зеландия]] се простира система от котловини, обособени в периферни морета, островни дъги и дълбоковоснидълбоководни падини, обхващащи и областта на Австрало-Азиатските морета и образуващи в съвкупност съвременния геосинклинален пояс. За тази обширна площ са характерни контрастния релеф, активния вулканизъм, интензивната сеизмична дейност и сложното редуване на участъци от земната кора от океански, континентален и преходен тип. Най-големите дълбочини в котловините на тези периферни морета ([[Берингово море|Берингово]], [[Охотско море|Охотско]], [[Японско море|Японско]], [[Южнокитайско море|Южнокитайско]], [[Сулу (море)|Сулу]], [[Сулавеси (море)|Сулавеси]], [[Филипинско море|Филипинско]], [[Коралово море|Коралово]] и др.) се колебаят в пределите на 3500 – 7500 m, като много от тези котловини са усложнени от подводни възвишения. [[Шелф]]ът в Тихия океан заема 1,7% от площта на океанското дъно, [[континентален склон|континенталният склон]] – 7%, дълбоководните падини – 1,3%, [[абисално дъно|абисалното дъно]] – 9%.<ref name="bse"></ref>

Островните дъги в Тихия океан са представени от една или две вериги острови, като зъдължителнозадължително във външната верига съвременният вулканизъм отсъства ([[Алеутски острови|Алеутски]] и [[Курилски острови]]). На юг от [[Япония]] те се разделят на два клона, обхващайки от запад и изток Филипинската котловина. С островните дъги са свързани и дълбоководните падини (ровове), кътето се намират най-големите дълбочини на океана (в m): Алеутска (7822), Курило-Камчатска (9717), Японска (8412), Идзу-Бонинска (9810), Волкано (9156), [[Марианска падина|Марианска]] (11 022), Филипинска (10 265), Новобританска (8320), Бугенвилска (9103), Тонга (10 882), Кермадек (10 047) и др. Покрай [[Южна Америка|Южна]] и [[Централна Америка]] се простират падините: Чилийска (8069), Перуанска (6601), Централноамериканска (6489) и Цедрос (6225)., а на север, покрай западното крайбрежие на [[Северна Америка]] те отсъстват. Дълбоководните падини съответстват на изходите на повърхността на грандиозните разломи, които са силно наклонени към континентите и дълбоко навлизащи в горната мантия (зоната на Беньоф) на Земята. Покрай подводните падини и успоредно на тях се простира т.н. андезитова линия – границата на развитие на андезитовите вулкани.<ref name="bse"></ref>

В пределите на тихоокеанската земна кора се намират обширни подводни котловини разделени от големи възвишения: Североизточна (6741 m), Северозападна (6987 m), Източномарианска (6771 m), Западнокаролинска, Източнокаролинска, Меланезийска (5395 m), Централна, Южна, Белинсхаузен (6063 m), Чилийска (5335 m), Перуанска и др. Като цяло дълбочините на котловините варират от 4000 до 7000 m, имат хълмисто дъно, осеяно с групи или вериги от подводни планини. Абисални равнини са развити в североизточната част на океана и край бреговете на [[Антарктида]]. Много от подводните планини са обкръжени с акумулативни шлейфове. Най-голямата тихоокеанска структура е Източнотихоокеанското възвишение, влизащо в световната система на средщно[[Средноокеански океанскитехребет|средноокеанските хребети]], но за разлика от другите хребети на тази система то разделя Тихия океан на две асиметрични части и е лишено от ясно изразени рифтови долини. Това подводно възвишение има странични разклонения хребетите: Галапагоски, Кокосов, Макуори, а неговото продължение на север е дългият и тесен полуостров [[Калифорния (полуостров)|Калифорния]]. Другите големи ясно изразени подводни възвишения по дъното на Тихия океан представляват вулканични валове и хребети: Лайн, Хавайски, Императорски, Маркус-Некер, Каролински, Маршалски, Туамоту и др. и платовидни възвишения: Шатски, Манихики и др. Множество от върховете на тези позитивни подводни релефни форми са увенчани с вулканични планини и острови, като най-големите от тях са [[Хавайски острови|Хавайските острови]] с действащи вулкани. Източната част на Тихия океан и Източнотихоокеанското възвишение се пресичат от многочислени зони на разломи с голямо протежение с посока изток-запад и северозапад-югоизток, съпътствани със значително хоризонтално преместване: Мендосино, Мъри, Молокаи, Кларион, Клипертън, Галапагос, Пасха, Челинджър, Агасис, Менард, Елтанин, Удинцев, Индевър, Скот и др., които са ясно изразени в подводния релеф чрез отстъпи и верижни планини.<ref name="bse"></ref>

Голямото простиране на Тихия океан от север на юг определят разнообразието на неговия климат – от екваториален до субарктичен на север и антарктичен на юг. Голяма част от неговата повърхност, приблизително между 40°с.ш. и 42°ю.ш. се простира в поясите с екваториален, тропичен и субтропичен климат. Циркулацията на атмосферата над Тихия океан се определя основно от областите с определено атмосферно налягане: Алеутски минимум, Северотихоокеански, Южнотихоокеански и Антарктически максимуми. Указаните центрове и тяхното взаимодействие обуславят голямото постоянство на североизточните на север и югоизточните на юг ветрове с умерена сила – [[пасат]]и в тропическите и субтропическите части на океана и силните западни ветрове в умерените ширини. Особено силни западни ветрове се наблюдават в южните умерени ширини, където повторяемостта на щормовете съставлява 25 – 35%, докато в северните умерени ширини те са 30% през зимата и 5% през лятото. В западната част на тропическата зона от юни до ноември често явление са гропическитетропическите урагани – тайфуни. За северозападната част на Тихия океан е характерна мусонната атмосферна циркулация. Средната температура на въздуха през февруари намалява от 26 – 27°С при Екватора до -20°С в [[Берингов проток|Беринговия проток]] и -10°С край бреговете на [[Антарктида]]. През август средната температура се изменя от 26 – 28°С при Екватора до 6 – 8°С в [[Берингов проток|Беринговия проток]] и до -25°С край бреговете на [[Антарктида]]. Върху цялото пространство на океана, разположено северно от 40°ю.ш. се наблюдават съществени различия в температурата на въздуха между източните и западните му части, предизвикани съответно от господстващите топли или студени морски течения и характера на ветровете. В тропическите и субтропическите ширини температурата на въздуха на изток е с 4 – 8°С по-ниска, отколкото на запад. В северните умерени ширини ситуацията е обратна: на изток температурата е с 8 – 12°С по-висока от тази на запад. Средната годишна облачност в областите с ниско налягане съставлява 60 – 90%, а в областите с високо налягане – 10 – 30%. Годишната сума на валежите в района на Екватора е над 3000 mm, в умерените ширини – 1000 mm на запад и 2000 – 3000 mm на изток. Най-малко количество валежи (100 – 200 mm) падат в източните части на субтропичните области с високо атмосферно налягане, докато в западните части на същия пояс те се увеличават до 1500 – 2000 mm. Мъглите са характерно явление за умерените ширини, като особено чести са в района на [[Курилски острови|Курилските острови]].<ref name="bse"></ref>

Съществува пряка корелация на видовото многообразие в хладни и топли тропически води. Броят на видовете в тропическите води рязко се увеличава, но се намалява плътността на представителите му. Например в Беринговия проливе са известни около 50 вида крайбрежни водорасли, по японското крайбрежие броят им нараства до около 200, а в района на Малайския архипелаг надвишават 800. Във водите на Приморския край са описани около 4000 вида животни, а във водите около Малайския архипелаг достигат до 50 хил. Ето защо в студените води макар и видовото разнообразие да е малко, то общата маса на представителите на един вид е сравнително висока. В тропическите води макар и многобройни представителите на един вид са с по-малка гъстота. Подобна е и връзката между видовете населяващи плитките води и тези в дълбочина. С увеличение на морската дълбочина видовете стават все по-малко. Като цяло фауната на Тихи океан наброява около 100 хиляди вида, но едва 4 – 5% от тях се слещатсрещат на дълбочина под 2000&nbsp;m.

Средната температура на водата на повърхността в Тихия океан е 19,37°С и е 2°С по-висока от тази на [[Атлантическия океан|Атлантическия]] и [[Индийския океан]], в резултат от относително големите размери на тази част от океана, която е разположена в добре нагретите ширини (над 20 Kcal/smcm²) и ограничената му връзка със [[Северния ледовит океан]]. Средната температура на водата през февруари се изменя от 26 – 28°С при Екватора до -0,5, -1°С на север от 58°с.ш. (при Курилските острови) и на юг от 67°ю.ш. През август температура се изменя от 25 – 29°С на Екватора, 5 – 8°С в [[Берингов проток|Беринговия проток]] и -0,5, -1°С южно от 60 – 62°ю.ш. Между 40°ю.ш. и 40°с.ш. температурата на водата в източната му част е с 3 до 5°С по-ниска от тази в западната. Северно от 40°с.ш. ситуацията е обратна, като на изток температурата на водата е с 4 до 7°С по-топла от тази на запад. На юг от 40°ю.ш., където преобладава зоналния пренос на повърхностни води, разлика в температурата няма.<ref name="bse"></ref>

Плътността на водата е в пряка зависимост от солеността и температерататемпературата на водата и сравнително равномерно се увеличава от екватора към високите ширини. На екватора тя е 1,0215 – 1,0225 gr/sm³, на север – 1,0265 gr/sm³ и повече, на юг – 1,0275 gr/sm³ и повече. Цветът на водата в субтропичните и тропичните ширини е синя, а прозрачността на определени места надвишава 50&nbsp;m. В северните умерени ширини преобладават тъмно сини води, в района на бреговете зеленикави с прозрачност 15 – 25&nbsp;m. В антарктическите ширини цветът е зеленикав с прозрачност до 25&nbsp;m.<ref name="bse"></ref>

Междинната и дълбочинната циркулация и вертикалната структура на Тихия океан се образува от водите, потъващи в зоните на сходимост (конвергенция) на повърхностните течения и дълбочинните води постъпващи от [[Индийския океан|Индийския]] и [[Атлантическия океан]]. Колкото повече повърхностни води потъват надолу във високите ширини, толковотолкова повече ниски хоризонти заемат в океана. Повърхностните води обхващат слоя до 100 – 150 m, в антарктическите ширини – до 200 m, като тух характеристиката на водите е близка до характеристиката на повърхностните води. Приблизително между 40°с.ш. и 40°ю.ш. под този слой се намират подповърхностните и междинните води, постепенно потъвайки в субтропичните зони на сходимост (т.н. зони на субтропична конвергенция) в северните и южните части на океана. Тези води заемат слоя до 400 – 500 m, температурата им е от 10 до 20°С, солеността над 35‰, а съдаржаниетосъдържанието на кислород от 1 ml/l до 5,8 ml/l. Надолу, в слоя до дълбочина 1000 – 1500 m, са разположени междинните води, постепенно потъвайки по северните и южните полярни океански фронтове. Тяхната температура е от 3 до 6°С, солеността на север 33,9 – 34,3‰, на юг 34,1 – 34,5‰, а съдържанието на кислород от 0,5 – 1,6 ml/l на север до 2,7 – 4,1 ml/l на юг. Дълбочинните води заемат слоя между 1000 – 1500 m е 3000 – 3500 m. Те се формират в южните високи и умерени ширини в процеса на смесване на собствените тихоокеански води и дълбочинните води на Атлантическия и Индийския океан. Тяхната температура е от 1,7 до 2,5°С, солеността 34,65 – 34,75‰, а съдържанието на кислород от 2,0 – 2,9 ml/l на север до 3,1 – 4,5 ml/l. На дълбочина под 3500 m и до дъното са разположени придънните води, които се формират във високите южни ширини в резултат на охлаждането и потъването на повърхностните води и тяхното последователно смесване с дълбочинните води. Придънните води имат температура 0,24 – 0,28°С, соленост 34,70 – 34,72‰ в антарктическите ширини и 1,0 – 1,6°С и 34,64 – 34,1‰ съответно в останалото пространство. Съдържанието на кислорода в придънните води е 3,5 – 4,6 ml/l. Подповърхностните и междинните води циркулират също така както повърхностните, но скоростта им на движение е значително по-малка. Изключение представлява Екваториалното подповърхностно противотечение (течението Кромуел), движещо се на изток, противоположно на движещото се над него на запад Южно Пасатно течение, което пресича по Екватора целия океан във вид на тънка лента между 25 – 50 m и 300 m дълбочина и ширина около 300 – 400 km. Дълбочинните води се движат като долен поток на север и като горен поток на юг.<ref name="bse"></ref>