Отваря главното меню

Промени

м
без nowiki; козметични промени
Войната е част от международния конфликт, известен като [[Седемгодишна война]], като формира нейния северноамерикански [[театър на военни действия]].
 
В [[Канада]] войната обикновено се нарича ''Седемгодишната война'', въпреки че френскоговорещите жители на [[Квебек]] често я наричат '''Война на завладяването''' ({{lang-fr|La Guerre de la Conquête}}).<ref>[http://www.thecanadianencyclopedia.com/index.cfm?PgNm=TCE&Params=a1ARTA0007300 The Canadian Encyclopedia]</ref><ref>[http://bataille.ccbn-nbc.gc.ca/en/guerre-de-sept-ans/contexte.php The Siege of Québec: An episode of the Seven Year's War – Canadian National Battlefields Commission Plains of Abraham website]</ref> В [[Европа]] няма специфично име за северноамериканската част от войната. Името се отнася до основните врагове на британските [[Колонизатор|колонизаториколонизатор]]и – кралските френски сили и индианските племена, съюзени с тях.
 
Войната се води предимно по границите между британските [[Колония|колонии]] от [[Вирджиния]] до [[Нова Скотия]] и започва с конфликт за мястото, където се сливат реките [[Алигени]] и [[Мононгахела]], където днес е разположен град [[Питсбърг]], [[Пенсилвания]]. Конфликтът води до [[битка при Жюмонвил Глен|битката при Жюмонвил Глен]] през май 1754 година. Всички британски опити за експедиции през 1755 – 1757 г. в граничните райони на Пенсилвания и щата [[Ню Йорк (щат)|Ню Йорк]] се провалят поради комбинация от лошо управление, вътрешни противоречия и ефективно френско и индианско настъпление. [[Битка за форт Босежур|Превземането на форт Босежур]] през 1755 г. на границата, разделяща Нова Скотия от [[Акадия]], е последвано от британска политика на депортиране на френските ѝ жители, срещу което има известна съпротива.
 
== Предистория ==
[[Файл:Nouvelle-France map-fr.svg|thumbмини|250px|leftляво|Карта, показваща владенията през 1750 г. на Великобритания (розово), Франция (синьо) и Испания (оранжево) в съвременна Канада и Съединените щати]]
 
Северна Америка източно от река Мисисипи в значителна степен се претендира от Великобритания или Франция, въпреки че значителни части, особено между Мисисипи и [[Апалачи]]те, се претендират и контролират от индианците. Френското колониално присъствие е най-голямо в долината на река [[Сейнт Лорънс]] с население също в [[Акадия]] (днешен [[Ню Брънзуик]]), Ил Роял (днешен остров [[Кейп Бретон]]) и [[Ню Орлиънс]], седалището на френската провинция [[Френска Луизиана|Луизиана]], чиито претенции покриват по-голямата част от басейна на Мисисипи, включително басейна на река [[Охайо (река)|Охайо]]. Французите поддържат мрежа от търговци на кожи, която прониква дълбоко в претендираните от тях територии, но обикновено не предявяват териториални искания срещу племената там.
 
Британските колонии обхващат източните бряг на континента от [[Джорджия]] на юг, до [[Нова Скотия]] и [[Нюфаундленд]] на север.<ref>Francis D. Cogliano, Revolutionary America, 1763 – 1815: A Political History (2008) p 32</ref> Много от по-старите колонии имат териториални претенции, които се простират произволно на запад, тъй като обхватът на континента е непознат по времето, когато са им дадени техните провинциални [[Харта|харти]]. Техните центрове на население се намират в близост до брега, но те имат растящо население и британските търговци на кожи и селища се разширяват навътре към и в крайна сметка през Апалачите. Нова Скотия, пленена от французите по време на Войната на кралица Ан през 1713 г., все още има значително френско-говорящо население, базирано най-вече по бреговете на залива [[Фънди (залив)|Фънди]] и протока [[Нортъмбърланд (проток)|Нортъмбърланд]]. Великобритания също предявява иск за [[Рупъртс ленд]], където са установени селища на колонията [[Хъдсън (залив)|Хъдсън Бей]], за да се търгува с местните индианци.
[[Файл:Iroquois western goods.jpg|thumbмини|300px|Ирокези, търгуващи с европейци (1722)]]
 
Между французите и британците, големи региони се доминират от местни племена. На север [[микмаки]] и [[абенаки]] все още контролират части от Нова Скотия, Акадия и източните части на [[Френска Канада|Френска Канад]]<nowiki/>а и днешен [[Мейн]].<ref>Jennings, pp. 9, 176</ref> [[Ирокезка конфедерация|Ирокезката конфедерация]] доминира значителна част от днешен северен [[Ню Йорк (щат)|Ню Йорк]] и територията [[Охайо (пояснение)|Охайо]] (страната Охайо), въпреки че Охайо също включва население от [[делавари]], [[шоуни (племе)|шоуни]] и [[минго]]. Тези племена са формално под ирокезки контрол и са ограничени от тях във властта да сключват споразумения.<ref>Anderson (2000), p. 23</ref> По на юг вътрешността се доминира от племената [[катоба]], [[крики]], [[чокто]] и [[чероки]].<ref>Jennings, p. 8</ref> Когато избухва войната, французите използват също търговските си връзки, за да набират войници от племената в западните части на региона на [[Големите езера]] (район, който не е директно подложен на конфликта между французите и британците) включително [[хурони]], [[мисисауга]], [[оджибве]], [[уинебаго]], [[потаватоми]]. Британците се поддържат във войната от [[Ирокези|ирокезитеирокези]]те и от чероките, докато различия не предизвикват [[Англо-черокска война|Англо-черокската война]] през 1758 г.
 
През 1758 правителство на [[Пенсилвания]] успешно преговаря Ийстънския договор, в който на голям брой племена от Охайо се обещава [[неутралитет]] в замяна на териториални концесии и други съображения. Повечето други северни племена вземат страната на французите, техният основен търговски партньор и доставчик на [[Оръжие|оръжия]]. Племената крики и чероки стават цел на дипломатически усилия от страна на французите и британците за поддръжка или неутралитет в конфликта. Не е необичайно индивиди или малки групи да участват „от другата страна“ на конфликта от формално преговорените споразумения.
 
=== Реакцията на Динуиди ===
[[Файл:Robert Dinwiddie from NPG.jpg|thumbмини|160px|leftляво|Робърт Динуиди, британски заместник-губернатор на [[Вирджиния]]]]
[[Файл:Washington Pennsylvania Mapb.jpg|thumbмини|300px|Картата на Вашингтон на р. Охайо и околния район, съдържащ бележки за френските намерения, 1753 или 1754]]
Заместник-губернаторът на Вирджиния [[Робърт Динуиди]] се оказва в затруднено положение. Той е един от инвеститорите в Охайската компания, която щяла да загуби пари, ако французите удържали претенцията си.<ref>O'Meara, p. 48</ref> За да се противопостави на френското военно присъствие в Охайо през октомври 1753 г. Динуиди нарежда 21-годишния майор [[Джордж Вашингтон]] (също инвеститор в Охайаската компания) от Вирджинското опълчение да предупреди французите да напуснат територията на Вирджиния. Вашингтон тръгва с малък отряд, вземайки по пътя Джейкъб ван Браам като преводач, Кристофър Джист, [[Топография|топограф]] на компанията, работещ в областта и няколко минго, водени от Танагрисон. На 12 декември Вашингтон и неговите мъже достигат форт Ле Бьоф.<ref>Anderson (2000), p. 43</ref><ref>Jennings, p. 63</ref>
 
 
== Ход на войната ==
[[Файл:Washington 1772.jpg|thumbмини|160px|leftляво|Най-ранният портрет на [[Джордж Вашингтон|Вашингтон]] го показва да носи полковническата си униформа на Вирджинския полк, худ. Чарлс Пийл (1772)]]
Динуиди, дори преди връщането на Вашингтон, изпраща група от 40 мъже под командването на Уилям Трент до точката, където в ранните месеци на 1754 г. те започват да строят малък ограден с колове форт.<ref>O'Meara, p. 41</ref> Губернаторът Дюкен изпраща допълнителни френски сили под командването на Клод-Пиер Пекоди де Контркьор да подкрепи Сен-Пиер през същия период, а Контркьор повеждва 500 мъже на юг от форт Венанго на 5 април 1754 г.<ref>O'Meara, pp. 43 – 45</ref> Когато те пристигат на разклонението, Контркьор щедро позволява на малкия отряд на Трент да се оттегли след закупуване на техните строителни инструменти, за да продължат построяването на форт Дюкен.<ref>Jennings, p. 65</ref>
[[Файл:French and indian war map.svg|thumbмини|300px|Военният театър]]
След като Вашингтон се връща от Уилямсбърг със своя доклад, Динуиди му заповядва да поведе по-голяма сила, която да помогне на Трент в работата му. Докато е на път той научава за отстъплението на Трент.<ref>Anderson (2000), p. 50</ref> Тъй като Танагрисон му е обещал помощ, той продължава към форт Дюкен и се среща с вожда на минго. Научавайки за френски разузнавателен отряд в областта, Вашингтон взема част от мъжете си и заедно с Танагрисон и неговия отряд [[битка при Жюмонвил Глен|изненадва французите]] на 28 май. Мнозина от французите загиват, сред тях и техният командваш офицер, Жозеф Кулон де Жюмонвил, чиято глава бива разсечена от Танагрисон. Историкът Фред Андерсън дава тази причина за деянието на Танагрисон (което е последвано от информирането на Контркьор от един от хората на Танагрисон, че Жюмонвил е бил убит от мускетен огън) като предизвикан от отчаяна нужда да спечели подкрепата на британците в усилие да възстанови властта на хората си, които били по-склонни да подкрепят французите.<ref>Anderson (2000), pp. 51 – 59</ref>
 
 
=== Британски кампании (1755) ===
[[Файл:WashingtonFIwar.jpg|thumbмини|260px|leftляво|[[Джордж Вашингтон]] по време на Френската и индианска война]]
Британците формират агресивен план на операции за 1755 г. генерал Брадък трябва да води експедиция до форт Дюкен,<ref name="WDL">{{cite web |url = http://www.wdl.org/en/item/9580/ |title = The Battle of the Monongahela |website = [[World Digital Library]] |date = 1755 |accessdate = 2013-08-03 }}</ref> а на масачузетския провинциален губернатор Уилям Шърли е дадена задачата да укрепи форт Осуего и да нападне [[Форт Ниагара]], сър Уилям Джонсън трябва да плени форт Сен Фредерик (при днешен [[Краун Пойнт]], Ню Йорк),<ref>O'Meara, pp. 110 – 111</ref> а подполковник Робърт Монктън трябва да плени форт Босежур на границата между Нова Скотия и Акадия.<ref>O'Meara, p. 163</ref>
[[Файл:Johnson saving Dieskau.jpg|thumbмини|300px|Пощадяването на барон Диеско след битката от генерал [[Уилям Джонсън]], худ. Бенджамин Уест]]
Брадък повежда около 2 000 войници и провинциално [[опълчение]] през юни 1755 г. за превземането на форт Дюкен. Експедицията е катастрофа. В [[битка при Мононгахела|Битката при Мононгахела]] Брадък е смъртоносно ранен. Двама бъдещи противници през [[Американска война за независимост|Американската война за независмост]], Вашингтон и [[Томас Гейдж]], играят ключови роли в организирането на оттеглянето.<ref name="WDL"/> Една последица от катастрофата е, че французите придобиват екземпляр от британските военни планове, включително активностите на Шърли и Джонсън. Усилията на Шърли да укрепи Осуего затъват в логистични трудности и са увеличени от неопитността на Шърли в организирането на големи експедиции. Когато става ясно, че не ще има време да поведе експедиция през езерото [[Онтарио (езеро)|Онтарио]] до форт Онтарио, Шърли оставя гарнизони в Осуего, форт Бул и форт Уилямс (последните два са разположени между река Мохок и [[Ууд Крийк]] при днешния Рим, Ню Йорк). Провизии за употреба при проектираната атака срещу Форт Ниагара са оставени за съхранение във форт Бул.
 
 
=== Френски победи (1756 – 1757) ===
[[Файл:Conference Between the French and Indian Leaders Around a Ceremonial Fire by Vernier.jpg|thumbмини|300px|Конференция между френски и индиански лидери около церемониален огън]]
 
Уилям Шърли поема, след смъртта на Брадък, командването на британските сили в Северна Америка. На среща в [[Олбани]] през декември 1755 г. той излага плановете си за 1756 г. В допълнение към подновяването на усилията да се завземат Форт Ниагара, Карун Пойнт и Дюкен, той предлага атаки срещу форт Фронтенак на северния бряг на езерото [[Онтарио (езеро)|Онтарио]] и експедиция през пустошта на окръг [[Мейн]] и надолу по река [[Шодиер (река)|Шодиер]] за нападение срещу град [[Квебек (град)|Квебек]]. Затънали в разногласия и спорове с други, включително Уилям Джонсън и губернатора на Ню Йорк сър Чарлс Харди. Планът на Шърли намира малко подкрепа и Пелхам Холс го заменя през януари 1756 г. с Джон Кембъл, лорд Лудун, с генерал-майор [[Джеймс Абъркромби]] като втори командващ. Нито един от тях няма толкова полеви опит като триото офицери, които Франция изпраща в Северна Америка.<ref name="Fowler98" /> Френски подкрепления от редовната армия пристигат в Нова Франция през май 1756 г., водени от генерал-майор [[Луи-Жозеф дьо Монкалм]], с Шевалие дьо Леви и полк. Франсоа-Шарл дьо Бурламак, всичките опитни [[ветерани]] от [[Война за австрийското наследство|Войната за австрийското наследство]].
 
[[Файл:Portrait of Montcalm.JPG|thumbмини|160px|leftляво|Генерал [[Луи-Жозеф дьо Монкалм]]]]
Губернаторът Водрьойл, който храни амбиции да стане френският главнокомандващ (в допълнение към ролята му като губернатор), действа през зимата на 1756 г. преди пристигането на тези подкрепления. Скаути били докладвали слабостта на британската снабдителна верига, така че той заповядва атака срещу фортовете, които Шърли е изградил при Онейда Кари. В [[битка за форт Бул|битката за форт Бул]] през март френските сили унищожават форта и големи количества припаси, включително 45 000 фунта [[барут]], разбивайки британските надежди за кампании по езеро Онтарио и заплашвайки гарнизона на Осуего, който вече изпитва недостиг на припаси. Френските сили в Охайската долина също продължават да плетат интриги с индианците от областта, насърчавайки ги да вършат набези срещу погранични селища. Това води до продължителни тревоги по западните граници, с потоци [[бежанци]], завръщащи се на изток, за да избягат от боевете.
[[Файл:Montcalm trying to stop the massacre.jpg|thumbмини|300px|Монкалм се опитва да спре индианци да не нападат британски войници и цивилни, напускащи след [[обсада на форт Уилям Хенри|битката за форт Уилям Хенри]]]]
Новото британско командване пристига през юли. Абъркромби, когато пристига в Олбани отказва да предприеме значителни действия докато Кембъл не ги одобри. Неговото бездействие е посрещнато от Монкалм с дръзко действие. Развивайки работата на Водрьойл за тормоз на гарнизона на Осуего, Монкалм извършва стратегически финт като премества главната си квартира в Тикондерога, сякаш предвиждайки друга атака по брега на езерото [[Джордж (езеро)|Джордж]]. С Абъркромби прикован в Олбани, Монкалм се изплъзва и повежда успешната атака срещу Осуего през август. След това Монкалм и индианците под негово командване имат разногласия относно разположението на личните вещи на затворниците. Личните вещи не са трофеи в европейското [[военно дело]], но индианците са разгневени от факта, че френските войници им попречват да отнемат от затворниците техните скъпоценности.
 
Кембъл, способен администратор, но предпазлив полеви командир, планира само една голяма операция през 1757 г., нападение срещу столицата на [[Нова Франция]], Квебек. Оставяйки значителна сила във форт Уилям Хенри за отвличане на вниманието на Монкалм, той започва да организира експедиция срещу Квебек, но му бива наредено от Уилям Пит, държавния секретар отговорен за колониите, първо да нападне [[Луисбърг]]. След всякакви забавяния експедицията е готова да отплава от [[Халифакс (Канада)|Халифакс]], Нова Скотия, в началото на август. Междувременно френски кораби са избягали от британската блокада на френския бряг и френски флот, по-многоброен от британския очаква Кембъл в Луисбуърг. Изправен срещу тази сила Кембъл се завръща в Ню Йорк при новини, че при форт Уилям Хенри е [[обсада на форт Уилям Хенри|станало клане]].
 
Френски нередовни части (канадски скаути и индианци) тормозят форт Уилям Хенри през цялата първа половина на 1757 г. През януари те устройват засада на британски [[Рейнджър|рейнджърирейнджър]]и близо до Тикондерога. През януари извършват дързък набег срещу позицията на отсрещния бряг на замръзналото езеро Джордж, унищожавайки складове и сгради извън основното укрепление. В началото на август Монкалм обсажда със 7000 войници форта, който капитулира със споразумение да се изтегли при определени условия. Когато започва изтеглянето, някои от индианските съюзници на Монкалм, разгневени от загубената възможност за плячка, нападат британската колона, убивайки и пленявайки няколкостотин мъже, жени, деца и роби.
 
=== Британско завоевание (1758 – 1760) ===
Водрьойл и Монкалм са само минимално снабдени през 1758 г., тъй като британската блокада на френския бряг отново ограничава френското корабоплаване. Ситуацията в Нова Франция е още повече усложнена от лошата реколта през 1757 г., трудна зима и корупцията на Франсоа Биго, [[интендант]]ът на територията, който снабдява колонията на надути цени. Избухване на голяма [[епидемия]] от [[едра шарка]] сред западните племена кара много от тях да не дойдат през 1758 г. При тези условия Монкалм съсредоточава оскъдните си ресурси за отбрана на река [[Сейнт Лорънс]], с основна отбрана при Карийон, Квебек и Луисбърг, докато Водрьойл спори неуспешно за продължаване на тактиката му на набези, проработила доста ефективно в предишните години.<ref>Fowler, p. 139</ref>
 
[[Файл:The Victory of Montcalms Troops at Carillon by Henry Alexander Ogden.JPG|thumbмини|300px|''[[Битка при Карийон|Победата на войските на Монкалм при Карийон]]'', худ. Хенри Огдън]]
Британските провали в Северна Америка, комбинирани с други провали в Европейския театър, водят до падането от власт на Пелхам Холс и на основния му военен съветник, херцогът на [[Къмбърланд]]. Холс и Пит тогава се обединяват в неспокойна коалиция, в която Пит доминира военното планиране. Той се впуска в план за кампания през 1758 г., който в голяма степен е развит от Кембъл, който е заменен от Абъркромби като главнокомандващ след провалите от 1757 г. Планът на Пит призовава за три големи офанзивни действия с участието на голям брой редовни войски, подкрепени от провинциалните опълчения, с цел пленяването на сърцето на Нова Франция. Две от експедициите са успешни. Форт Дюкен и Луисбърг падат в ръцете на големи британски сили.
 
Експедицията на Форбс е британска кампания от септември-октомври 1758 г., с 6 000 войници, водени от ген. Джон Форбс за прогонване на французите от страната Охайо. След като британски преден отряд е [[битка при форт Дюкен|отблъснат]] на 14 септември, французите се изтеглят от форт Дюкен, оставяйки британците в контрол на долината на Охайо.<ref>Fred Anderson, ''Crucible of War: The Seven Years War and the Fate of Empire in British North America, 1754 – 1766'' (2000) pp 267 – 285</ref> Голямата френска крепост Луисбърг в Нова Скотия е пленена след обсада.<ref>William, Wood, ''The Great Fortress: A Chronicle of Louisbourg 1720 – 1760'' ([http://www.gutenberg.org/etext/6026 online from [[Project Gutenberg]]]</ref>
[[Файл:Amherst.jpg|thumbмини|160px|leftляво|Ген.[[Джефри Амхърст]]]]
Третото нахлуване е спряно с невероятната френска победа в [[битка при Карийон|битката при Карийон]], в която 3 600 французи прочуто и решително побеждават 18 000 редовни войници, опълчение и индиански съюзници на Абъркромби извън форта, който французите наричат Карийон, а британците Тикондерога. Абъркромби спасява нещо от катастрофата като изпраща Джон Брадшийт на експедиция, която успешно унищожава форт Фронтенак, включително складовете с припаси, предназначени за западните фортове на Нова Франция и кожи, предназначени за Европа. Абъркромби е сменен от [[Джефри Амхърст]], победител при Луисбърг.
 
Новият външен министър на Франция Етиен Франсоа решава да се съсредоточи върху нашествие в Британия, за да привлече британски ресурси от Северна Америка и Европа. Нашествието се проваля както военно, така и политически, тъй като [[Уилям Пит старши|Пит]] отново планира значителни кампании срещу Нова Франция и изпраща средства на британския съюзник в Европа, [[Прусия]] и френският флот се провалят в морските [[Битка при Лагош|битки при Лагош]] и залива Куиберон. В един случай на добър късмет няколко френски кораби с припаси успяват да напуснат Франция, избягвайки от британската блокада на френския бряг.
[[Файл:PlainsOfAbraham2007.jpg|thumbмини|300px|Лесното качване на британските войски на [[Битка на Авраамови поля|Авраамовите поля]], картина от британски войник]]
Британските победи продължават във всички театри през ''annus mirabilis'' („годината на чудесата“) 1759 г., когато най-сетне пленяват Тикондерога. [[Джеймс Улф]] побеждава Монкалм [[битка на Авраамови поля|при Квебек]] (в битка, която коства животите и на двамата командири), а победа при Форт Ниагара успешно отрязва френските гранични фортове по на запад и юг. Победата се завършва през 1760 г., когато въпреки че загубват [[Битка при Сен Фоа|битката при Сен Фоа]] извън Квебек, британците успяват да предотвратят пристигането на френски кораби с подкрепления в морската [[битка при Рестигуш]], докато армии се отправят към Монреал от три страни.
 
=== Край на войната ===
Повечето боеве между Франция и Великобритания в Северна Америка свършват през 1760 г., с изключение на френското завземане на [[Сейнт Джонс (Нюфаундленд и Лабрадор)|Сейнт Джонс]], [[Нюфаундленд]]. Когато генерал Амхърст чува за това изненадващо действие, той незабавно изпраща войници под командването на племенника си, [[Уилям Амхърст]], който възстановява контрола над Нюфаундленд след [[Битка за Сигнал Хил|битката за Сигнал Хил]] през септември.
[[Файл:Vue de la descente a Terre Neuve par le chevalier de Ternay en 1762.jpg|thumbмини|300px|Слизането на французите в [[Сейнт Джонс (Канада)|Сейнт Джонс]], [[Нюфаундленд]], 1762]]
Много британски войници от Северна Америка са изпратени да участват в по-нататъшни британски действия в [[Западни Индии|Западните Индии]], включително пленяването на испанска [[Хавана]] през 1762 г., когато Испания със закъснение влиза в конфликта на страната на Франция и британската експедиция срещу [[Мартиника]] през същата година.<ref>Cave, p. 21</ref>
 
== Последици ==
Войната променя икономическите, политически и социални отношения между трите европейски сили (Великобритания, Франция и Испания), техните колонии и колонизатори и индианците, които обитават териториите, за които те претендират. И Франция и Великобритания страдат финансово заради войната, със значителни дългосрочни последици.
[[Файл:NorthAmerica1762-83.png|thumbмини|300px|Карта, показваща британските териториални придобивки след Парижкия договор в розово и испанските териториални придобивки след Договора от Фонтенбло в жълто]]
 
Великобритания придобива контрол над [[Канада (Нова Франция)|Френска Канада]] и [[Акадия]], колонии, съдържащи приблизително 80 000 предимно френскоговорящи [[католици]]. След депортирането на акадците, започнало през 1755 г. британците ги заселват из всичките северноамерикански провинции, но мнозина отиват във Франция, а някои в Ню Орлиънс, който очакват да остане френски. Някои са изпратени да заселват места като [[Френска Гвиана]] и [[Фолкландски острови|Фолкландските острови]] (неуспешно).