Луиджи Пирандело: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Етикети: Редакция чрез мобилно устройство Редакция чрез мобилно приложение
м безопасно въвеждане на „=“ в {{цитат}}
Ред 54:
През 1887 г. Пирандело отива в Рим, за да продължи образованието си.<ref name="public-republic.com"/> Рим, център на борбите за обединение, на които неговото поколение бурно се е посветило, обаче не отговаря на очакванията на Луиджи.
 
Впечатленията му от първата вечер в града са мрачни. Пирандело е изключително силен моралист. Той става свидетел на упадъка на своя чичо, участвал в борбите за обединение, който се е превърнал в посивял и изтощен чиновник. Това впечатление ще намери място в мрачните редове на първата му стихосбирка, която излиза през 1889 г. и е озаглавена „Радостна болка“ („Mal Giocondo“).<ref name="public-republic.com"/> Положителното от престоя му в Рим е възможността да посети множество театри, където всъщност се проявява неговата страст към драматургията. У него се ражда нова страст, която го обсебва:{{цитат|1=О, драматичният театър ! Ще го завладея. Не мога да не вляза в някой от театрите без да почувствам странно усещане и бушуване на кръвта из вените ми.}}
 
[[Файл:Pirandello1891.jpg|мини|160px|Дисертация в Бон: „Звукове и звуково развитие на диалекта на Агридженто“, 1891 г.]]
Ред 116:
През 1934 г. е удостоен с [[Нобелова награда за литература]]: „за ролята му в разрушаването на старата сълзлива еснафска драматургия с позитивистка подплата“. Някои считат трагичните фарсове на Пирандело за предшественици на Театъра на абсурда.<ref name="public-republic.com"/>
 
Умира сам в дома си в Рим на [[10 декември]] [[1936]] г. В завещанието му е написано: {{цитат|1=Кажете на приятелите и на неприятелите, на всички вестници да не говорят за моята смърт, да не ме споменават дори… Никой да не ме придружава.
 
Искам да бъда изпепелен и прахът ми да бъде хвърлен на вятъра, ако може, при нашето море край Сицилия.}}