Разград: Разлика между версии

 

'''Населението на Разград в Османската империя'''

Дефтерът от 1550 г. сочи за Хезарград, че в него има 199 мюсюлмански домакинства, от които 17% синове на Абдулах (т.е. приели исляма християни) и 60 неженени млади мюсюлмани. Някои мюсюлмански домакинства се отбелязват с корени от [[Караман]] в [[Анадол]]а, днес град в Турция, разположен в северната част на планината [[Тавър]], на около 100 км южно от град [[Кония]]).

Населението на Каяджик (Башбунар) към 1550 г. остава почти непроменено със 208 християнски домакинства, седем мюсюлмански домакинства и четири неженени млади мюсюлмани, но една част от него отива на равното в Хезарград и бива асимилирано; Доброва към 1550 г. удвоява населението си на 205 християнски домакинства, но има 17 мюсюлмански семейства, от които две са на абдулаховци; [[Пороище|Арнауткьой]] през 1550 г. удвоява населението си. През 1565 в Разград живеят около 1000 човека, в Шумен са 1100 човека<ref>Karpat, Kemal, H., The Turks of Bulgaria: the history, culture and political fate of a minority, University of Wisconsin-Madison, 1990</ref>. Следващите данни на регистъра ''Kuydu Kadime'' № 559 (от 1579 – 1580 г.) сочат, че в Хезарград има 197 мюсюлмански домакинства и 42 неженени млади мюсюлмани, което прави по преценка на М. Киел 1200 – 1400 жители. В друга таблица този автор сочи 244 мюсюлмански домакинства. В града през 1580 г. има 47 имами, един мюезин и хора за поддръжка на [[Ибрахим паша джамия|комплекса Ибрахим паша]]. В също така недатиран дефтер от „средата на XVI век“, по податки вътре в текста вероятно между 1544 и 1561, отнасящ се за [[вакъф]]ски и [[мюлк]]ови имоти в [[Никополски санджак|Никополския санджак]] (ТИБИ, 3, 441 – 449), градът е наречен ''Йенидже'', или ''Нов град'', известен още като''Hezargrad-i-Cedid (Новият град Хезарград)''. Вакъфът на Ибрахим паша, който е описан тук, е „новооснован“. В статията на Б. Цветкова „Hezargrad“ в EI 2 Б. се използва този непълен и повреден дефтер и се заключава от него, че целият Каяджък пънаръ е бил част от града. В много по-добре запазения дефтер 382 обаче селото е дадено отделно и е изцяло християнско. В дефтера ''Kuyudu Kadime'' (№ 559 от 1579/80) това и останалите села, които принадлежат на вакъфа на Ибрахим паша, също са дадени като отделни единици. Теорията, че Каяджък пънаръ е бил квартал на Разград (името на селото е унищожено в откъса, който Цветкова използва), води до идеята, че Разград е било смесено християнско българско и османотурско селище, докато запазените в цялост регистри го посочват като чисто турско. Откъсът на Цветкова е най-ранният от трите налични дефтера за Разград. Той дава броя на мюсюлманските домакинства като „83“. TD 382 е вероятно 10 – 5 години по-късен с посочените там 166 домакинства. Според регистър TD 382, малко след 1542 г. новият град Хезарград наброявал 166 домакинства на мюсюлмани, главно турци, но 34 домакинства, или една шеста, били скорошни верообръщенци в исляма, най-вероятно българи. Тези мюсюлмани живеели в четири махали, назовани по техните джамии: „Ибрахим паша“, „Ахмед бей“, „Искендер бей“ и „Бехрам бей“. Няма нито един християнин.споменатият регистърът Kuyudu Kadime № 559 в Анкара на вакъфските имоти в санджака Никопол, датиращ от 987 (1579/80) г., споменава 197 домакинства в Разград, отново изключително мюсюлмански (27% новоприели исляма), и същите махали наред с новооснованата „Мехмед бей“. Според този регистър от 1579 – 1580 г. Каяджик (Башбунар) има 205 християнски домакинства и 2 мюсюлмански домакинства; Според този регистър от 1579 – 1580 г. Доброва има 305 християнски домакинства и 18 мюсюлмански домакинства; През 1640 г. Петър Богдан Бакшич (1601 – 1674) в доклад на италиански до папата за състоянието на българските земи споменава, че в Разград (Аранград) има 150 домакинства на схизматици, т. е православни християни ок. 800 човека, 10 католици от Рагуза (Дубровник), 1700 християнски къщи в оброва, 1600 турски къщи с ок. 7000 човека,70 арменски къщи с около 460 човека. През 1642 г. в Хезарград (в селището на равното място) има 45 християнски домакинства и 374 мюсюлмански домакинства; През 1642 г. в Каяджик пинаръ (Башбунар) има 122 християнски домакинства и 3 мюсюлмански домакинства; През 1642 г. в Доброва има 369 християнски домакинства и 20 мюсюлмански домакинства; В документ M.A.D. 282 от 1642 – 1643 г. Varoş-I Hezargrad, nam-i diğer Kayacik pinari (Варош в Хезарград, с друго име Каяджик пинаръ) са показани също 122 християнски домакинства. Този регистър съобщава, че 17 семейства отишли да живеят в Хърсово, а 15 в село Сливе (к), сега в област Ловеч. Затова броят от на християнските семейства в Каяджик намалява в сравнение с 1580 г. Всъщност през 1643 г. е и първото упоменаване на махалата Варуша в документ.

Според списък от 1645 г. за паричния данък джизие (за немюсюлмани) се вижда, че в османските махали на „градеца“ Хезарград (без българските Доброва и Башбунар), немюсюлманите са следния брой: в В Искандер махала – 5 ханета (домакинства); в Касъм паша – 3 ханета; в Бехрам бей – 4 ханета; в Опака (?) – 2 ханета; в хаджи Ахмед – 6 ханета; вакъфска рая без постоянно местоживене – 20 ханета. От заплащането на пълния или частичен размер на джизието са освобождавани немюсюлманите, участващи в османската армия или охраняващи проходите (войнуци, мартолоси, дервентджии), както и недъгави, немюсюлмански духовници, лица или групи, натоварени с по-особена служба в полза на централната власт, родители на деца, събирани за еничари. През 1856 г. джизието е заменено от военен данък: бедел-и аскерие. Според списък от 1650 – 1651 г. се вижда, че за облагане с данък джизия в османските махали са следния брой ханета: в Искандер махала – 5 ханета; в Касъм паша – 3 ханета; в Бехрам бей – 4 ханета; в Опака – 2 ханета; в хаджи Ахмед – 6 ханета. М. Киел смята, че през средата на 17 в. (ок. 1650 г.) Хезарград е имал население между 2500 – 3000 човека, Махалите („предградията“) Доброва и Каяджик пинаръ (Башбунар, Варуш) вече почти са се слели с Хезарград.През 1656 г. Петър Парчевич (1612 – 1674) станал католически епископ на епископат с център Марцианопол (Девня). През същата година той дава сведения за Разград, че се състои от 1700 къщи, 4000 турци и е седалище на мюфтия.

 

През 1659 г. Филип Станиславов (ок. 1608 – 1672), който живял известно време при брат си в Разград пише в послание до Рим, че дубровнишките търговци са 30 човека в 5 къщи, турците са с 1700 къщи с 4000 човека (повтаря П. Парчевич), а българите схизматици (православни християни) имат 100 къщи с ок. 300 човека. И на Петър Богдан и на Филип Станиславов данните се смятат за не твърде достоверни. В посланието градът е наречен Hrazgrad civitas и се споменава още, че мюфтии като старейшини или техни (на турците – б.м.) епископи, които осен религиозните си нрави имат и правни и обществени. В списък за джазието от 1670 – 1671 г. явно е настъпила някаква колизия, защото се отбелязва, че всички ханета (домакинства) от османските махали са избягали. Това станало при султан Мехмед IV Авджи, който управлявал от 12.08.1648 до 6.11.1687. г. По времето, когато християните или от друго вероизповедание ханета избягали имало война с Австрия и начало на война с Полша. През 1680 г. Хезарград имало 60 християнски домакинства и 515 мюсюлмански домакинства; През 1680 г. в Каяджик пинаръ имало 20 християнски семейства и 15 мюсюлмански домакинства; През 1680 г. в Доброва имало 190 християнски домакинства и 16 мюсюлмански домакинства. Карстен Нибур, посетил Разград през 1767 г. отбелязва, че в града живеят турци, българи, гърци и 50 – 60 арменци. Пратеничеството на М. Кутузов и В. Кочубей от 1793 г. намира, че Разград се състои от около 1000 къщи с много дюкяни. Според Ричард Уолш през 1822 г. в Разград има 3000 къщи в добро състояние, от които 2000 къщи са населени с турци. До 1820 г. българското население в Разград е предимно от етническата група капанци и Анани Явашов не трябва да се прави на ощипан, че не знаел, кое е българското население преди тази година. Въобще, на този автор не трябва да се вярва много поради неговата предубеденост към коренното население и липсата на провереност на фактите бв писанията му, както и отсъствието му от важни събития, които той публикува в своята история на града.

 

{| class="wikitable"

! colspan="7" |Жители на града през 1865 година:

 

Джамията Ибрахим паша с начало на строежа от 1530 – 1535 г.

Ахмед бейовата джамия (на турски: Ahmet Bey Camii) е единственият действащ сега мюсюлмански храм в Разград. Построена е през 1542 г.

 

'''Възрожденски период и Освобождение'''

 

 

Разград е известен още с четата на [[войвода]]та [[Таньо Стоянов]], осъществила бойни действия в района на [[Лудогорие]]то. Градът е освободен от турско владичество по време на [[Руско-турска война (1877-1878)|Руско-турската война (1877 – 1878)]]. Привечер на 28 януари [[1878]] г. XXXV-та Пехотна дивизия (командвана от генерал-лейтенант [[Николай Баранов]]) от XIII- и Армейски корпус (генерал-лейтеннат [[княз]] [[Александър Дондуков-Корсаков]]) влиза в града, без срещне някаква силна съпротива. Благодарното българско население с радост посреща офицерите и войниците. До 4. II. 1878 г. Разград е под управление на руските военни власти. Тогава руският началник на управлението на града – офицерът Вл. Василиевич свиква по – известните граждани за избор на градски съвет. На 5. II. 1878 г. става първото заседание на новоизбрания съвет. В протокол от същата дата се сочи, че предният ден за председател е назначен Георги. А. Попов (известен тъговец). За освобождението е имало битка над Керемидчилийската махала, в която загиват много руски войници и 68 български поборници и опълченци.

 

'''Освобождението на Разград през 1878 г. '''

Освобождението на Разград настъпва през януари 1878 г. Тогава в Разград е пребивавал Александър Хр. Сапоолу – стар разградчанин и тежък търговец, Бил е важен приятел на последния каймакамин Кара Мюдюр, не само поради богатството си, но и поради връзките си с Цариград, където живеел влиятелният му брат. Алекси Сапоолу. Поп Никола Димитров (бивш учител) и част от българското население се облекли в турски военни дрехи и се въоръжили с пушки от турските складове на ул. "Карабоклук“ (сега „Раковска“), за да пазят българската махала „Варуша“. Кара Мюдюр си траел и не взел мерки поради влиянието на Сапоолу. Призори на 4.I. или на 16.I.1878 г. (нов стил) по-голяма част от турското население, башибозуците, бежанците турци, турската полиция и каймакамина избягали. Така градът останал в безвластие. Българското население излязло и барикадирало подстъпите към Варуша с коли и бъчви. Тези, които имали пушки отишли към табията, където показвали някакво присъствие черкезите. В В лозята „Сейрян“ също имало башибозук. Започнал престрелка с черкезите и един от тях е бил ранен. Останалите избягали. Кара Мюдюр е избягал вече в Шумен, където се самоотравя. В настъпилото ничие време, няколко младежи (РусиОсвобождението на Разград настъпва през януари 1878 г. Тогава в Разград е пребивавал Александър Хр. Сапоолу – стар разградчанин и тежък търговец, Бил е важен приятел на последния каймакамин Кара Мюдюр, не само поради богатството си, но и поради връзките си с Цариград, където живеел влиятелният му брат. Алекси Сапоолу. Поп Никола Димитров (бивш учител) и част от българското население се облекли в турски военни дрехи и се въоръжили с пушки от турските складове на ул. "Карабоклук“ (сега „Раковска“), за да пазят българската махала „Варуша“. Кара Мюдюр си траел и не взел мерки поради влиянието на Сапоолу. Призори на 4.I. или на 16.I.1878 г. (нов стил) по-голяма част от турското население, башибозуците, бежанците турци, турската полиция и каймакамина избягали. Така градът останал в безвластие. Българското население излязло и барикадирало подстъпите към Варуша с коли и бъчви. Тези, които имали пушки отишли към табията, където показвали някакво присъствие черкезите. В В лозята „Сейрян“ също имало башибозук. Започнал престрелка с черкезите и един от тях е бил ранен. Останалите избягали. Кара Мюдюр е вече бил избягал в Шумен, където се самоотровил. В настъпилото ничие време, няколко младежи (Руси Стоянов, Б. Раданов и др.) се преоблекли в турски дрехи и отишли на височините към с. Хасанлар при руските войски. По това време на 14.I. или 26.I.1878 г. (нов стил) I-ва руска дивизия на XIII-ти руски корпус на руската армия е вече застанала пред Разград на височините при с. Хасанлар (Гецово). Младежите съобщили, че турски войски в Разград няма. Руски авангард обходил града от север и юг и привечер на 16.I. или 28.I. (нов стил) полковник Марков – началник щаб на 1-ва пехотна дивизия със своите войници проникнал в града откъм барутената фабрика, където сега е КАТ. На 17.I. или 29.I.1878 г. 1-ва пехотна руска дивизия (командвана от ген. лейтенант Дмитрий Прохоров) или по други сведения 35 пехотна дивизия (под командването на ген. Баранов) от XIII корпус на Източния отряд под предводителството на княз Дондуков-Корсаков влиза в града, без да има някаква съпротива. Благодарното българско население с радост посреща офицерите и войниците. До 4.II.1878 г. Разград е под управление на руските военни власти. Тогава руският началник на управлението на града – офицерът Вл. Василиевич свикал по-известните граждани за избор на градски съвет. На 5.II.1878 г. става първото заседание на новоизбрания съвет. В протокол от същата дата се сочи, че предният ден за председател е назначен търговецът Георги. А. Попов (1833 – 1917). Другите лица в този първи български управителен орган на града след влизането на руските войски са:

 

* Кънчо Жеков – касиер;

* Станю Велчев – помощник

 

Спорът за това, кой руски генерал освобождава Разград не е приключен от историците. След войната ген. Дмитрий Дмитриевич Прохоров (1827 – 1881) продължава службата си в Руската армия. Присвоено му е званието „Почетен гражданин на Разград“. Умира скоропостижно на 15 декември. 1881 г. Трябва да се знае обаче, че първи в града влиза споменатият полк. Марков. Кой е полковник Михаил Иларионович Марков (02.09.1843 – 25 януари 1893). Разградчани трябва да свалят шапка пред него! Той е началник щаб на 1-ва пехотна дивизия от 17. 01. 1878 г. до 27.05.1879 г. Полковник М. Марков е бил кадет в 1-ви кадетски корпус. Завършил през 1862 г. със звание корнет. След това званията му са: поручик (1863); поручик от гвардията (1866); щабсротмистър от гвардията (1869), преименувано звание на капитан от Генералния щаб; Продължава да учи и през 1871 г. завършва Николаевската академия на Генералния щаб. Става подполковник (1874), полковник (1877), генерал-майор (1891). Бил е женен с три деца. Завършва службата си като командир на 1-ви драгунски Московски полк (31.08.1881 – 10.02.1891), началник щаб на Кавказския армейски корпуса (10.02.1891 – 1897), командващ 8-ма кавалерийска дивизия (1897 – 25 януари 1899). Умира в Санкт Петербург. Произхожда от стар руски дворянски род.

 

 

=== Вероизповедание ===

 

Мюсюлмански храм е джамията „[[Ибрахим паша джамия]]“, която в момента не е действаща и е третата по големина на Балканите, изградена е през 1616 г., обявена е за паметник на културата, включена е в каталога на [[ЮНЕСКО]]. Действа джамията „[[Ахмед бей джамия (Разград)|Ахмед бей джамия]]“.

=== Висши учебни заведения ===

В града има филиал на [[Русенски университет|Русенския университет]] [http://fr.uni-ruse.bg/ Филиал – Разград на РУ „Ангел Кънчев“],

 

=== Основни и средни училища, гимназии ===

=== Футбол ===

{{основна|ПФК Лудогорец 1945}}

Най-известният футболен клуб в града е [[ПФК Лудогорец 1945 (Разград)|ПФК Лудогорец 1945]], който от сезон 2011 – 2012 г. се състезава в А футболна група.

По спомени на разградчаните Борис Захариев Николов и К. Арнаудов футболът в Разград има следната по – ранна история. Този спорт стъпва в Разград от 1916 г. Първата футболна топка в града от тази година е на К. Беков – син на офицер от 1 – ви арт. полк. След това футболна топка в града внася Добри Тодоров Бояджиев – ученик в [[Роберт колеж]] в [[Цариград]]. Той дава и първите уроци по футбол на местните хлапаци. Постепенно младежите и учениците започват да разбират футбола и неговите правила. Оформя се футболен отбор, който е наречен „Ботев“. През 1919 г. в Русе има чужди окупационни войски. Между тях има и сенегалци. Сенегалците играели сравнително добър футбол и били поканени в Разград да изиграят един мач с местните футболисти. Разградският отбор бива победен, но сенегалският привкус не е горчив. Тогава разградчани започват да мислят по – сериозно за футболно дружество с устав, председател и съответна спортна екипировка.

През 1920 г. се основава официално първото футболно дружество „Ботев“ – Разград. Председател става споменатият Добри Бояджиев – един от най-добрите „солисти“ и централен нападател в отбора. Отборът на първо време играе с панталони. Рита се с катадевните обувки. Фланелките и късите гащета са буржоазна мечта. Отборът рита на колодрума. На тренировките се събират тълпи почитатели. В махалите се организират нови дружества от рода на: „Слава“, „Фортуна“, „Свткавица“, „Ориент“, „Бели Лом“, „Бенковски“, „Стрела“, „Свобода“, „Изгрев“, „Ив. Вазов“, „Шипченски сокол“. Има даже и „Нощен тим“. Всички те се създават спорадично, бурно и имат кратък живот. В тези клубове израстват други известни футболисти: Теньо и Митьо Стойкови, Веско и Мильо Димови, Любо и Драго жечеви, Дачето и Маньо Тихови и др. Разградчанинът К. Арнаудов в своите спомени пише, че първите носители на футболната игра в града са разградските ученици във Варненската мъжка гимназия Йордан Савов, Пеньо Михайлов и Добри Стоянов. Това става още в 1894 г. За същия автор, Добри Бояджиев носи футболната топка в града през 1915 г., а футболният тим „Ботев“ е създаден през 1918 г. В отбора са играели Стефан Малчев (Идеала), Марко Куцаров (първият вратар), Борис Зхариев, Никола Бояджиев, Григор Ръкаджиев, Крум Авджиев, Катерин Бъчваров, Димитър П. Бъчваров, Петко Башев и др.

 

През 1921 – 1923 г. към тях се добавят Йордан Първов, Цвятко Райчев, Асен Чолаков, Иван Сираков, Димитър Бояджиев, К. Динков, Цеко Чобанов и др. К. Арнаудов смята, че през 1920 г. е създаден СК „Бели Лом“. В него участват Стоян Хаджидобрев, Захари Захариев, Любен Цанков, Коста Илиев, Велизар Белчев, Никола Чифчиев, Боян Христов, Стефан Карастоянов, Димитър Гайдаров и др. Първоначално седалище на „ботевистите“ е бръснарницата на футболния фанатичен фен Ариф Абтулов. Тя се намирала на ул. „Ив. Вазов“ до гимназията. След това клубът е преместен в дюкяна на Кеманларски, който се намирал на пресечката на сегашните улици „А. Кънчев“ и „Д. Благоев“. Тимът на „Ботев“ играе предимно в Русе, Шумен и Попово. За храната футболистите се грижат сами. Основен модел за добър футбол е този във Варна и по – точно в отбора на „Тича“, който има даже два състава.

През 30–те години се открояват следните футболисти: вратари Маврото и Велико Петното, защитници Сабака, Курдата и Токиша, нападатели Бъчвара, Мирко мамито, Тодито Кайкъна, Стефан Кръвта, Борето Мечката, Белинто Влади и др. Най-добри са Димитър Бъчваров (учил във Франция) и Токиша (Димитър Дюлгеров). Д. Бъчваров даже е бил викан и в националния отбор по футбол. През 40 – те години се появява нова смяна. Тези футболисти са: Пано Гоцето, Гято, Иван Бонев, Енчо Атанасов, Пърлана, Любо Тотото, Халача, Гецата Румънеца, Петър Тената, Черния Ачо, Боката.