Рене Декарт: Разлика между версии

| повлиян = [[Платон]], {{·}}[[Пап Александрийски]], {{·}}[[Анселм Кентърбърийски]], {{·}}[[Пиер Шарон]], {{·}}[[Николай Кузански]], {{·}}[[Мишел дьо Монтен]], {{·}}[[Франсиско Суарес]], {{·}}[[Френсис Бейкън]], {{·}}[[Френсис Бейкън]], {{·}}[[Тома Аквински]]

| повлиял = [[Блез Паскал]], {{·}}[[Джон Лок]], {{·}}[[Барух Спиноза]], {{·}}[[Никола Малбранш]], {{·}}[[Готфрид Вилхелм Лайбниц]], {{·}}[[Жулиен Офре дьо Ламетри]], {{·}}[[Емануел Кант]], {{·}}[[Йохан Готлиб Фихте]], {{·}}[[Сьорен Киркегор]], {{·}}[[Фридрих Ницше]], {{·}}[[Едмунд Хусерл]], {{·}}[[Анри Бергсон]], {{·}}[[Жан-Пол Сартр]], {{·}}[[Еманюел Левинас]], {{·}}[[Морис Мерло-Понти]], {{·}}[[Емил Дюркем]] }}{{Личност/Учен

| област = [[Математикаматематика]], [[физика]]

| образование = Кралски колеж „Анри Велики“ в [[Ла Флеш]];<br>[[Университет на Поатие]];<br>[[Лайденски университет]]

Декарт, понякога наричан ''основоположник на [[Съвременна философия|съвременната философия]]'' и ''баща на съвременната математика'', се нарежда сред най-влиятелните мислители в новата [[Европа|европейска]] история. Той вдъхновява както своите съвременници, така и следващите поколения философи, поставяйки началото на [[рационализъм|рационализма]], водещото философско течение в [[Европа]] през [[17 век|17]] и [[18 век]].

=== Произход и младежки години (1596 – 1618) ===

Декарт е роден на [[31 март]] [[1596]] година в Ла Е ан Турен (днес [[Декарт]]), Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт – юрист с дребна благородническа титла, притежаващ земи в [[Шателро]] в [[хугеноти|хугенотската]] област [[Поату]]. Жан Брошар, майката на Рене Декарт, умира през 1597 година и, след като баща му се жени повторно в [[Рен]], той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия.

През 1647 година френският крал му отпуска пенсия. През същата година е публикуван френски превод на „Принципи на философията“, подготвен от [[абат]] Клод Пико. В предговора към това издание, посветено също на принцеса Елизабет Пфалцка, Декарт възхвалява философията като средство за постигане на [[Мъдрост|мъдростта]]. Той описва четири обикновени начина за постигане на мъдростта, а накрая заявява, че има и пети, по-добър и по-сигурен: „''да се търсят първите причини и истинските начала, от които може да се изведат обяснения на всичко, което сме способни да познаем''“.<ref>Писмо на Автора до Преводача на „Начала на философията“, с.462</ref>,

Във Франция съчиненията на Декарт се печатат и тиражират без прекъсване от [[17 в.век]] до днес. В задоволителен вид пълното им издание е осъществено за първи път от Шарл Адам и Пол Танери<ref>[http://fr.wikisource.org/wiki/Œuvres_de_Descartes/Édition_Adam_et_Tannery ''Oeuvres de Descartes''], éditées par Charles Adam et Paul Tannery, Paris: Léopold Cerf, 1897 – 1913, 13 volumes; edition revue, Paris: Vrin-CNRS, 1964 – 1974, 11 vol.</ref>. Преводи са достъпни на всички европейски езици и много други.<ref>за преводи на български език вж. по-долу, а тук навсякъде цитирането е по страниците на описаното издание (''Избр. ффски. произв.'')</ref>.

: {{цитат|''Така цялата Философия е като дърво, в което Метафизиката е коренът, Физиката е стъблото, а всички други науки са клоните, които израстват от това стъбло и които се събират в три основни клона, а именно Медицина, Механика и Етика. Под наука за морала аз разбирам най-висшата и най-идеална наука, която, изхождайки от цялото познание на другите науки, е последната степен на мъдростта.''<ref>''Начала на философията'', с.468</ref>|}}

В своето „Разсъждение за метода“ Декарт се опитва да дефинира фундаментална система от принципи, които могат да се приемат за истинни без никакво съмнение. Той прави опит да създаде такъв познавателен модел, безупречен във всяко отношение, който да даде основа за по-нататъшно развитие – „сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата – истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо“. За да постигне това, Декарт използва метод, наричан понякога хиперболично или метафизично съмнение или [[методично съмнение]]: той отхвърля всички идеи, които могат да бъдат подложени на съмнение, а след това ги преутвърждава въз основа на несъмнените идеи, за да получи здрава основа за истинското познание.{{hrf|Copenhaver|2005}}

Първоначално Декарт установява само един неподлежащ на съмнение принцип – мисленето съществува, а мисленето не може да бъде отделено от мен, следователно аз съществувам. Така той формулира известното твърдение ''„Cogito ergo sum“'' („Мисля, значи съм“, често (некоректно) превеждано и като „Мисля, следователно съществувам“). Декарт заключава, че ако той се съмнява, следователно нещо или някой трябва да извършва съмняването, а оттам самият факт, че той се съмнява доказва неговото съществуване. „Простото значение на фразата е, че ако някой е скептичен към своето същестувванесъществуване, това само по себе си доказва, че той съществува.“{{hrf|Persaud|2002}}

По този начин в „Разсъждение за метода“ Декарт изгражда цялостна система на [[познание]], отхвърляйки усещането[[усещане]]то като ненадеждно и признавайки само [[дедукция|дедуктивния]] метод. В същото време в третото и петото от своите „Размишления за първата философия“ Декарт свързва [[Гносеология|гносеологичните]] си възгледи със своята религиозна философия. Тъй като [[Бог]] е добронамерен, човек може да има известно доверие в реалността[[реалност]]та, която му представят усещанията, тъй като Бог му е дал работещ [[ум]] и [[Сетиво|сетива]], не за да го подвежда. От тази предпоставка Декарт в крайна сметка стига до възможността за придобиване на познание за света въз основа както на дедукцията, така и на усещанията. Така от гледна точка на [[епистемология]]та приносът на Декарт са идеи като строгото разбиране на [[Фундационализъм|фундационализма]] и възможността [[разум]]ът да е единственият надежден метод за придобиване на познание, но в същото време той осъзнава, че опитът е необходим за проверката и валидирането на теориите:

:{{цитат|''Що се отнася до опитите, аз дори забелязах, че те стават толкова по-необходими, колкото повече напредваме в познанието.''<ref>''Разсъждение'', част 6, с.292</ref>.|}}

Потенцията за самото [[знание]] според Декарт е вложена у човека от самия Бог и присъства като „вродени принципи и идеи“, т.е. знанията, които са единни и всеобщи. Класическите мисловни процеси Декарт дефинира като „[[интуиция]]“ и „дедукция“. Под интуиция се разбират усилията на ума, в крайна сметка водещи към познанието на единното и на Бога. Интуицията е знание умствено и непосредствено. Дедукцията е [[логика|логически]] извод, по необходимост произтича от предпоставките. Тя е знание опосредствено. Тя е елементарна – следвайки обратния път, тя ни дава познание за [[феномен]]ите, присъстващи в сетивния свят.

[[Разум]]а, [[ум]]а и [[интелект]]а Декарт тълкува като проявление на Божия разум, като генетично заложен познавателен модел, от който произхождат „допълнителните“ разбирания и понятия. Декартовата интуиция се състои именно в обхващането на всички външни явления, мисловни [[Парадигма|парадигми]] в едно единно цяло – само тогава те могат да бъдат до известна степен умопостигнати.

Декарт извежда и няколко практически правила, които дават възможност за надеждно систематично изследване:<ref>''Разсъждение за метода'', част 2, с.259</ref>:

# Никога да не приемам за вярно нищо, за което не знам с очевидност, че то е такова, т.е. да избягвам старателно прибързаността и предубедеността и да включвам в [[Съждение|съжденията]] си само онова, което би се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под [[съмнение]].

Метафизиката на Декарт е [[Дуализъм (философия)|дуалистична]]. Дуализмът на субстанцията позволява по този начин на Декарт да създаде материалистичната физика (учение за протяжната субстанция) и идеалистическата психология (учение за мислещата субстанция). Бог се явява своеобразно свързващо звено между тях, като внася движението в природата и обезпечава всички нейни закони. Именно той се оказва един от създателите на [[Класическата механика|класическата механика]] за първи път отъждествявайки природата с протяжността. Чрез него е създадена представата за природата като за гигантска механическа система, приведена в движение от първия двигател (Бог).

Субстанцията е централно понятие в рационалистическата метафизика на Декарт. Той я определя като вещ, която не се нуждае за своето съществуване от нищо друго освен от самата себе си, следователно субстанция се явява само Бог. Той различава два рода субстанции: духовна и материална. Духовната е неделима, а материята – делима до безкрайност. Основен атрибут на духовната субстанция е мисленето, а на материалната – протяжността. Освен атрибути, Декарт различава и модуси на субстанциите. Модуси на мисленето са [[въображение]], [[Чувство|чувства]] и [[Желание|желания]]. Модуси на протяжността са фигура, положение и движение.

В „Разсъждение за метода“ („Discours''Discours de la méthode“méthode'') у Декарт преобладава тенденция на търсене на здравата житейска [[мъдрост]], при което явно оказва влияние [[стоицизъм|стоицизмът]]. В писмата до принцеса Елизавета обаче той се опитва да изясни основните идеи на собствения си морал. Тези идеи са:

Като различава интелектуалната любов от страстната, първата той вижда „в доброволното духовно единение на съществото с обекта като част от едно цяло с него“. Тази любов е в [[антагонизъм]] със страстта и желанието. Висшата форма на тази любов е любовта към Бога като безкрайно голямо цяло, от което ние сме само нищожна част. Оттук следва, че нашата душа може да обича Бога по силата на собствената си природа – това ѝ дава висши радости и унищожава всякакви желания в нея. Любовта, колкото и безпорядъчна, все пак е по-добра от омразата. Омразата е признак за слабост и страхливост. Смисълът на [[морал]]а е да ни учи да обичаме това, което е достойно за любовта. Декарт напада тези, които заглушават своята съвест с [[вино]] и [[тютюн]].

В областта на [[механика]]та Декарт описва ранна форма на [[закон за запазване на момента на импулса|закона за запазване на момента на импулса]], но основните му приноси в естествените науки са в [[оптика]]та. Малко по-късно от [[Вилеброрд Снелиус]], но независимо от него, той открива принципа на [[пречупване]]то ([[закон на Снелиус]]) и е първият автор, който публикува този закон (в ''Диоптриката''<ref>''La Dioptrique'', second dicours; </ref>). Използвайки закона за пречупването и геометрични построения, Декарт демонстрира по-натаъкнататък, че ъгловият радиус на [[дъга]]та е 42 градуса.