Пир (диалог): Разлика между версии

Според Федър, Ерос е от най-старите богове. В доказателство, говорещият дава примери от Хезиод – Ерос бил сътворен заедно с Гея от изначалния Хаос, Парменид – най-пръв от всички богове бил създаден Ерос и Акузилай, който се съгласява с Хезиод. Като най-древен, Ерос е причина и за най-много блага за хората. Ерос поражда любовта, а тя поставя хората в положение и състояние да бъдат по-добри. Заради любимото същество, за да му се харесва, влюбеният се стреми да бъде все по-добър. Той е смел, честен и достоен. А от своя страна обектът на любов, от срам да не се покаже недостоен, внимава и се стреми също да бъде по-добър. Като едно от най-силните и достойни за възхищение проявления на любовта, Федър посочва желанието и готовността на влюбения да умре за своя обичан. Примерите в текста са от гръцката митология – Алкеситда, която искала да умре заради мъжа си и Ахил, който искал да умре заради Патрокъл. Според Федър вторият случай е особено ценен и от боговете, защото Ахил е обект на любовта на Патрокъл, но въпеки това, обичта му е по-силна от тази на влюбения и той се жертва заради неговата памет.{{цитат|1=Боговете повече ценят, възхищават се и възнаграждават, когато любимият обича по-силно влюбения, отколкото когато влюбеният обича предмета на своята любов – понеже влюбеният е нещо по-божествено от любимия, тъй като е боговдъхновен.}}

Павзаний започва своята реч с това, че предметът на разговора не е посочен добре. Ерос не е един и трябва да се определи точно кой от еросите хвалят. В митологията има две богини на любовта, две Афродити. Едната е тази, която се ражда от пяната на вълните, породени от хвърления в морето член на Уран, заедно с родените от кръвта му богини на отмъщението Еринии. Другата е дъшеря на Зевс и Диона (тук Платон използва два епитета на Афродита, от които изгражда свое тълкувание, различно от приетото – едната Афродита е Небесна, за Платон – възвишена, а другата Всенародна, която нарича простолюдна и телесна). С двете Афродити се свързват и два Ероса. Хората, обзети от простолюдния Ерос обичат тялото повече от душата. Тези хора са обзети от по-младата богиня, която има и мъжко и женско начало в раждането си и поради това е по-несъвършена. Небесната Афродита, пък, има само мъжко начало, поради това се свързва с обичта към знанието и добродетелта, тя е тази, в която се проявява разумът. Простолюдната Афродита винаги е заплашена от неясен резултат, защото това, което се получава еднакво може да бъде красиво или грозно. Защото залага само на обичта към материалното, към тялото. Докат другата, небесната, винаги е добра и красива, защото започва като желание от страна на по-възрастен, по-мъдър и по-разумен, да сподели и научи по-млад. А от страна на по-младия е желание за развиване и научаване. Така че телесното в нея е само път към развиването на духовното в красиво.{{цитат|1=Ако единият е способен да му помогне да придобие разумност и останалите добродетели, а другият се стреми да получи възпитание и знание във всичко останало.}}Небесният Ерос е ценен за държавата, понеже изисква грижа към добродетелта. След тази реч на Павзаний дошъл реда на Аристофан, но той хълцал и затова помолил стоящия след него лекар – Ериксимах, както да го изпревари със словото си, така и да му помогне с хълцането.

Аристофан благодари на Ериксимах, че му е помогнал с хълцането като го е посъветвал да кихаи така се е оправил. С тази шега двамата си резменят няколко реплики и Аристофан започва своето изложение. За цел той си поставя не да говори като предходните, но като изясни каква сила има Ерос и защо е най-велик от боговете. В много стари времена човешките родове били три, а не два, както се сега. Имало мъже, имало жени, но имало и мъжожени (андрогини – от анер (андрос) – мъж и гюне (гюнайкос) – жена). Всеки един от тези родове представлявал сдвоено същество двама мъже, две жени, мъж и жена. Мъжете произхождали от Слънцето, жените от Земята, а мъжожените от Луната, защото тя има отношение и със слънцето, и с луната. Тези същества разгневили боговете, защото били много амбициозни и опитали да оспорят властта им. За наказание Зевс ги разсякъл на две половини. Така се получили двата рода, които имаме и днес, но те копнеели толкова силно за липсващата си половинка, че само търсели да се съберат и след това, вкопчени умирали от глад и жажада. {{цитат|1=От това далечно време е внедрена у хората любовта един към друг.}}Причина за това било, че половите им органи били от външната страна и след като се събирали в едно се размножавали като оставяли семето си в земята. Т.е. събирането на двете половини ставало гръб в гръб. Зевс преместил половите органи от пред, и така когато се срещали се задоволявали и се разделяли. Това е начинът, по който Платон обяснява сексуалността при човек. И така на пира, според Аристофан трябва да се прославя богът Ерос, който е в основата на това събиране на двете половини.

{{цитат|1=Той ни освобождава от отчуждаването и ни внушава близост, подтиквайки ни да устройваме всички събрания…}}Всички шумно възхваляват младия Агатон за прекрасната му реч.

Сократ започва своята реч, съгласявайки се, че първо трябва да се опише какво е този бог Ерос, а после да се разгледат делата му. И ако се стъпи на последното, което той е получил като отговор от Агатон – Ерос би следвало да е липса на красота и добро т.е. да е грозен и лош. Сократ представя схващанията си за любовта като си спомня за свой разговор с жрицата Диотима от Мантинея. Когато ѝ казва, че излиза, че Ерос е грозен и лош, Диотима се възмущава искрено. Според нея не е задължително нещо, което не е красиво да бъде грозно. Между знанието и незнанието съществува нещо друго – умението да се разсъждава правилно. И така Ерос не е нито красив, нито грозен, а нещо между тези две. Оттам излиза, че Ерос не е нито смъртен, нито безсмъртен. Той не е бог а демон. Демоните са онези сили, които:{{цитат|1=Обясняват и предават на боговете това, което идва от хората, а на хората – това, което идва от боговете.}}Демоните и по-специално Ерос, запълва празнотите във Вселената, така че тя да може да осъществи вътрешната си връзка. По нататък Диотима разяснява произхода на Ерос така: на празненство по случай раждането на Афродита имало пир на боговете, там Способът се напил и заспал, а Бедността се възползвала и заченала от него. Затова Ерос има черти и от майка си, и от баща си, а като цяло е спътник на Афродита. Ерос винаги е беден, той е сух, бос и бездомен, нуждата не се разделя от него. Но в същото време е коварен и мъжествен, страшен ловец, майстор на кроежи и измами, жаден за разум. Нито е смъртен, нито безсмъртен, цъфти и живее, докато не намери това, което търси, после умира. Но като го постигне много скоро го изгубва и пак почва да го търси – затова не е нито беден, нито богат. Ерос е любов към красивото. Той не е който е обичан, а който обича. Предметът на любовта е красив, нежен, съвършен, достоен, докато това, което обича е тъкмо обратното. До какво води Ерос човек? До това да постигне добри и красиви неща, за да бъде щастлив. Това не подлежи вече на последващо питане и обясняване. Но тогава защо се твърди, че едни обичат, а други не, пита Сократ. Защото, отговаря Диотима:{{цитат|1=Ние просто взимаме една форма на любовта и я наричаме любов, като ѝ даваме названието на цялото, а другите ѝ форми назоваваме с други названия.}}Любовта е желание да притежаваме доброто вечно. И това може да стане като се ражда красота в телесно и духовно отношение. Всички хора раждат, по един или друг начин, телесно или духовно. Това се случва, защото смъртната природа се стреми да стане безсмъртна. Единствено може да постигне това чрез раждането. Така на мястото на старото същество винаги остава ново. И затова за всяко същество най-скъпо му е собственото потомство. Но има и друго, най-смелите и осъзнати хора не се жертват само заради обекта на любовта си, а заради спомена, който тяхното действие ще създаде и така името им ще оживее завинаги – примерът е с Ахил и Алкестида, както и по-рано в текста. Диотима изгражда стълбица на ражданията, т.е. на реализациите на любовта и Ерос – най-долу стои създаването на деца, това е раждането в телесно, на второ място застава оплождането в душата или духовното творчество и накрая най-горе се намира уреждането на държавата като висша форма на проявление на красивото и доброто, на любовта. Диотима доказва на Сократ, че красотата в едно тяло е родствена на красотата в друго тяло. Така не си струва да се преследва телесното, защото то е еднакво навсякъде, а по-ценно е да се търси красивото в душата, защото тъкмо тоя човек, който го има е достоен да бъде обичан, а не красивият само с тяло. Когато човек постигне това щастие да бъде с красотата в душата на другия, той може да стане толкова възвишен, че да види съществуването на едно-единствено знание. То съществува вечно, нито загива, нито се ражда, не е красиво, нито е грозно. И тъкмо поради стремежа към това знание, всеки човек трябва да почита Ерос, завършва Диотима.[[Файл:Feuerbach symposium.jpg|дясно|500px|Агатон приветсва Алкивиад, Анселм Феуербах(1829 – 1880)]]

Сократ, казва Алкивиад е грозен като силен или сатир, отвън, но от вътре е красив като изображение на бог. Не е флейтист, но гласа му е по-обаятелен от музикален инструмент. У тези, които го обичат предизвиква непрекъснато усещане за срам и внимаване в постъпките. Почитателите му хем искат да е мъртъв, за да не се съобразяват с него, хем не знаят как ще живеят без него. Веднъж Алкивиад решил да примами Сократ, опитал всякак, но не успял. Сократ го бил омаял обаче с речите си завинаги. Алкивиад поискал да получи красотата, която е неизразима и е у Сократ. Но Сократ и тук отблъснал внимателно и без да обиди почитателя си – казал му, че замяната на вътрешна за външна красота е като да смениш бронз за злато, но уви, той, Сократ, никак не е убеден, че е златен. По нататък Алкивиад хвали Сократ като издръжлив, издържащ на пиене, смел в битки. Упреква го обаче, че преструвайки се на поклонник се поставя в положение на любимец, а не на любещ. В края на речта на Алкивиад започва пререкание как да седят един до друг тримата – Агатон, Сократ и Алкивиад. Тъкмо се постига яснота и в къщата нахлува пияна групичка:{{цитат|1=Вдигна се ужасна врява и бяхме принудени вече без всякакъв ред да пием страшно много.}}