Върховен македоно-одрински комитет: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м без <nowiki>; козметични промени |
Kerberizer (беседа | приноси) м безопасно въвеждане на „=“ в {{цитат}} |
||
Ред 36:
В приетите от конгреса „Решения на Първия македонски конгрес“, дело на Трайко Китанчев, целта на организацията и средствата за постигането ѝ са дефинирани така:
{{цитат|1=I Целта на македонските дружества
1. Целта на македонските дружества е придобиване за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили.
Ред 129:
Така за две години от средата на 1899 до средата на 1900 година
{{цитат|1=Македоно-одринската организация се превръща в най-голямата обществено политическа сила в страната... Общо членовете на МОО заедно с помощните ѝ структури достигат до 50 – 60 000 души...<ref>Елдъров, Светлозар. Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 36.</ref>}}
Върховният комитет събира големи финансови средства, които изразходва предимно за въоръжаване на ВМОРО. През двете години, начело със Сарафов, Върховният комитет похарчва за оръжие и боеприпаси на ВМОРО около 60 000 златни и 190 000 сребърни лева и отделно отпуска на Вътрешната организация над 60 000 златни и 98 000 сребърни лева.
Ред 171:
Двата комитета започват поредица от нападки на страниците на „Реформи“ и специално създадения за конфликта вестник „[[Дело (1901 - 1902)|Дело]]“. [[Христо Силянов]] пише:
{{цитат|1=Ожесточението на борбата отвѫдъ, стигнало до кръстосване на братското орѫжие и до братоубийства, изроди и тукъ уличната и печатна борба до степень, че изчезна взаимното уважение между еднитѣ и другитѣ борци. Еднитѣ и другитѣ се рисуваха взаимно по-черни, отколкото бѣха. Въ свояг най-вулгаризиранъ видъ – въ оня видъ, който най-силно действува върху проститѣ и неосведомени хора – междуособицата представляваше върховиститѣ като слѣпи проводници на честолюбивитѣ, егоистични и династически попълзновения на князъ Фердинанда въ ущърбъ на македонския робъ, „блюдолизци“ и „лакеи“ на българския Дворецъ, а вѫтрешнитѣ – като сборище отъ „мафиоти“, „даскали“ и „коцкари“, които експлоатиратъ тукъ и тамъ свещеното освободително дѣло, безъ да мислятъ – и безъ да сѫ кадърни – да направятъ нѣкога възстание.<ref>Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, том 1, София, 1933, стр. 157.</ref>}}
<gallery caption="„Позивъ къмъ членоветѣ на Македоно-Одринската организация въ България“ на комитета Станишев-Карайовов, 13 август 1902 г., прибавка към брой № 26 на „[[Право (1894 – 1903)|Право]]“" class="center">
Ред 196:
[[Солунски конгрес на ВМОРО (1903)|Солунският конгрес на ВМОРО]] от януари 1903 година, взел решение за курс към въстание, на практика решава основния разделителен проблем между дейците на ВМОК – да има или да няма незабавно всеобщо въстание. След като ВМОРО приема тактиката на ВМОК на Цончев между централисти и върховисти отново се установява сътрудничество. Основен поддръжник на примирението от страна на ВМОК е капитан Александър Протогеров, защото, както казва той в писмо до Цончев
{{цитат|1=не е важно кой прави въстанието, важното е да го има.}}
Офицерите от Върховния комитет изработват „Общи ръководящи начала за едно успешно въстание в Македония“, на базата на които през май задграничният представител на ВМОРО [[Христо Матов]] изработва „Общ план и цел на въстанието“, в който са планирани бойните действия по окръзи, околии и райони. Задграничното представителство е в контакт с генерал Цончев и дори в резултат на краткото успешно сътрудничество на 8 март 1903 година Върховният комитет известява, че обединението на двете организации е факт. Макар и до официално споразумение не се стига, между четите на ВМОРО и ВМОК настъпва примирие и има много случаи на взаимна подкрепа.
Ред 211:
След въстанието е направен опит да се превърне бойното сътрудничество в организационно обединение. Капитан Протогеров се среща два пъти със задграничните представители на ВМОРО Христо Матов и [[Христо Татарчев]] и макар между тях и Върховния комитет на Цончев да е постигнато принципно съгласие, поради вътрешните трусове във ВМОРО обединението не успява да се осъществи. С тайно окръжно до офицерите на действителна служба на 18 декември 1903 година ВМОК възстановява тайните офицерски братства. Окръжното, подписано от полковник Анастас Янков, подполковник Стефан Николов, капитан Александър Протогеров, поручиците Петър Дървингов, Юрдан Стоянов и Христо Саракинов и подпоручиците [[Илия Балтов (ВМОК)|Илия Балтов]], Христо Танушев, Владимир Каназирев, Константин Настев и [[Борис Стрезов]], заявява, че:
{{цитат|1=...офицерството е било тук душата на освободителното дело. Офицерството е дало най-много и най-скъпи жертви – било в пари, било в материали, било в свои другари. В офицерството е била и ще бъде едничката надежда, към него днес са обърнати погледите на целия свят, към него преди всичко македоно-одринският роб протяга ръка за помощ.<ref>Елдъров, Светлозар. Офицерските братства и освободителната борба. – в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878 – 1944, том 3 (Македонски научен институт, София 1997, стр. 124. ISBN 954-8187-32-9</ref><ref>[http://www.vi-books.com/vis/vis8/vis8.1/VS-1_08.pdf Чалгънова, Елена. Владимир Николов Каназирев (1879 – 1962), в: Военно исторически сборник, 2008, стр. 39 – 40.]</ref>}}
Окръжното призовава към зимна подготовка и подновяване на въоръжените действия идната пролет. В някои от гарнизоните са възстановени офицерските братства, възстановяват се трансграничните канали и складовете за оръжия и боеприпаси. Така ВМОК отново започва да гради паралелна организация в Източна Македония и заявява претенции за върховенство в освободителното дело и отново се сблъсква с дейците на ВМОРО. На 24 декември 1903 година терорист, представител на Серската група около Сандански, ранява поручик Юрдан Стоянов и това е възприето от ВМОК като открита конфронтация. През 1904 година Иван Цончев пътува из Западна Европа, за да пропагандиране на целите на организацията, придружен от [[Илия Гологанов]]. На конференция на офицерите през юни 1904 година Протогеров, Балтов и Стоенчев предлагат оттегляне на върховистите от македоно-одринското движение, тъй като конфликтът с ВМОРО пречи на освободителното дело, докато останалите са за продължаване на борбата, независимо от отношенията с Вътрешната организация. Надделява становището на групата около Цончев и конференцията приключва без разцепление. Генерал Цончев прави опити да се укрепи във вътрешността на Македония като изгради мрежа от съмишленици, като се стреми да издейства учителски назначения за дейци на ВМОК, като това на Димитър Владов, бивш член на комитета, който става учител в [[Битоля]].
Ред 224:
Въпреки широката дейност на върховистите, те не са поканени на [[Рилски конгрес на ВМОРО|Рилския конгрес]]. На 30 октомври конгресът дава ултиматум на Върховния комитет да прекрати дейността си.
{{цитат|1=...конгресът намира за уместно и сега да ви поднесе настоящето съобщение и да ви подкани, в името на истинско разбраните интереси на освободителното дело, доброволно да разтурите сами вашата група и да прекъснете сепаратистичната дейност както вътре в страната, така и вън от нея, за да се намалят пречките ѝ, та да може тя да съсредоточи всичкото си внимание и всичките си сили в борбата срещу общите врагове на отечеството и каузата ни.<ref>[http://www.promacedonia.org/obm2/33.html Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, том II, София, 1993, стр. 390.]</ref>}}
Генерал Цончев получава писмото на 6 ноември и изненадващо, осъзнал ненужността на конфронтацията с ВМОРО и след забраната от страна на военното министерство български офицери да участват в революционното движение, решава да приеме ултиматума и на 10 ноември пише писмо до конгреса, в което заявява:
{{цитат|1=1. След въстанието от 1903 г. Македоно-одринската революционна организация изгуби своето напрежно единство, добито през въстанието и тя се изразява вътре в групи. На една от тия революционни групи във вътрешността, ние сме представители в пределите на Българското Княжество.
2. Съгласно с Вашето съобщение, вътрешни македоно-одрински дейци са се събрали на конгрес, с цел да създадат едно единство във вътрешната организация и са изработили надлежните законоположения.
Ред 240:
Според Христо Силянов:
{{цитат|1=Заслугата за това решение, което изненада вътрешните, принадлежи, преди всичко, ако не изключително, на генерал Цончева. То не би било мислимо, ако зависеше от слепи фракционери, увлечени от мътния порой на бушуващата междуособица. То е проблясък на възвишен патриотизъм и на здрав политически разум. То спести на македонското освободително дело много братска кръв.<ref name="silyanov.391."/>}}
== Върховизмът от 1906 до 1912 година ==
Ред 272:
</div>
</div>]]
{{Цитат|1=Главната задача на тоя Върх[овен] комитет бе да се вдигне въстание, колкото бе възможно по-скоро, обаче на пътя на това замислено от него дело се изпречваше Вътрешната организация. Нужно бе за това да бъде Вътрешната организация под негово разпореждане. Наистина Външната и Вътрешната организация, при все че действаха всяка една при специални условия, имаха и съща цел – свободата на Македония.<ref>Колектив. ВМОРО през погледа на нейните основатели, Военно издателство, София, 2002, стр.75.</ref>}}
Задграничните представители на ВМОРО в София [[Гоце Делчев]] и [[Гьорче Петров]] участват активно във вземането на решения във ВМОК. Гьорче Петров нарича в спомените си това сътрудничество (по време на ръководството на [[Борис Сарафов]]) „грамаден успех за македонското дело“ и посочва, че:
{{цитат|1=Не можеше да се каже, че щяхме да можем да излезем от фазиса на проповедите към истинска революция без тая помощ, която ни идеше оттук, морална и материална. И да не беше емиграцията тук създала организацията с В[ърховния] к[омитет] начело, ние щяхме да я създадем... Без България не можехме да минем.<ref>Материали за историята на македонското освободително движение. Кн. 5, София, 1927, стр. 97.</ref>}}
Още преди потушаването на [[Илинденско-Преображенско въстание|Илинденско-Преображенското въстание]] между двете организации започват търкания за начините и ръководството на борбата срещу Османската империя. Периодът след въстанието се характеризира с взаимни обвинения между дейците на двете организации за това кой носи основната вина за понесените загуби. Още през 1903 година Яне Сандански казва пред [[Георги Белев (революционер)|Георги Белев]]:
{{Цитат|1=.. ние решително се противопоставихме на вашите другари-офицери.., защото знаем техното възпитание, техните интимни замисли. Те са хора, които клетва са дали за верност на българския Княз и на Българската държава, те не могат да бъдат друго, освен техни слепи и послушни оръдия. А пък ние не искахме да заменим турската тирания, турските султани с други такива и с българската тирания и Българския княз: ние искаме Македония да бъде автономна, независима, свободна: Македония – на македонците... Виждате ли сега?.. вие искате свободна Македония и Одринско като средство, като етап за бъдещи завоевания и присъединявания, когато у нас свободата, автономията на Македония е легнала [''легалната'' в оригинала] в основата, като цел. Ето де е големото различние между нас – вътрешните и вас – върховистите. Ако допуснехме вашите другари-офицери, те щеха да водят въоръжената борба, те щеха да имат в свои ръце четите, бойните ядра, организацията и като така, при свободна Македония, те щеха да наложат на македонското население, те щеха да му диктуват да иска то присъединяването на Македония и Одринско към България, както това стана с Източна Румелия през 1885 година. Ние месихме питата, вие щехте да я ядете. Ето кое ни плашеше, едно защо се противопоставяхме ние левичарите срещу офицерите-националисти.<ref>Белев, Г. Из живота на четите – На гости у Сандански (спомени), Илюстрация Илинден, 1933, бр.6 (46), стр. 4 – 6.</ref>}}
Въпреки привидното примирие ВМОРО претърпява [[Разкол в македонското освободително движение след Първата световна война|разкол]] и в организацията се оформят три основни групи – на централистите около Груев, на сарафистите около Сарафов и на санданистите около Сандански. Последната група е в особено изострени отношения спрямо ВМОК още от началото на 1902 година, когато се стига до сражения между чети на двете течения, в които са убити революционери и от двете страни. След фактическото разцепване на ВМОРО през 1906 година ръководствата едно на друго си издават смъртни присъди и в резултат през 1907 година са убити Борис Сарафов и Иван Гарванов от Тодор Паница, приближен на Яне Сандански. Този акт допълнително фрагментира революционното движение и последиците от него указват влияние десетилетия по-късно.
Ред 286:
Антагонизмът между вътрешни и върховисти е преекспониран и допълнително подклаждан след края на Първата световна война. Затихналите по време на войните за национално обединение различия и вражди избухват с нова сила, подкрепяни от политическите централи в следвоенна България. Голяма част от бившите дейци на ВМОРО и ВМОК се обединяват във Вътрешна македонска революционна организация, но традиционно левите дейци в македонското освободително движение се противопоставят на възстановяването на организацията. Фактическите ръководители на ВМРО Тодор Александров и Иван Михайлов са директно набеждавани отляво за продължители на върховизма. Късният идеолог на лявото движение и участник в управлението на комунистическа България [[Христо Калайджиев]] пише:
{{цитат|1=Искаха да убият или най-малко да парализират нашето македонско съзнание или чувство, да убият в нас идеите на Гоце, да ни обвържат с тяхната завоевателна политика, да обвържат македонското дело за тяхната колесница, да ни направят мост, през който да мине великобългарската идея за създаване на Велика България и хегемония на Балканите... Кои са печалните герои в тая печална картина? Те са същите, които обявиха Гоце за предател, Яне – за турчин, Хаджията – за родоотстъпник. Те са същите, които предизвикаха Мелнишкото и Горноджумайското въстание, които предизвикаха преждевременното Илинденско въстание, по чиито внушения станаха Магарешките атентати в навечерието на Балканската война, които сключиха договора за [[подялба на Македония]], които си играеха с автономния принцип... Фердинанд [...] бе душата на тая политика.<ref>Калайджиев, Христо. Федерална Македония и великобългарският шовинизъм, Издателство на Българската работническа партия (комунисти), София, 1945, стр. 4 – 5.</ref>}}
Привърженикът на протогеровисткото крило във ВМРО [[Наум Томалевски]] също определя михайловистите като върховисти и ги противопоставя на старите дейци на ВМОК:
{{цитат|1=Разликата е в това, че между тогавашните върховисти имаше плеяда личности със здраво национално чувство, хора, които всяка минута бяха готови да умрат с оръжие в поробена Македония, хора с интелект, култура и голямо родолюбие.<ref name="Свобода или смърт 2">{{Цитат уеб| уеб_адрес=http://www.strumski.com/books/5_144SvobodailiSmrtTomalevski.pdf | заглавие= „Свобода или смърть. Революционенъ листъ“ |достъп_дата =2015-10-11 |издател=Година V, брой 114, декемврий 1930, с. 2 }}</ref>}}
След налагането на комунистическия режим в България и Югославия едностранно се налага гледището на левичарите по отношение на македонското освободително движение, а именно че ВМОК има изцяло негативна роля по решаването на Македонския въпрос. Върховният комитет е определян като инструмент на българската държава, сравняван е с гръцката и сръбската въоръжена пропаганда в Македония, които са пряко спонсорирани от правителствата на двете страни и всячески се стараят да разрушат ВМОРО, понятието „върховизъм“ е изравнено с [[Велика България (политическа концепция)|„великобългаризъм“]]. Скопският историк Драган Ташковски пише:
{{цитат|1=Привидно прифаќајќи jа револуционерната парола „Македониjа за македонците“, а всушност целеjќи Македониjа за Бугариjа, бугарската влада и двор преку своите македонствувачки орудиjа во Врховниот комитет не само што успеа да ликвидира голем броj македонски патриоти во самата револуционерна организациjа кои отворено и краjно решително се спротивопоставиjа на ваковото мешање од надвор, туку и постепено да го зема раководството на организациjата на терен во свои раце што беше една од наjтрагичните моменти во целото тоа македонско национално движење.<ref>Ташковски, Драган. Раѓањето на македонската нациjа (второ дополнето издање), Скопje 1967, стр. 282.</ref>}}
Скопската историография не променя като цяло тази си теза и след обявяването на независимостта на [[Република Македония]] през 1991 година, макар и да реабилитира част от дейците на Върховния комитет. Българската историческа наука обаче след демократичните промени през 1989 година преразглежда ролята на ВМОК и приносът ѝ в освободителното движение се обявява за равностоен на този на ВМОРО.<ref>Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 9.</ref>
{{цитат|1=Българската историография, особено в последните двадесетина години, направи много за изясняване на мястото и ролята на Върховния комитет и неговата организация в освободителните борби на Македония и Одринска Тракия. Най-важният резултат беше, че понятието „върховизъм“, запечатано дотогава в народната памет и в историческата наука като символ на братоубийства и кръвопролития, получи реабилитация<ref>Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 23.</ref>... историята на Върховния македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България [...] преминава през периоди на подем и спадове, има своите сенчести и светли страни, ражда герои и отваря дълбоки рани, но освен всичко друго има и съществен принос в развитието на националноосвободителните борби на македонските и тракийските българи.<ref>Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 49 – 50.</ref>}}
От своя страна [[Цочо Билярски]] пише за ВМОК:
{{цитат|1=Целта... е... да се види истината за дейността на тази българска национално-патриотична организация на българската емиграция от Македония и Одринско... преплетена и допълваща се с политиката на българското княжество и на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, които през това десетилетие са в повечето случаи в синхрон помежду си.<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 6.</ref> ...истината най-после ще излезе на преден план и отрицателният смисъл, който се влагаше и влага и днес в понятието „върховизъм“, най-после ще отпадне.<ref>Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 27.</ref>}}
== Литература ==
| |||