|
Сборникът е замислен още през 1840-те години. Димитър Миладинов е насърчен от руския славист проф. [[Виктор Григорович]], който посещава [[Охрид]] през 1845 година, среща се с него и двамата заедно отиват в Струга, където Григорович записва българска песен, чута от майката на Миладинов. Димитър обещава да изпрати някои фолклорни песни на Григорович. Това може да се види от неговото писмо от 25 февруари 1846:
:{{цитат|1текст=Изпълнявайки вашите препоръки аз не щадя усилия за поощряването на развитие на българския език и българските народни песни... Между това моите старания за нашия български език и българските народни песни според вашата поръка са много големи. Не преставам да продължавам изпълнението на моите обещания към ваша милост, защото ние българите, спонтанно се стремим към истината}}.
Акад. [[Петър Динеков]] в предговора към изданието на сборника от 1981 година (с. 8) пише:
:{{цитат|1текст=На 20.08.1852 Димитър Миладинов до Александър Екзарх съобщава, че Виктор Григорович записал от майката на Миладинови „една болгарска песма“ и продължава, че Григорович настоятелно го молел да напише „граматика на говоримия днес български език“.}}
Константин Миладинов от своя страна е насърчаван от българските студенти в [[Москва]] ([[Любен Каравелов]], [[Райко Жинзифов]], [[Сава Филаретов]], [[Васил Попович]] и други) да издаде сборника там, но не успява да намери руски издател, понеже песните са написани на [[гръцка азбука|гръцката азбука]]. Брат му Димитър продължава да му изпраща нови материали и през 1860 г. Константин се обръща с писмо към хърватския католически епископ [[Йосиф Щросмайер]], който симпатизира на български народ, с молба за помощ. Щросмайер се съгласява, при условие книгата да бъде напечатана на [[кирилица]]:
:{{цитат|1текст=Гърците са донесли на вас българите много мизерия и проблеми; това е начинът, по който вие трябва да се откажете от тяхното писмо и да прегърнете кирилицата.}}
Заради ключовата подкрепа на Йосиф Щросмайер, сборникът е посветен на него, като на ''„великодушни-отъ покровитель народната книжнина“'', а в началото на книгата е включено благодарствено писмо на Константин Миладинов до Щросмайер:
{{цитат|1текст=
:Ваша Превозвишеность и Пресвѣтлость!
От предговора личи, че песните в сборника са на различни [[диалект]]и на [[български език|българския език]], но са били събирани главно от [[Македония (област)|македонските]] предели: [[Струмица|Струмишко]], [[Кукуш]]ко, [[Струга|Стружко]], [[Битоля|Битолско]], [[Прилеп (град)|Прилепско]]. Но в сборника са включени и песни от [[Панагюрско]] и [[Софийско]]. Миладинов пише сам в сборника:
: {{цитат|1текст=Сиве почти песни се слушани от жени: седма-та от них част се собрани од восточните, а другите од западните стърни, а именно: Од Панагюрище, София, Струмнишко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охридско, Струшко и Битолско. Най-повече песни се собрани от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище. Богатството од песните йе неисцърпано.}}
Между помагачите при събирането на песните е бил и българският поет [[Райко Жинзифов]] от [[Велес (град)|Велес]]. Други сътрудници на братя Миладинови ([[Васил Чолаков]]) са предоставяли песни и извън границите на географската област Македония.
След публикуването на сборника, братя Миладинови са арестувани от османските власти и са отведени в Цариград. [[Михаил Хитрово]], [[Чарлс Калверт]] и особено Щросмайер протестират срещу преследването им. В писмо до австрийския министър на външните работи граф [[Рехберг Ратенльовен]] от 29 октомври 1861 г. епископ Йосиф Щросмайер пише:
: {{цитат|1текст=''„Преди няколко месеца той (К. Миладинов) отпечата в Загреб български народни песни, които той и неговият брат Димитър бяха събрали. Тия песни, както обикновено биват народните песни на славяните, са почерпани от историята и обичаите на народа и представляват стихове от най-невинно естество; при всеки културно изостанал народ народните песни са първото начало за един по-издигнат културен живот. Отпечатването е извършено в Загреб на мои разноски. След отпечатването на тия песни гореспоменатият млад човек се завърна в родината си, за да предаде на сънародниците си плода на дългогодишното си неуморно приложение. Всяко управление, ако не възнагради една такава заслуга, то би поне я похвалило; но турското правителство, както обикновено, има съвсем други възгледи и както съобщават вестниците, конфискувало трудът и наредило да се арестува и да бъде отведен невинният Миладинов в Цариград, където той се намира затворен вероятно и сега.“''}}
Спомняйки си първата си среща с Константин Миладинов във [[Виена]], Щросмайер пише:
: {{цитат|1текст=''„Винаги съм аз обичал и почитал достойния, здравия по ум и сърце, и особито пък трудолюбивия, непорочен и честен български народ, и мога каза, че споменът за покойния Миладинов (Константин) всякога ми трогнува сърцето. Той ви бе момък скромен, мил, трудолюбив, невинен и крайни родолюбец – същи и жив образ на достойния свой български народ… Когато блажений покойник първи път ми поднесе во Виена своите български народни песни, които са от също такава хомеровска стойност, както и нашите хърватски, те бяха написани с гръцко азбуке. Поради това аз му рекох: „Да ти кажа, Миладинов, ако мислиш да ти издам песните, трябва завинаги да се отречеш от чуждите гръцки букви…“ … „Блажени са устата, каза ми той, които ми изрекоха това желание, и никой не е по-готов от мене да го извърши.“ И наистина, он извърши това … и сам Бог знае, дали не е спомогнало именно това обстоятелство, че той заедно с брата си падна в тъмницата Цариградска, защото гърците се гневеха много повече от самите турци на тия с букви словенски печатани песни.“''}} (Юринич, с. 66; Теодоров, с. 82 – 83)
== Издания ==
|
