Отваря главното меню

Промени

м
безопасно въвеждане на „=“ в {{цитат}}
Няколко събития през втората половина на 1872 г. водят до залавянето и присъдата на Васил Левски – нарастващите противоречия с комитетските членове, убийството на ратая на ловешки чорбаджия, разривът с [[Димитър Общи]], който на своя глава обира османската хазна в [[Арабаконак]], и последвалите разкрития от османската полиция.
 
На [[14 август]] [[1872]] г. Левски и [[Вутьо Ветов]] от с. [[Видраре]] отиват в къщата на ловешкия чорбаджия [[Денчо Халача]], за да се сдобият с пари, но се натъкват на ратая му. В писмо до [[Любен Каравелов]] Левски описва какво се е случило: {{цитат|1текст=''Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той напред нямаше да има никакъв шум, а то дойде напред момчето. Посрещна го другарят ми. [Момчето] нададе вик: „Тичайте хора!“ ... Докато пристигнах, то все вика и се бори с другаря ми. Пристигнах. Ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласа, който беше напълнил улицата. Не умря изведнъж, започна да вика повече, което не можеше да се скрие вече. Ръгнах го още веднъж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били [нападателите]. Жалко за невинното момче. Но ако не беше така. Беше оцапано на много страни!... Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хора. Като отворих портата, то свят беше като на панаир! С излизането ни изведнъж вдигам кървавия нож и с няколко турски думи се спущам върху народа. Отвориха ни път. И след нас ето ти и полицията. Изгледаха ни. Па това си беше.''|Страшимиров, Д. Т. ''Васил Левски. Живот, дела, извори.'' Том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 170 – 172.}} Този инцидент, за който Левски дълбоко съжалява до края на дните си, няма пряко отношение към залавянето му, но утежнява вината му при издаването на присъдата – макар съдът да го обвинява в непредумишлено убийство, за което се полагат 15 години затвор, при друго извършено престъпление присъдата е смъртна.
 
На [[22 септември]] 1872 г. Димитър Общи и Тетевенския частен революционен комитет организират [[Арабаконашки обир|Арабаконашкия обир]]. Васил Левски е възразявал, но е подкрепен единствено от свещеноиконом [[Кръстю Никифоров]]. В последното си писмо от 12 декември 1872 той пише на ловчанци:{{цитат|1текст=''Се тогава, като го не видях на другия ден, та да му кажа да не ни бастисват засега и пощата, защото работата си докато наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастиса. Това казах на Стоян Пандур (войводата) да каже и на Д. Общи, но както за всичко и за това не е слушал''.|Страшимиров, Д. Т. ''Васил Левски. Живот, дела, извори.'' Том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 212.}}
 
Залавянето на участниците, включително и на Димитър Общи, нанася тежък удар на революционната организация. Османската полиция започва арести на комитетски дейци, които с признанията си насочват към Васил Левски. Секретарят на Тетевенския комитет [[Учител|даскал]] [[Иван Фурнаджиев|Иван Лилов Фурнаджиев]], първи дава точно описание на Левски: {{цитат|1текст=''Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри.''|''Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви.'' С., 1987, с. 79.}} По показанията на комитетските дейци започват и арести на членове на [[Ловешки частен революционен комитет|Ловешкия частен революционен комитет]] – [[Анастас Попхинов]], [[Марин Поплуканов]], [[Димитър Пъшков]], [[Величка Хашнова]], която е арестувана за кратко според тогавашната практика в къщата на поп Кръстю Никифоров. Последователно са извикани на разпит и свещениците поп [[Лукан Лилов]] – погрешка, и поп [[Кръстю Никифоров]].
 
В писмо от ноември 1872 г. Левски получава нареждане от [[Български революционен централен комитет|БРЦК]] и Любен Каравелов за вдигане на въстание: ''„Брате Василе! По-преди те подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и повдигане на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги разказваме. А обаждаме ти, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всичките тамошни юнаци се писа и ще заминат на среща. И надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора.“''<ref>Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 199.</ref> Той отказва да го изпълни, тъй като преценява правилно, че народът още не е готов за повдигане на въстание. Решава да прибере архивите на [[Вътрешна революционна организация|ВРО]] от Ловеч и да се прехвърли във Влашко. Знае за провала на обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит.
В последните си мигове се изповядва пред [[архиерей]]ския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва:
 
{{цитат|1текст=''Каквото съм правил, в полза народу е''}}
 
и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като [[йеродякон]] Игнатий, а също и българският народ.
Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола:
 
{{цитат|1текст=''Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина '''той е първият, но че след него са хиляди'''. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „[[Света София (София)|Света София]]“, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.''}}
 
[[Файл:Levski monument.jpg|ляво|мини|Паметник на Васил Левски в центъра на София]]
[[Михаил К. Буботинов]] също дава описание:
 
{{цитат|1текст=''На 1873 лето, 6 февруарий, вторник, пазарен ден в София – 2 часа преди зори, в двора на пашовия конак – на мястото на днешния [[Царски дворец (София)|княжески дворец]], стана необикновено разшавание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви... Иконом поп Тодор се приготви за половин час... И ето, че се зададе губернатора на каляска със свитата си, състоящата се от десетина души. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана, току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4 взвода аскер, облечен в костюма си, както е бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом се приближи свещеника при Левски, пашата се оттегли на 7 – 8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му. ...''}}
 
''Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец Тодор ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал:''
 
{{цитат|1текст=''„В младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която ... дано!“''}}
 
Тук Васил Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за йеродякон Игнатий.<ref>Хайтов Н., ''Гробът на Васил Левски. Сборник документи'', „Горекс Прес“, С., 1985 и 2002, с. 248.</ref>
109 351

редакции