В староисландския са съществували много гласни звукове, делението е било на дълги и къси, така както е в системата на съгласните звукове и днес. Съществували са думите „ægir“ -– с дълго отворено и широко „е“ /ɛː/ -– и „œgir“ -– с дълго закръглено "е" /øː/. В първия случай значението е „море“, съответно наименованието на божеството на морето и така се пренася в поезията като поетичен израз за „море“, а във втория случай значението е било "плашещ", "ужасяващ".<ref>http://lexicon.ff.cuni.cz/html/oi_cleasbyvigfusson/b0758.html</ref><ref>http://norroen.info/dct/zoega/oe.html</ref> След 13 век двата вокала се сливат в един, който впоследствие се дифтонгизира -– „æ“ (ай); така двете думи започват да се изписват еднакво. Днес значението на ægir като „ужасяващ“ не се използва и е забравено, като е запазено само в наименованието на магическия символ-руна Ægishjálmur, т.е. „Шлемът на ужаса/ужасяващия“.
