Дисидент: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м замяна на месец на бг.; козметични промени |
|||
Ред 5:
Днес терминът се използва за най-общо описание на политическите дисиденти, критиците и вътрешните опоненти на тоталитарните режими. Повечето от тях предприемат мерки като ненасилствено несъгласие, но някои от тях също се опитват да съберат подкрепа и да започнат революция за сваляне на съществуващия режим в своята страна. Обикновено те са преследвани от правителството и са подложени на репресии като лишаване от свобода, притискани са икономически и дори убивани.
[[
В периода [[1944]] – [[1989]] г. думата дисидент в държавите от [[Източна Европа]] се отнася предимно за противници на [[комунизъм|комунистическия режим]], които по правило са членове на комунистическите партии в своите страни. Много от дисидентите са били осъждани и са ставали [[политически затворници]].
[[
Известните дисиденти на [[20 век]] са [[Андрей Сахаров]], [[Александър Солженицин]], [[Андрей Синявски]] и [[Андрей Амалрик]] в [[Съветския съюз]], [[Лех Валенса]] и [[Адам Михник]] в [[Полша]], [[Вацлав Хавел]] в [[Чехословакия]], [[Нелсън Мандела]] в [[Южна Африка]], [[Аун Сан Су Чи]] в [[Мианмар]].
В началото на [[21 век]], след разпадането на тоталитарните режими в Източна Европа, названието „дисидент“ е прието да се използва за противниците на тоталитарните режими в страни като [[Китай]] и Бирма ([[Мианмар]]).
Названието „дисидент“ се използва и по отношение на [[Едуард Сноудън]] и [[Джулиан Асанж]]. Точно така ги нарича Алексей Пушков, председател на Комисията за международни отношения на руската [[Държавна дума]].<ref>[http://russialist.org/interfax-assange-manning-snowden-are-new-dissidents-pushkov „Interfax: Assange, Manning, Snowden are new dissidents – Pushkov“],
== В България ==
За разлика от другите социалистически страни дисидентството в България се изразява като борба за зачитане на етническите и религиозните права и защита на природата<ref name="Lakov">{{cite book |title= Преходът, който не стана така, както бе замислен |last= Лаков|first= Красимир|year=2014 |publisher= ИПИ|location= София|isbn= 978-954-8624-38-1|url= http://www.thetransitionthatneverhappened.info/|accessdate=1.4.2015}}</ref>, като приема организирана форма само една или две години преди действителното рухване на социализма и тоталитарната държава. Дисидентството в България е разпокъсано и без ясна идеологическа основа, за разлика например от Полша или Чехословакия. Според Лаков, има два основни идеологически лагера: Първият е сформиран от хора, свързани с БКП, които са били репресирани по някакъв начин и втори, основан на ясно идеологическо противопоставяне. Представителите на първата група група имат добро положение в обществото, но се противопоставят на управляващите в един или друг момент, защото считат за необходимо да се извършат промени в системата, но не радикални, а поддържат „хуманизация“ на системата по линия на [[
Сформираните от дисиденти организации започват дейността си след 1987 г., когато т.нар. [[Юлска концепция]] на комунистическата партия дава право на гражданите да създават неформални организации. През януари 1988 г. се създава [[Независимо дружество за защита правата на човека|Независимото дружество за защита правата на човека]], оглавено от Илия Минев. Около една година по-късно е сформиран Комитетът за защита на религиозната свобода, свободата на съвестта и духовните ценности, ръководен от [[Христофор Събев]]. В началото на 1989 г. [[Константин Тренчев]] създава първия независим профсъюз [[Подкрепа (синдикат)|Подкрепа]]. Комитетът за екологична защита на град Русе, създаден през март 1988 г., и Клубът за подкрепа на гласността и преустройството, основан през ноември 1988 г., са примери за организации на дисиденти от интелигенцията. В края на 1989 г. някои от тези организации стават ядро за обединение на демократичните сили, като учредяват [[СДС]].
Ред 43:
{{политология-мъниче}}
{{Нормативен контрол}}
[[Категория:Дисиденти| ]]
| |||