Ловчанска епархия: Разлика между версии

| местно име =

| църква = [[Българска православна църква]]

| карта-описание =

| картинка-описание = Катедрален храм {{Br}}"Св. св. Кирил и Методий" [[Ловеч]].

| страна = [[България]]

== История ==

Знае се със сигурност, че през Второто българско царство (1187-1393) Ловеч е бил епископски център. В [[Борилов синодик|Синодика на цар Борил]] (началото на 13 в.) Ловчанските [[митрополит]]и Лонгин, Мелетий, Киприян, Симеон I и Симеон II са изброени на трето място след тези на [[Преслав]] и [[Червен]] (Русе).

След като през [[1235]] г., по времето на цар [[Иван Асен II]] (1228 - 1241), Българската църква получава статут на православна патриаршия, на новия български [[патриарх]] освен Търновския и Охридски [[диоцез]]и са подчинении 14 [[епархия|епархии]], 10 от които се възглавяват от митрополити, между които е Ловчанският. По времето на [[Иван Александър]] (1331 - 1371) се споменават двама митрополити – Симеон II, а също и Партений, който присъствал на свикания от Иван Александър Втори събор в Търново (против евреите, в [[1360]] г.). Ловчанският митрополит заемал тогава четвърто място по старшинство.

До около [[1416]] г., когато Търновската патриаршия е подчинена на [[Цариград]]ската патриаршия, начело на Ловчанската епархия (митрополия) стои митрополит. Ловчанската епархия е понижена в ранг епископия, подведомствена на [[Великотърновска епархия|Търновската митрополия]]. Предполага се, че това става през първата половина на 15 в., макар че Ловеч е превзет от турците много късно - около [[1474]] г. От средновековния и османски периоди, до създаването на [[Българска екзархия|Българската екзархия]] през [[1871]] г. са запазени малко имена и кратки сведения – за общо 24 епископи, българи и гърци, завеждали Ловчанската духовна катедра.

 

 

През януари [[1872]] г. Цариградският патриарх, който не признава Българската църква, лишава от техния сан и настоява пред Портата да се отстранят от Цариград тримата български владици — [[Панарет Пловдивски]], [[Иларион Ловчански]] и [[Иларион Макариополски]]. На 21 януари 1872 г. те са заточени в [[Измир]] (Мала Азия) но още на 30 януари са освободени под напора на демонстрацията на 3000 цариградски българи, водени от [[Петко Р. Славейков]]. На 12 февруари 1872 г. Синодът на Българската екзархия избира първия български екзарх - Иларион Ловчански. След четири дни по внушение на правителството и молба за оставка от Иларион Ловчански като стар и недочуващ, на извънредно заседание на 16 февруари 1872 г. Синодът избира за екзарх Видинския митрополит [[Антим I]]. Първите български владици, признати от султана, са Иларион Макариополски, [[Натанаил Охридски]], Антим Видински и Иларион Ловчански.

През [[1873]] г. екзарх Антим I привиква пред Св. Синод избрания за нов Ловчански митрополит Дионисий, за да му съобщи избора и го напътства: „Надевам ся, че ще бъдете верни на православието, на царството и на Църквата ни в борбата с гръцката Патриархия, която не ся знае какъвъ край ще вземе.“ (93 заседание на Св. Синод, 6 юли 1873 г. стр. 210) /<ref>http://www.standartnews.com/archive/2004/02/16/history/</ref>. Във вестник „Знаме“ [[Христо Ботев]] споменава [[Дионисий Ловчански]] „в числото на нашите мъченически жертви, на които имената ще да се осветят в деня на отмъщението! Амин!“ Според Ботев младият епископ бил отровен през 1875 г., защото изобличил злоупотреби на софийския управител Мазхар паша („българоубиецът..., джелатинът на [[Васил Левски]]“) и на ловчанския каймакамин: „...изверг в пълния смисъл на думата“. Според други източници Дионисий е умрял от туберкулоза<ref>http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=38&WorkID=4161&Level=1</ref>.

През [[1876]] г. за епископ и Ловчански митрополит е ръкоположен Йосиф. На 24 април 1877 г. импровизиран „Избирателен събор в Екзархийския дом“ в [[Ортакьой]] го избира и провъзгласява за трети български екзарх.