Исихазъм: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
Григорий Палама твърди, че интелектът при своето въздигане към Бог придобива ново духовно сетиво и това е самата светлина. Така вече има възможността да Го вижда със сърдечните си очи като обожението (съединяването с Бог, придобиването на Светия Дух) е целта на творението. |
||
Ред 10:
Във Византия исихасти се наричат монасите, които прекарват живота си в усамотение и молитви. Самото понятие произлиза от гръцката дума „исихия“, която означава „спокойствие“ или „безмълвие“. През XIV век, за разлика от предишните векове, исихазмът се превръща в широко разпространена монашеска практика, а бързо след това и в учение, което си поставя за цел да възстанови прекъснатата връзка между [[човек]]а и [[Бог]]а. Исихастите проповядват, че единението с Бога може да се постигне, когато човек успее да види Божествената светлина. Това се постига чрез особена исихастка практика. Тя включва поставянето на тялото в специално положение, задържане на дишането и непрекъснато повтаряне на Иисусовата молитва. По този начин човек постепенно достига до състояние на блаженство и в края на краищата съзира Божествената светлина - онази, която преди това били в състояние да видят само учениците на [[Иисус Христос]].
През втората четвърт на XIV век привърженици на исихазма стават много видни византийски богослови, между които изпъква със своята начетеност и познания [[Григорий Палама]]. Чрез неговите богословски произведения и чрез споровете, които той води със своите противници, исихазмът се превръща в учение, което
Св. Григорий Палама е апологетът на исихазма и богословът, а св. Григорий Синаит е учителят и практическият наставник.
Ред 19:
Не всички кръгове във византийското общество приемат учението на исихазма. Между привържениците му и неговите противници пламват ожесточени спорове. Като най-видни противници на исихазма изпъкват монахът [[Варлаам Калабрийски]], грък, роден в [[Италия|Южна Италия]], и живеещият във Византия [[Григорий Акиндин]].<ref name="ис">Цитирано по: История за 8 клас; Автори: Х. Матанов, Г. Сотиров, Л. Станчев; Урок 35: Исихазмът и неговата роля в духовния живот на православния свят. София, 2003, стр.213-217.</ref> Подобно на Григорий Синаит и на Григорий Палама, Варлаам смята, че е важно да се осъществи връзката между Бога и човека. Според него обаче това трябва да се постигне не чрез молитви и уединение, а като се изясни с помощта на древногръцката философия какво представлява Бог. Варлаам твърди, че човек със силата на своите познания и с разума си може да разбере същността на Бога и по такъв начин да постигне единение с Него. Ако исихазмът е учение, което набляга на непосредствената вяра, то варламитството е учение, основано на идеята, че до вярата се стига чрез знанието за Бога. Варлаам и неговите последователи осмиват практиката на исихастите и наричат тяхното учение „пъпоумие“, защото, исихастите твърдят, че чрез своите упражнения и чрез особеното положение на телата си по време на молитва, те не могат да видят нищо друго, освен светлината около пъповете си.
"Калабрийският философ" Варлаам идва около [[1330]] г. в Цариград. Там той се ползва с подкрепата на императора [[Андроник III]] и "великия доместик" [[Йоан Кантакузин]]. Твърдейки, че Бог е непознаваем и че с помощта на [[логика]]та на [[Аристотел]] божествените истини за произхода на Св. Дух не могат да се докажат окончателно нито в полза на православните, нито на католическите догми, през [[1337]] - [[1338]] г. той влиза в богословски спор с Григорий Палама.
Григорий Палама твърди, че интелектът при своето въздигане към Бог придобива ново духовно сетиво и това е самата светлина. Така вече има възможността да Го вижда със сърдечните си очи като обожението (съединяването с Бог, придобиването на Светия Дух) е целта на творението. Идеите на Палама одобрява събор през [[1341]] г. и Варлаам се връща в Италия. Спорът с Палама продължават Григорий Акиндин и философът [[Никифор Григора]]. От [[1342]] до [[1347]] г. Акиндин е подкрепян от патриарха [[Йоан XIV Калека]], но той е отстранен и на двата събора през 1347 и [[1352]] г., под председателството на [[Йоан VI Кантакузин]], богословието на Григорий Палама отново е потвърдено и той е избран за [[архиепископ]] на [[Солун]] (1347), а неговите последователи и ученици [[Исидор Вухарис]], [[Калист I Константинополски|Калист I]] и [[Филотей Кокин]] последователно стават патриарси на [[Цариград]]. В края на XIV век срещу [[паламизъм|паламизма]] неуспешно се обявява група от известни византийски [[томист]]и (последователи на [[Тома Аквински]] и привърженици на сближаването с латинския Запад), начело с братята [[Димитър Кидон]] и [[Прохор Кидон]].
| |||