Латински език: Разлика между версии

'''Латинският език''' (''lingua latīna'', {{IPA|[ˈliŋɡwa laˈtiːna]}}) е древен [[Италийски езици|италийски]] [[език (лингвистика)|език]],{{hrf|Sandys|1910|811- – 812}} говорен първоначално от [[латини]]те в областта [[Лацио]] и в [[Древен Рим]]. Както повечето други европейски езици, той произлиза от древния [[индоевропейски праезик]]. Повлиян от [[Етруски език|етруския език]] и използващ като основа [[Гръцка азбука|гръцката азбука]], латинският се формира в [[Италия]] в средата на I хилядолетие пр.н.е.

Латинският първоначално е говорен в областта около [[Рим]], наречена [[Лацио|Лациум]]. Най-ранната известна форма е [[старолатински език|старолатинският език]] от времето на ранната и средна [[Римска република]]. Той е известен от хиляди надписи, както и от най-ранните запазени литературни текстове на латински, като тези на [[Плавт]], от когото са запазени няколко комедии. През този период започва да се използва [[латиница]]та, която първоначално се изписва от дясно наляво, впоследствие – като [[бустрофедон]]{{hrf|Diringer|1996|533- – 534}} и в крайна сметка – от ляво надясно.{{hrf|Sacks|2003|80}}

Старолатинският е последван, във времето на късната Република и на [[Римска империя|Империята]], от [[Класически латински език|класическия латински]], съзнателно формиран от оратори, поети, историци и други образовани хора, автори на големите трудове на [[Класическа литература|класическата литература]], преподавани в школите по [[граматика]] и [[реторика]]. От тези ранни римски училища, които служат за своеобразна езикова академия, поддържаща и развиваща класическия език, водят началото си принципите на съвременните стандартизирани граматики.{{hrf|Pope|1966|3}}{{hrf|Monroe|1902|346- – 352}}

Филологичният анализ на старолатински текстове, като пиесите на Плавт, съдържащи диалози между представители на обикновените хора, показва, че успоредно на литературния и официален език съществува и говорим език, който още в Древността е наричан [[простонароден латински език|простонароден латински]] (''sermo vulgi'' при [[Цицерон]], езикът на ''vulgus'', „обикновените хора“). Тъй като необразованите не са оставили писмени свидетелства, за характера на този говорим език се съди само по думи и фрази, цитирани от класическите автори или в някои надписи.{{hrf|Herman|2000|17- – 18}}

Тъй като простонародният латински не е контролиран или насърчаван от школите по реторика, няма причина при него да се търси някаква унифицираност, както диахронично, така и географски. По-скоро е вярно точно обратното – населението на различните области, попаднали в границите на Римската империя при нейното разрастване, усвоявайки латинския, създава свои местни диалекти на езика.{{hrf|Herman|2000|8}} Такова е преобладаващото положение, когато [[Велико преселение на народите|Великото преселение на народите]] от 4- – 7 век слага край на политическото единство и относително мирното съществуване на Римския свят, предавайки стабилизиращото влияние на традиционните институции върху езика. Това дава началото на нов етап в развитието на латинския ([[къснолатински език]]), при който се разпространяват широко говорими форми на езика със значителни регионални различия. Тези диалекти на латинския стават основа на съвременните [[романски езици]].

* [[:Категория:Латински изрази]]