Лютня: Разлика между версии

[[FileФайл:Norwich.JPG|thumbмини|Музикант с лютня]]

'''Лютнята''' е старинен музикален [[инструмент]], на който се свири, като [[Струна|струните]] се дърпат с пръсти (предшественик на китарата). Думата „лютня“ произлиза от арабското ''ал'уд'', което означава „дърво“.<ref>[[Божидар Абрашев|Абрашев Б.]], Владимир Гаджев В.,''Илюстрована енциклопедия на музикалните инструменти'' изд. Кибеа, 2000 г. ISBN 954-474-224-7</ref>

Лютнята е изработена почти изцяло от [[дърво]]. Тялото и&#768;ѝ е в полукапковидна форма, която е затворена с дърво с добра [[акустика]] (в повечето случаи - [[смърч]]). Характерно за всички лютни е дупката за [[звук]]а (понякога дупките са три) под струните, която е декорирана с резбована в дървото [[розетка]].

Арабският инструмент-прародител на лютнята е арабският '''[[уд]]''', показан на снимката, думата е със значение 'дърво' или 'дървен'. Пристига в Европа по времето на арабското нашествие в Испания, и се разпространява в Европа по времето на [[Кръстоносни походи|кръстоносните]] походи. По това време инструментът е бил с 4 или 5 двойни струни, изготвени от животинско черво. Струните са подредени по двойки, като най-високия [[тон]] най-често е само от единична струна. В по-късните [[барок]]ови лютни вече двете най-високи струни са единични.[[FileФайл:Luth'ud.jpg|thumbмини|rightдясно|220px|Уд]]

Методът на свирене с [[перце]] е наследен от арабската практика, дава възможност за майсторско изпълнение на [[Секвенсер|секвенции]] от бързи монофонични пасажи, и се запазва до XIV век. След това все по-често се срещат изображения, на които музикантите свирят с пръсти, което разширява значително възможностите на инструмента в съответствие с нарасналите изисквания към [[полифония|полифониполифонично]]чно свирене, освен това инструмента получава още една струна, наброявайки вече 6 (5 двойни, първа единична). Полифоничните възможности на инструмента го правят подходящ за солови изпълнения и като такъв той става определящ в зараждането и обогатяването на репертоара на [[инструмент]]алната музика. В началото е било характерно т.нар. [[интавулиране]] -– прехвърляне на вокални произведения в инструментален вариант, а впоследствие лютнистите композират свои собствени музикални произведения.

Лютнята завоюва музикалния свят истински през времето на [[Ренесанс]]а, когато притежаването на такъв инструмент се е считало за [[престиж]]но в дворовете на [[благородник|благородниблагородниците]]ците.

Съществували са различни по брой на струните и големина на тялото лютни -– [[дискант]], [[алт]], [[Бас (гласов обхват)|бас]] и др. В началото на бароковата [[Епоха (астрономия)|епоха]] характерната ренесансова настройка на 6-струнната лютня в G [[минор]] (GDAFCG - кварти между повечето двойки струни, и голяма [[терца]] между трета и четвърта двойка струни) се променя на D минор (FDAFDA - малка терца/[[кварта]]/голяма терца/кварта), и откъм ниските струни се прибавят допълнителни басови (двойни или единични) струни в [[диатоничен|диатоничдиатонична]]на последователност, разширяващи обхвата на инструмента в ниския [[Регистър (компютър)|регистър]]. Броят струни в този случай е достигал до 24 - 11 двойни и 2 единични (най-високите 2), но поради идентичната настройка на струните в чифта (на разстояние [[прима]] или [[октава]]), функционално този брой остава 13. Само първите 6 струни се ползват за свирене с лява ръка върху грифа, по-ниските басови струни се дърпат единствено с дясна ръка за съпровод.

Изпълнителите на лютня са ползвали своеобразно нотно записване -– [[табулатура]], при което знаците определят визуално мястото на натискане на струните върху грифа, за разлика от [[мензурна нотация|мензурната нотация]], където знаците означават височината на тона.

Поради усложнения строеж -– голям брой струни с трудна настройка -– с течение на времето лютнята постепенно излиза от употреба до началото на XIX. в.