|
Началото ѝ поставя [[Паисий Хилендарски]] със своята "[[История славянобългарска]]" през 1762 година.
<references />Николай Генчев -[[Категория:Българско възраждане ]]▼== Преходи през Възраждането ==
{{История-България-мъниче}}
При анализа на възрожденската епоха се разграничават три периода. Първият период обхваща ХV и началото на ХХ век и условно се нарича Ранно възраждане.
Характеризира се с ускореното разложение на османската стопанска и военнополитическа система, със зараждането на капиталистическите отношения в общо турската и българска икономика. През този период се ражда българската буржоазия , националната идея в българската история. Водени от своята общонационална солидарност, българите участват в освободителното движение на другите балкански народи.
Вторият период на Българското възраждане обхваща 20-30-те години на ХХ в. до Кримската война /1853-1856 г./. През този период възрожденските процеси се задълбочават . Утвърждават се буржоазните стопански отношения, оформя се структурата на едно слабо развито буржоазно общество. Започват две могъщи национални движения за новобългарската просвета и за църковна независимост. Ускорено се осъществява процесът на формирането на българската нация.
Третият период започва след Кримската война и завършва с освобождаването на България през 1878 г. Той съвпада с финалната фаза на Българското възраждане.В условията на пълното разложение на Османската империя се завършва процесът на културното възраждане и на духовното обособяване на българската нация. Това е период и на организирано национално революционно освободително движение.
Освобождението на България през 1878 г.увенчава с частичен успех усилията на българското общество за държавно обособяване.
Според някои учени Освободителната война отбелязва край на възрожденската епоха само за Княжество България. За източна Румелия горна граница на Възраждането се явява Съединението от 1885 г. , а за Македония и Източна Тракия-Балканските войни 1912-1913г.
Както бе посочено началото на възрожденските процеси се поставя в периода на Ранното възраждане. Той намира отражение в западни,османски и български извори.
== Промени през Възраждането ==
В историята на българския народ Възраждането се разглежда като епоха на преход от Средновековието към Новото време. В рамките на възрожденската епоха се осъществяват радикални промени в стопанския, социалния, духовния и политическия живот на българите, които създават благоприятни предпоставки за постепенното преодоляване на изостаналостта и изолираността на българското общество от модерната европейска цивилизация.
Основа на иновационните процеси в българските земи е постепенното капитализиране на икономическите отношения в Османската империя. Под влиянието на сложен комплекс от вътрешни и външни фактори, производството и търговията в българските земи видимо нарастват. Настъпват осезаеми изменения и в организацията на производствената дейност. Появяват се манифактурното и фабричното производство. Разширява се стокообменът с големите европейски държави. Оформят се многобройни български търговски колонии в различни градове на Южна Русия, Влашко, Средна Европа. Чувствително се увеличават и материалните възможности на заможните българи. Стопанският просперитет от своя страна пък създава реални предпоставки за оформянето през ХVІІІ и ХІХ в. на възрожденската буржоазия. Заражда се и националната интелигенция.
Епохата на Възраждането се характеризира и с динамични изменения в областта на духовния живот. През ХVІІІ и ХІХ в. в недрата на българското общество се извършва една цялостна духовна обнова, която има за цел да доближи възрожденските българи до постиженията на буржоазната цивилизация. Заражда се движението за новобългарска просвета, появява се книгопечатането и периодичният печат. Настъпва подем в областта на литературата, науката, музиката, архитектурата. Поставят се основите на модерната светска култура.
В рамките на възрожденската епоха съществени промени настъпват и в етно-демографското развитие на българите. През ХVІІІ и ХІХ в. българското население чувствително се увеличава и достига до около 6-6,5 млн. души. Едновременно с това се извършват и сложни миграционни процеси от планинските райони към равнините, от селата към градовете, от вътрешността на страната към големите имперски центрове – Цариград, Одрин, Александрия, Смирна. Множеството военни конфликти на Балканите пораждат вълни от емигранти, които се заселват в Южна Русия, Бесарабия, Влашко. Създават се реални предпоставки за формиране на българската възрожденска нация, която през 70-те години на ХІХ в. е официално призната от Високата порта. Важна роля за това оказва другото мощно общобългарско движение през Възраждането – движението за църковнонационална независимост.
Съществен дял в историята на българското общество през ХVІІІ и ХІХ в. заемат и процесите на политическо възраждане. В хода на стопанските, социалните и духовните промени, които настъпват в живота на възрожденските българи, се създават благоприятни предпоставки за зараждане на националноосвободителната идеология и за активизиране на борбите за освобождение на България. През ХVІІІ и началото на ХІХ в. българите масово участват в руско-турските войни и в освободителните прояви на съседните балкански народи. Постепенно започва подготовката и на самостоятелни въоръжени акции, а след Кримската война възниква и организираното освободително движение. Появяват се първите емигрантски политически организации, разработват се различни програми и планове, търсят се подходящи съюзници. Кулминацията си българското националноосвободително движение достига по време на Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.
== Паисий Хилендарски и Софроний Врачански ==
Паисий Хилендарски, според единодушното признание на всички изследователи се откроява като най-ярката личност в духовния живот на българите през периода на Ранното възраждане.
Документалните свидетелства за Паисий са оскъдни. Повечето данни за живота му се извличат от неговата “История славянобългарска”. Откъслечна информация за отделни периоди от живота му се намира и в кондиките на Хилендарския и Зографския манастир, в някои преписки, ръкописни бележки и в отделни писма от кореспонденцията на хилендарското братство.
През 1761 г. той посещава Сремски Карловци – един от най-издигнатите по това време православни центрове на Балканите, където има възможност да се запознае със съкратения руски вариант на труда на дубровнишкия абат Мавро Орбини “Книга историография”. Малко след като се завръща от Сремски Карловци, Паисий напуска временно Хилендарския манастир и се премества в Зографската обител “Св. Георги”, където през 1762 г. завършва своята творба “История славянобългарска”.
Написването на “История славянобългарска” продължава около две години, като през това време Паисий Хилендарски издирва и проучва огромно количество стари и по-нови печатни книги и ръкописи, съхранявани в библиотеките и хранилищата на атонските манастири. Сред изворите, които Паисий използва, се открояват грамотите на някои български царе, житията на български и други православни светци (Кирил и Методий, Иван Рилски, Петка Търновска и др.), съчиненията на патриарх Евтимий, летописни бележки и разкази, поменници, някои стематографии и др. Съществена част от сведенията си за българската история Паисий извлича от руските печатни версии на споменатата “Книга историография” на Мавро Орбини, църковната история на Цезар Бароний и Кратката немска история.
В структурно отношение “История славянобългарска” се състои от 10 части, в това число два предговора и едно послесловие. Тя представлява кратък преразказ на основните събития от българската история от най-стари времена до унищожаването на Средновековната Българска държава от османците. Няколко страници са отделени на сръбската история, а в края на книгата си Паисий добавя кратки живописни данни за българските владетели, за братята Кирил и Методий и за българските светци.
Веднага след написването на “История славянобългарска” Паисий пристъпва към разпространение на своето произведение.
Първият препис на Паисиевата история е направен през януари 1765 г. в Котел от Софроний Врачански. През 1771 г. е направен самоковският препис, през 1772 г. – рилският и жеравненският, през 1783 г. – казанлъшкият, през 1784 г. – еленският и т.н. Постепенно някои от преписвачите започват да преправят и да допълват оригиналния текст на “Историята”, а през 1844 г. учителят от Дупница Христаки Павлович приготвя един разширен вариант на Паисиевия труд, който е отпечатан под името “Царственик”. Въпреки това, преписването на “История славянобългарска” продължава и след 1844 г., като на съвременната историческа наука са известни около 60 нейни копия.
Книжовната и политическата дейност на Софроний Врачански представлява закономерно проявление на разгръщащите се през периода на Ранното възраждане процеси на цялостна стопанска и духовна обнова на тогавашното българско общество. Макар и бавно, тези процеси променят условията на живот по българските земи и създават реални предпоставки не само за икономическия просперитет на възрожденските българи, но и за тяхното постепенно приобщаване към ценностите на Европейското просвещение. Тези тенденции в развитието на българското общество намират израз в зараждането на българската национална идеология и в предприемането на първите организирани опити за решаване на българския политически въпрос. През следващите десетилетия те водят и до разгръщането на общонационалните движения за новобългарска просвета и за независима българска църква, както и до подготовката на българската националноосвободителна революция.
== Източници ==
▲<references />Николай Генчев -Българско възраждане
| 