Романтизъм: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м се явява ---> е
мРедакция без резюме
Ред 164:
Въпреки че терминът „Романтизъм“, когато се свързва с музиката се отнася в периода от около 1800 до 1850 или дори до 1900, съвременното приложение на прилагателното „романтична“ не съвпада с тази модерна интерпретация. Наистина един от най-ранните случаи на употреда на думата е от 17889 в „Мемоари“ на [[Андре Гретри]]. Това е от особен интерес, защото източникът е френски, а се отнася за материя, доминирана от немци. От друга страна това изрично признава значението на [[Жан-Жак Русо]] (който е и композитор) и по този начин установява връзка с едно от основните влияния в романтичното движение като цяло. През 1810 [[Е.Т.А. Хофман]] нарича [[Моцарт]], [[Хайдн]] и [[Бетховен]] „тримата майстори на инструменталната композиция“, в които „живее един и същ романтичен дух“. Той оправдава това на основата на дълбокото емоционално изразяване на тези композитори и на подчертаната им индивидуалност. В музиката на Хайдн, според Хофман, преобладава ясна и ведра диспозиция, подобна на детска, докато Моцарт (в късната Симфония № 39, например) „ни води в дълбините на духовния свят“ с елементи на страх, любов и тъга, „предчувствие за безкрайното... във вечния танц на планетите“. Музиката на Бетховен, от друга страна, създава чувство за „грамадност и неизмеримост“, с болката на безкрайния копнеж, който „ще пръсне гърдите ни в пълно съгласие с всички страсти“. Това издигане на ценността на чистата емоция се проявява като издигане на музиката от подчинената позиция, която има в сравнение с вокалните и пластичните изкуства от времето на Просвещението. В началото е широко прието мнението, че музиката е свободна от ограниченията на разума, въображението или на всяка дуга оценъчна концепция, след което първо в творбите на [[Вилхелм Вакенродер]] и [[Лудвиг Тик]], а след това и при писатели като [[Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг|Шелинг]] и [[Рихард Вагнер|Вагнер]], започва да се проявява като превъзхождаща останалите изкуства, като това, което най-добре изразява тайните на вселената и извиква духа на света, на безкрайността и на абсолюта.
 
Това взаймодействиевзаимодействие между музикалния и литературния Романтизъм продължава до средата на 19 век, когато Вагнер заклеймява и омаловажава музиката на [[Джакомо Майербер]] и Ектор Берлиоз като „неоромантична“. Едва към края на века новата наука музикология прави опит за по-научна периодизация на мзуикалната история и предлага разграничение между [[Класицизъм (музика)|Виенската класика]] и Романтизма. Ключова фигура в тази насока е [[Гуидо Адлер]], който смята Бетховен и [[Франц Шуберт]] за междиини класически композитори, а Романтизмът според Адлер достига своята зрялост в поколението композитори след Бетховен – [[Фредерик Шопен]], [[Роберт Шуман]], Берлиоз и [[Ференц Лист]]. От гледната точка на Адлер, композиторите от Новата немска школа и различни национални композитори от края на 19 век не са романтици, а „модерни“ или „реалисти“ (по аналогия с живописна и литературата) и този възглед доминира до първите десетилетия на 20 век.
 
До втората четвърт на 20 век се осъзнават радикалните промени в музикалния синтаксис от началото на 1900-те и това причинява нова промяна в историческата гледна точка и на настъпването на новия век започва да се гледа като на окончателно скъсване с музиката на миналото. Това кара историци като Алфред Айнщайн да разширят границите на романтичната епоха до края на 19-ти и началото на 20 век. Това мнение все още се поддържа в някои справочници, но то съвсем не е безспорно. Например известният немски музиколог Фридрих Блум възприема ранната позиция, че Класицизмът и Романтизмът заедно представляват един период, започващ от средата на 18 век и продължаващ до 20 век, до годините преди Втората световна война, когато се развива в Експресионизъм (музика)|Експресионизъм и Неокласицизъм (музика)|Неокласицизъм . Това е отразено в някои по-нови трудове.