Тамплиери: Разлика между версии

Но това преклонение пред [[Евангелизъм|евангелиста]], което различава тамплиерите, по силата на собственото им желание, от техните съперници, членовете на „Ордена на хоспиталиерите“, поставен под покровителството на [[Йоан Кръстител]], бледнее пред благоговеенето им към [[Богородица|Пресвета Богородица]]. Почитта на тамплиерите към [[Дева Мария]] е много по-силна от това на всичките им съвременници<ref>{{икона|en}} {{cite book|last=Edgeller|first=Johnathan|title=Taking the Templar Habit: Rule, Initiation Ritual, and the Accusations against the Order|year=2010|publisher=Texas Tech University|pages=62 – 66|url=https://dspace.lib.ttu.edu/etd/bitstream/handle/2346/ETD-TTU-2010-08-791/EDGELLER-THESIS.pdf?sequence=4}}</ref>.

 

 

Десет години по-късно рицарите на Храма вече са триста на брой. Те предвождат три хиляди мъже. Скоро „Орденът на Храма“ вече разполага с добре подготвена, много смела и, което е най-забележителното за онези времена, невероятно дисциплинирана армия. „Новото рицарство“ влиза от сражение в сражение, без да щади кръвта си и да изменя на своята „повеля“ – рицарите тамплиери никога да не се отказват от битка. От [[1119]] г. до [[1291]] г., когато след падането на Иерусалимското кралство християните завинаги загубват Светите земи{{hrf|Bériou|Josserand|2009|?}}<ref name=burman-13-19/>, се сменят двадесет и един Велики магистри на „Ордена на Тамплиерите“. Техният живот и дела са всъщност израз на върховете и паденията в историята на самия [[Рицарски орден|Орден]]. При втория Велик магистър, [[Робер дьо Краон]] (1136 – 1147) Братството получава най-големите привилегии и свобода на действие. Третият Велик магистър, [[Еверар дьо Бар]] (1149 – 1151), се връща във [[Франция]] с [[Луи VII]], отива в [[абатство]]то [[Клерво]] и приема пълното [[монашество]]. Седмият, [[Филип дьо Мили]] (1169 – 1170), се отказва след една година. Осмият, [[Йод дьо Сен Аман]] (1170 – 1180), умира като затворник след като отказва да заплати откуп. Деветият, [[Арно дьо Торож]] (1180 – 1184), е заловен и освободен срещу обещанието вече никога да не вдига оръжие срещу мюсюлманите. Петнадесетият, [[Пиер дьо Монтегю]] (1218 – 1232), подава оставка или е принуден да го направи. Петима загиват по време на сражения: [[Бернар дьо Трамле]] (1151 – 1153), [[Жерар дьо Ридфор]] (1184 – 1189), [[Арман дьо Перигор]] (1232 – 1247), [[Гийом дьо Сонак]] (1247 – 1251) и [[Гийом дьо Божьо]] (1273 – 1291). Двадесет и вторият Велик магистър [[Тибо Годен]] (1291 – 1292) организира отстъплението на тамплиерите към [[Кипър]]. Последният, [[Жак дьо Моле]] (1292 – 1314), двадесет и трети Велик магистър на „Ордена на Тамплиерите“, умира на кладата, осъден от [[Филип IV (Франция)|Филип ІV Хубави]], и се превръща в символ на трагичната съдба на рицарите тамплиери<ref name="Science">{{cite journal|title=Les derniers jours des Templiers|journal=Science et Avenir|date=юли 2010|pages=52 – 61}}</ref>.

Силата на тамплиерите се изразява в това, че успяват да овладеят по-бързо и по-основно, отколкото останалите кръстоносци, тази непредвидено усложнена ситуацията. В началото, когато само армиите имат думата, тамплиерите са в първите редици. Тяхната [[йерархия]] е стриктна, а дисциплината им – твърда; във военно отношение и особено във времена, когато битките често прерастват в объркано меле, това е особено важно. Построените от тях по пътищата на [[Изток]]а укрепени замъци са истинско предизвикателство към вековете – тези крепости носят поетични имена: ''le Krak'' ([[Твърдина]]та, днес [[Крепост]]), ''le Château de la Fève'' (Замъкът на погачата на късмета), ''le Gué de Jacob'' ([[Дванайсетте израилски племена|Бродът на Иаков]]), ''La Pierre du Désert'' ([[Пустинен камък]]), ''la Terre Rouge'' ([[Червена земя|Червената земя]]), ''la Blanche-Garde'' ([[Бял страж|Белият страж]]), ''le Château-Pèlerin'' ([[Замък на пилигримите|Замъкът на пилигримите]]), le Château de l’Oeuf (Яйцето), le Château de Sel ([[Солни чертог]]). Повечето са все още непокътнати. Винаги и навсякъде тамплиерите влагат много [[жар]] в битките, а понякога плащат за това със сериозни загуби. При това самите Велики магистри не остават назад: тринадесет от тях падат в битка. Кралят на Франция Луи VІІ пише в едно свое писмо:

 

 

Но след военната победа следва установяването. Основано е Иерусалимското християнско кралство. Заедно с необходимостта от война възниква и тази от мирно съвместно съществуване. Тамплиерите са поддръжници на благоразумните отношения, защото те също имат владения, разпръснати из Светите земи{{hrf|Bériou|Josserand|2009|?}}, и се нуждаят по-скоро от [[въоръжен мир]], отколкото от изтощителни сблъсъци. Те създават корпуса на [[туркополи]]те, чиито войници и дори по-нисшите чинове офицери са [[сарацини]]. Чувствайки се вече като местни жители, добре запознати с терена и противника, във военен план тамплиерите често се опитват да обезсърчат безразсъдните офанзивни планове на новодошлите кръстоносци; но когато никой не чува съветите им, те влизат в боя заедно с другите, което не пречи на тези други да им държат сметка при провал.

В дипломатически план „Орденът на Тамплиерите“ не изпуска възможност да преговаря с противника. Още от времето на основаването на [[Братство]]то, тамплиерите посредничат между християнския крал на Иерусалим и [[мюсюлмани]]те [[исмаелити]]<ref>Martin, с. 99.</ref> при договарянето за замяната на [[Тир]] срещу [[Дамаск]]; после те сключват съюз с последните за осемдесет години. По-късно те са единствените сред кръстоносците, които признават сключеното примирие със [[Салах ад Дин]]<ref name=Worlds>The History Channel, Lost Worlds: Knights Templar, 10 юли 2006, документален филм написан и продуциран от Стюарт Елиът.</ref>.

 

 

Това е една либерална гледна точка, която дори след шест века не е остаряла.

А във военно отношение нещата вървят наистина много зле. [[Седми кръстоносен поход|Седмият кръстоносен поход]] води до нова катастрофа<ref>Nicholson, с. 5.</ref>. Луи ІХ Свети, неговият подбудител, става пленник на бившия монголски роб [[Байбарс]]<ref>Demurger, с. 139.</ref>, който заема трона, някога принадлежал на [[фараон]]ите. Предвиждайки всичко това, тамплиерите изразяват неохота да поемат разходите на експедицията и отстъпват едва когато Жоанвил театрално заплашва да счупи техните сандъци, размахвайки [[брадва]] и крещейки:

 

 

Преди да платят своя кръвен данък, те правят опит да попречат на безумното нападение срещу [[Мансура]]. Но кралят на Франция стоварва вината за горчивите плодове на своята собствена безразсъдност върху тях и ги обвинява в [[пораженство]]. В същото това време, принуден от обстоятелствата, които така и не иска да предвиди, той влиза в преговори с Байбарс. Възхвалите от страна на [[Луи VII]] са вече минало; този път граф д’Артоа обвинява Ордена:

 

 

Вероломството на политиците явно не е изобретение на нашето врем. През 1291 г. следва поражението при Сен-Жан-д’Акр, което окончателно отнема на западняците малкото, което все още имат от техните завоевания; тамплиерите храбро защитават [[ариергард]]а на отстъпващите към корабите войски, а после временно остават в Кипър. Оттам се завръщат в Европа, където присъствието им е неотменно, а властта им е затвърдена.

Благодарение на всички тези похвати Орденът успява да стане незаменим във времена, когато несигурността по пътищата и честите [[корабокрушение|корабокрушения]] правят пренасянето на пари опасно. Нарежданията за паричните преводи, издадени от някоя от командориите на Ордена до друга, позволяват на богатите търговци да пътуват без сандъци<ref name=HC/><ref name=Martin>{{икона|en}} {{cite book |title= The Knights Templar: The History & Myths of the Legendary Military Order |last= Sean |first= Martin |year= 2005 |isbn= 1-56025-645-1}}</ref> и без ескорт и да влизат във владение на своите фондове направо там, където отиват. Някои от тези нареждания са открити в наши дни и и предизвикват възхищението на икономистите. Те съдържат десет колони – дата, място на издаване, направление, сума, вид на парите, падеж, име на поръчителите, име на бенефициента, бележки и накрая валутен курс. Тази последна колона е най-интересната, защото тя ни показва, как тамплиерите заобикалят религиозната забрана за [[олихвяване]], спекулирайки върху различията при обръщането на валута от едно място на друго. Заобикалят я също като правят хитрини с ажио и комисионните за посредничество. Така благодарение на тази двойна хитрост техните капитали нарастват. Един век по-късно [[Жак Кьор]], също [[алхимик]], собственик на флота и банкер, изгражда по същия начин нечуваното си богатство. Но трябва в интерес на истината да подчертаем, че ако „Орденът на Тамплиерите“ става изключително богат, то някои от неговите членове остават бедни. Един от Великите магистри, на когото Салах ад Дин предлага свободата срещу откуп, му отговаря гордо:

 

 

Това е проява на изискан стил от отдавна отминали времена, показан от човек, който трябва да каже само една дума, за да се излее дъжд от злато пред вратите на неговия затвор.

Но Филип проявява и не по-малки способности на [[агитатор]]. На 14 октомври, един ден след операцията, той започва опитите си да привлече на своя страна различните прослойки. В същото време, по което Ногаре председателства в катедралата [[Света Богородица (Париж)|Нотр Дам]] едно събрание с информационен характер пред определени обществени среди, в градините на [[Пале Роял]] под тръбни звуци е свикан народен митинг. Присъстващите са подредени по професионална принадлежност, всеки зад знамето на своята [[гилдия]]<ref>Martin, с. 125.</ref>. Първо доминиканските монаси, а после и хората на краля вземат думата, за да обявят ужасните престъпления на тамплиерите, които дори още не са разпитани. За да бъдат хората още по-добре убедени из цялата страна са пръснати пратеници, които разпространяват [[пасквил]]и за Ордена. Толкова време преди [[Йоханес Гутенберг|Гутенберг]] тази операция напомня истинска журналистическа кампания; за да осигури още по-добре крайния си успех, кралят действа почти като журналист и накрая намира думите, които звучат така:

 

 

Тактиката на краля и на Ногаре, която всъщност е напълно съвременна и днес, показва, че те искат да привлекат на своя страна общественото мнение, за да изпреварят онова, което днес наричаме „остри дипломатически реакции“, които впрочем и тогава не закъсняват.

За вярващите е много странно, че огромното мнозинство от тамплиерите особено ожесточено отхвърлят не толкова обвиненията във вероотстъпничество, които водят направо към [[клада]]та, а рязко опровергават относително по-безобидните обвинения, като например онова, че са отдадени на плътските слабости. Но точно това обвинение е най-съмнителното. Всъщност, по онова време един църковен историк пише съвсем непринудено:

 

 

Но от стотиците обвинени, само двама – [[Гийом дьо Варнаж]] и [[Раул дьо Таверне]] признават този, според тях, безобиден грях. Първият с известна наивност обяснява, че това е позволено на най-младите послушници, „за да не бъде хулен Орденът по отношение на жените“. Вторият казва съвсем разумно:

 

 

Като навлиза в темата за нравите, обвинителният акт не е ограничен само до тези обвинения. Никой не може да каже кое надделява при авторите му – черното чувство за хумор или болното въображение, когато четем например член 10 от Устава:

 

 

Дали това не е прекалено. Сигурно не е и още как, щом като миналия век митрополитът на [[Москва]] приписва същата практика на различни религиозни секти, което пък позволява на един от изследователите на историята на тамплиерите, М. Лоазльор, да направи редица заключения, не за средновековните нрави в царска [[Русия]], а за обосноваността на обвинителния акт на инквизитора Гйиом Юмбер.

Обаче тези признания не впечатляват папа Климент V. Още на [[27 октомври]] той пише на краля:

 

 

Последното е остър намек за изтезанията, на които са подложени мнозина от рицарите. Няколко дни по-късно кралят на Англия [[Едуард ІІ]] протестира на свой ред: тамплиерите, казва той, имат отлична репутация в Англия и приписаните им злодеяния са невероятни. Едуард изисква правосъдие за тях от папата, роден в [[Гиен]], което всъщност го прави английски поданик.

След като укрепва позициите си, чрез този набор от различни средства за натиск, кралят отива в [[Поатие]], където е резиденцията на Климент V. Срещите и консисториите следват едни след други. Повече от месец Филип и неговите съветници редуват изкушения и заплахи:

 

 

впрочем наред с отмятането на сановниците стотици редови тамплиери продължават да поддържат признанията си.

Всъщност на Събора наистина има изненада, но не такава, каквато множеството очаква: още на първото заседание Климент V става и започва да чете булата „[[Vox Clamantis]]“, която е съставена току-що. Ако заглавието е игра на думи, то текстът е истински пирует:

 

 

Публичният дебат е претупан набързо и Съборът започва да разисква други теми: тревожното увеличаване на броя на публичните домове в близост до Ватикана, назначението на епископ в [[Пекин]] и др.

„Великият Магистър, който вижда готовия огън – разказва, – без колебание свали дрехите си. Предавам всичко, както го видях. Напълно гол, той тръгна бодро и спокойно, без дори да трепне, ако и да го дърпаха и блъскаха силно. Хванаха го, за да го вържат за стълба и да му увият ръцете с въже, но той каза на палачите си:

 

 

Само месец по-късно, на [[20 април]], Климент V умира в [[Рошмор]], [[Прованс]]. Ако вярваме на старите хроники, той от дълго време страда от [[камъни в бъбреците]], а [[Арналдо де Виланова]], повикан спешно, претърпява корабокрушение, преди да може да стигне смъртния му одър. Чак до днес може да бъде видяна статуята на Климент V в преддверието на катедралата в [[Бордо]]. Преди много време неизвестни вандали отрязват дясната ръка на статуята, както някога са наказвали [[отцеубийци]]те.