Парашутизъм: Разлика между версии

{{цитат|Отведоха ни до мястото на скокове. Пред нас стоеше приспособлението от дъски, напомнящо грамаден кош, привързан към голям балон. Самият балон се държеше от стоманено въже, намотано на барабан, който бе монтиран върху голяма товарна кола. Барабанът се движеше от мотора на колата. Въжето беше дълго повече от 500 метра... Наредихме се в коша. Моторът на колата забумтя, стоманеното въже се отпусна и издигащият се балон го изопна като струна... Ето ни високо над поляната. Четиристотин метра. Между облаците и земята. Поглеждаме пребледнели надолу и виждаме чудната картина на полянката с живописните дървета и хората, дребни джуджета... Дойде и моят ред за скок. Някаква невидима сила ме дърпаше назад в коша. Иска ти се да изхвърлиш краката напред, а те не се поддават и те теглят все назад. Необходимо е да проявиш воля и устрем, за да се изтръгнеш от коша и да се гмурнеш във въздуха. Най-сетне аз се изтръгнах от магнетизма и плена на коша. Силна струя въздух ме шибна, по лицето, засвири в ушите ми. Няколко секунди чувствах, че падам надолу, после парашутът се отвори. Започнах да се спускам плавно. Е да, сега вече е друго. Съзнанието започна да работи бързо, но все пак нормално. Исках да се ориентирам. Духаше силен вятър и отнасяше парашутите в нежелана посока. Виждах, че ще се приземя на доста отдалеченото място от това, което бе набелязано. Бях забравил нещо важно във въздуха - не съобразих, че при ветровито време е нужно да съдействам с ръце за погасяване на купола на парашута. Краката ми докоснаха земята. Вятърът обаче опъна купола на парашута и издутата коприна ме повлече... Двама армейци ми се притекоха на помощ. Те сръчно прибраха парашута и аз тръгнах замаян към групата.|}}