Юпитер (ракета): Разлика между версии

Разработката на тази балистична ракета стартира през [[1954]] г. Тя е дълбока модификация на ракетата [[Редстоун (ракета)|Редстоун]], която е способна да достави ядрен заряд на разстояние до 1600 км. Новата ракета е предназначена за използване в театъра на военните действия и поразяване на стратегически цели в дълбокия тил на противника на разстояние до 2400 км. Ракетата е проектирана за едновременно използване от [[Армия на Съединените американски щати|USArmy]] и [[USN]], което налага редица ограничения още при етапа на конструирането и. През [[ноември]] [[1956]] г. [[USN]] се отказва от съвместната програма. Течногоривните ракети са твърде опасни за експлоатация на корабите (особено на подводници) и с незадоволителна бойна готовност. По тази причина флотът се насочва към твърдогоривен еквивалент на „Юпитер-С“, който впоследствие се превръща в междуконтиненталната [[балистична ракета]] [[Поларис (ракета)|Поларис]]. Лишена от поддръжката на [[USN]], [[Армия на Съединените американски щати|USArmy]] губи позиции и официално предава всички ракети с радиус на действие над 320 км. на [[USAF]]. През 1958 г. ракетата е приета на въоръжение. [[Крайслер]] получава поръчка за строежа на 100 ракети. Съединенията на [[USAF]], опериращи с ракетата достигат пълна бойна готовност през [[1960]] г. След края на Карибската ракетна криза, „Юпитер-С“ е свалена от въоръжение по споразумение между правителствата на [[САЩ]] и [[СССР]]. Това политическо решение само ускорява края на „Юпитер-С“, тъй като още предишната година [[USAF]] издават меморандум, според който ракетата е обявена за морално остаряла и се налага подмяната и с нова по-съвършена.