Елизабет II: Разлика между версии

Елизабет получава частно образование по конституциооналнаконституционна история от Хенри Мартен, заместник-ректор на [[Итън Колидж]]<ref>Brandreth, с. 124; Crawford, с. 85; Lacey, с. 112; Marr, с. 88; Pimlott, с. 51; Shawcross, с. 25</ref> и научава [[френски език]] от поредица губернаторки, говорещи го като роден.<ref name=Edu>{{cite web|title=Her Majesty The Queen: Early life and education| publisher=Royal Household| url=https://www.royal.uk/her-majesty-the-queen?ch=5| accessdate=18 април 2016| date=29 декември 2015}}</ref> Създадена е група от момичета скаути специално, за да може тя да се социализира с други момичета на нейната възраст.<ref>Marr, с. 84; Pimlott, с. 47</ref> По-късно тя става рейнджър.<ref name=Edu/>

През септември 1939 г. Великобритания се включва във [[Втората световна война]]. Лорд Дъглас Хог<ref>{{cite book|author=Warwick, Christopher |date=2002|title=Princess Margaret: A Life of Contrasts|location= London|publisher= Carlton Publishing Group|isbn= 978-0-233-05106-2|page= 102}}</ref> предлага двете принцеси да бъдат евакуирани в Канада, за да не бъдат застрашени от честите въздушни бомбардировки. Идеята е отхвърлена от майката на Елизабет, която заявява: „Децата няма да си тръгнат без мен. Аз няма да си тръгна без краля. А кралят никога няма да си тръгне.“.<ref>{{cite web| url=https://www.royal.uk/queen-elizabeth-queen-mother| title=Queen Elizabeth the Queen Mother| publisher=Royal Household| accessdate=18 април 2016| date=21 декември 2015}}</ref> Елизабет и Маргарет остават в замъка [[Балморал (замък)|Балморал]] в [[Шотландия]] до [[Коледа]] през 1939 г., когато са преместени в [[Сандрингамски дворец|Сандрингамския дворец]] в [[Норфолк]].<ref>Crawford, с. 104 – 114; Pimlott, с. 56 – 57</ref> От февруари до май 1940 г. те живеят в [[Бъркшър]], след което се местят в [[Уиндзорски замък|Уиндзорския замък]], където живеят през по-голямата част от следващите пет години.<ref>Crawford, с. 114 – 119; Pimlott, с. 57</ref> В Уиндзор принцесите правят пантомими на Коледа в подкрепа на вълнения фонд на кралицата, който изкопуваизкупува прежда за предене на военно облекло.<ref>Crawford, с. 137 – 141</ref> През 1940 г. 14-годишната Елизабет прави първото си изявление по радиото в детско предаване на [[BBC]], обръщайки се към другите деца, които са били евакуирани от градовете.<ref name=CH>{{cite web| url=http://www.bbc.co.uk/archive/princesselizabeth/6600.shtml?all=1&id=6600| title=Children's Hour: Princess Elizabeth| publisher=BBC| date=13 октомври 1940| accessdate=22 юли 2009}}</ref> Тя заявява: „Опитваме се да правим всичко по силите си, за да помагаме на нашите храбри моряци, войници и летци, както и се опитваме да носим своя дял от опасността и тъгата на войната. Всички ние знам, че накрая всичко ще бъде наред.“.<ref name=CH/>

През 1943 г. Елизабет предприема първата си самостоятелна публична поява по време на посещение на Гренадирската гвардия, към която е била назначена за полковник през предходната година.<ref>{{cite web| url=https://web.archive.org/web/20100328170101/http://www.royal.gov.uk/HMTheQueen/Publiclife/EarlyPublicLife/Earlypubliclife.aspx| title=Early public life| publisher=Royal Household| accessdate=20 април 2010}}</ref> Докато тя наближава 18-тия си рожден ден, парламентът променя закона, така че тя да може да заеме длъжност като един от петте държавни съветника, в случай че баща ѝ не е способен на това или отстъстваотсъства.<ref>Pimlott, с. 71</ref> През февруари 1945 г. тя е назначена за почетен втори [[субалтерн-офицер]] в редиците на Женския спомагателен териториален корпус.<ref>{{cite journal|publisher=London Gazette| issue=36973| date=6 март 1945|page=1315}}</ref> Тя се обучава за шофьор и механик и достига ранг почетен младши командир пет месеца по-късно.<ref>Bradford, с. 45; Lacey, с. 148; Marr, с. 100; Pimlott, с. 75</ref><ref>{{cite journal|publisher=London Gazette| issue=37205| date=31 юки 1945|page=3972 }}</ref> В края на войната в Европа, на [[Ден на победата (Европа)|Деня на победата]], принцесите Елизабет и Маргарет се смесват анонимно с празнуващите тълпи по лондонските улици.<ref>Bond, с. 10; Pimlott, с. 79</ref>

През 1947 г. принцеса Елизабет потегля на първото си отвъдморско пътешествие, придружавайки родители си сред Южна Африка. По време на пътуването, в обръщение към [[Общност на нациите|Британската общност]] на нейния 21-ви рожден ден, тя дправиправи следното обещание: „Аз заявявам пред всички вас, че целият си живот, бил той дълъг или кратък, ще посветя на вашите услуги и в услуга на нашето велико имперско семейство, към което всички ние принадлежим.“.<ref>{{cite web| url=https://www.royal.uk/21st-birthday-speech-21-april-1947| title=A speech by the Queen on her 21st birthday| publisher=Royal Household| accessdate=18 април 2016| date=20 април 1947}}</ref>

С възкачването на Елизабет на престола изглежда сякаш кралската династия ще започне да използва името на мъжа ѝ, ставайки ''Маунтбатън'', в съответствие с обичая жената да приема фамилията на мъже си след брак. Британският министър-председател, [[Уинстън Чърчил]], и бабата на Елизабет, кралица [[Мери Тек|Мери]], поддържат запазването на династията ''[[Уиндзор (династия)|Уиндзор]]'' и така на 9 април 1952 г. Елизабет издава указ, гласящ, че ''Уиндзор'' ще продължи да бъде името на кралската династия. Херцогът се оплаква: „Аз съм единственият мъж в страната, на който не е позволено да даде името си на децата си.“.<ref>Bradford, с. 80; Brandreth, с. 253 – 254; Lacey, с. 172 – 173; Pimlott, с. 183 – 185</ref> През 1960 г., след смъртта на кралица Мери през 1953 г. и отеглянетооттеглянето на Чърчил през 1955 г., фамилията ''Маунтбатън-Уиндзор'' е приета за наследниците от мъжки пол на Филип и Елизабет.<ref>{{cite journal|title=London Gazette| issue=41948 |supp=y|page=1003| date=5 февруари 1960}}</ref>

Липсата на формален механизъм в [[Консервативна партия (Обединено кралство)|консервативната партия]] за избиране на лидер означава, че след оставактаоставката на Идън, правото да реши кой ще състави следващото правителство се пада на кралицата. Идън препоръчва тя да се консултира с лорд Салисбъри, лорд-президента на съвета. Лорд Салисбъри и лорд Килмуир, лорд-канцлера, се консултират с Британския кабинет и Уинстън Чърчил, което води до това, че кралицата назначава техния препоръчан кандидат – [[Харолд Макмилан]].<ref>Marr, с. 175 – 176; Pimlott, с. 256 – 260; Roberts, с. 84</ref>

Суецката криза и изборът на наследник на Идън водят през 1957 г. до първите по-големи критики срещу кралицата.<ref>Lord Altrincham in ''National Review'' quoted by Brandreth, с. 374</ref> Шест гогинигодини по-късно, през 1963 г., Макмилан подава оставка и съветва кралицата да назначи [[Алек Дъглас-Хюм|графа на Хюм]] за министър-председател – съвет, който тя послушва.<ref name=r84>Hardman, с. 22; Pimlott, с. 324 – 335; Roberts, с. 84</ref> Кралицата отново търпи критики за това, че е назначила министър-председател по съвет на малък брой министри или един единствен такъв.<ref name=r84/> През 1965 г. консерваторите приемат формален механизъм за избиране на лидер, като така я освобождават от това нейно задължение.<ref>Roberts, с. 84</ref>

През 1960-те и 1970-те години се наблюдава усковяранеускоряване на [[деколонизация]]та в [[Африка]] и [[Карибски регион|Карибския регион]]. Над 20 държави получават независимост от Великобритания като част от планиран преход към самоуправление. През 1965 г., обаче, министър-председателят на [[Родезия]], [[Иън Смит]], противник на мажоритарната система, обявява едностранно независимост от Великобритания, като същевременно изразява лоялност и отдаденост на Елизабет. Въпреки че кралицата го освобождава от поста му с официален указ и международната общност въвежда санкции срещу Родезия, неговият режим просъществува над десетилетие.<ref>Bond, с. 66; Pimlott, с. 345 – 354</ref> Докато връзката на Великобритания с бившата ѝ империя отслабва, правителството на страната започва да търси път към [[Европейската общност]], в която влиза през 1973 г.<ref>Bradford, с. 123, 154, 176; Pimlott, с. 301, 315 – 316, 415 – 417</ref>

През 1977 г. Елизабет отбелязва сребърна годишнина (25 години) от възкачването на престола. Партита и събития се състоят из Британската общност, много от които съвпада с нейните национални обиколки на страните. Празненствата затвърждават поппулярносттапопулярността на кралицата, въпреки отрицателното отразяване от страна на пресата на отделянето на принцеса Маргарет от съпруга ѝ.<ref>Pimlott, с. 449</ref> През 1978 г. кралицата издържа държавната визита на [[Николае Чаушеску|Николае]] и [[Елена Чаушеску]] във Великобритания, макар тайно да вярва, че те имат „кръв по ръцете“.<ref>Hardman, с. 137; Roberts, с. 88 – 89; Shawcross, с. 178</ref> Следващата година довежда два удара: първият е разкриването на [[Антъни Блънт]], бивш инспектор на картините на кралицата, като комунистически шпионин, а вторият е убийството на родственика ѝ [[Луис Маунтбатън|лорд Маунтбатън]] от [[Временна ирландска републиканска армия|ИРА]].<ref>Pimlott, с. 336 – 337, 470 – 471; Roberts, с. 88 – 89</ref>

ИнтезивниятИнтензивният интерес на медиите към мненията и личния живот на кралското семейство през 1980-те години води до поредица от сензационни истории в пресата, някои от които неверни.<ref>Pimlott, с. 488 – 490</ref> Към края на 1980-те години кралицата вече е мишена на [[сатира]]та.<ref>Lacey, с. 293 – 294; Pimlott, с. 541</ref> В Канада Елизабет публично подкрепя политически разделящите конституционни поправки, което предизвиква критики от противниците на предложените промени, включително Пиер Трюдо.<ref name=Geddes>{{cite journal| last=Geddes| first=John| title=The day she descended into the fray| journal=Maclean's| edition=Special Commemorative Edition: The Diamond Jubilee: Celebrating 60 Remarkable years| year=2012| page=72}}</ref> През 1987 г. избраното правителство на [[Фиджи]] е свалено от власт чрез военен преврат. Като монарх на Фиджи, Елизабет поддържа опитите на генерал-губертнатора Пеная Ганилау да прилага изпълнителната власт и да договаря уреждане на спора. Лидерът на преврата Ситивени Рабука детронитедетронира Ганилау и обявява Фиджи за република.<ref>Pimlott, с. 515 – 516</ref>

През 2002 г. Елизабет отбелязва златен юбилей (50 години) от възкачването си на трона. Сестра ѝ и майка ѝ умират през февруари и март съответно и медиите спекулират дали юбилеят ще е успешен.<ref>Bond, с. 156; Bradford, с. 248 – 249; Marr, с. 349 – 350</ref> Тя отново предприема голямо пътешествие сред владенията си, което започва в [[Ямайка]] през февруари, където определя банкета за сбогуване като „запомнящ се“, след като токът спира и официалната кралска резидентиярезиденция на генерал-губернатора потъва в мрак.<ref>Brandreth, с. 31</ref> Както и през 1977 г., се провеждат улични пиршества и възпоменателни мероприятия, а паметници са наименувани в чест на събитието. По един милион хора присъстват всеки ден на тридневните юбилейни празненства в Лондон,<ref>Bond, с. 166 – 167</ref> а ентусиазмът на публиката за кралицата се оказва по-голям, отколкото очакват журналистите.<ref>Bond, с. 157</ref>

[[Файл:Day 194 - West Midlands Police - Royal Diamond Jubilee Visit (7555521830).jpg|мини|Елизабет в [[БирмингамнБирмингам]] през юли 2012 г. в хода на нейната обиколка, посветена на диамантения ѝ юбилей на престола.]]