Отваря главното меню

Промени

== Аяните и размириците в Османската империя ==
 
През [[XVIII век]] придобитата от аяните икономическа и политическа мощ и борбите им за повече [[Власт (обществено отношение)|власт]] станали причина за продължителни размирици, обхванали цялата втора половина на столетието. Те започнали да заграбват земи, да въоръжават собствени наемни дружини. Нерядко, особено след 80-те години на ХVІІІ век длъжността „аянин“ била взимана насилствено.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 22-23.</ref> Опирайки се на своите дружини или на подкрепата на [[еничари|еничарските]] части в градовете, между отдлениотделни местни първенци започнали борби за аянската длъжност и привилегиите, които произтичали от нея - експлоатация на [[рая]]та, сделки със зърнени храни, арендуване на мукатаи и [[маликяне]]та.<ref name="История на Добруджа,120" />
 
В някои случаи срещу произвола на аяните избухвали въстания, каквото е въстанието в [[Ужице|Ужичка]] нахия на [[Смедеревски санджак|Смедеревския (Белградския) пашалък]] в средата на ХVІІІ век, водено от шейх Мехмед.<ref name="Грачев,22" /> Аяните започнали не само войни помежду си, но често и отказвали подчинение на [[Висока порта|Високата порта]]. В [[1757]] година придворният служител Ибрахим, натоварен със събиране на зърно от казите [[Балчик]] и [[Каварна]], бил възпрепятстван от петима аяни, които не го допуснали в града. Едва след намесата на централните власти бунтът бил овладян, а самият Ибрахим бил назначен за аянин.<ref>Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 122-123. Според документите аяните били покровителствани и от местния [[кадия]].</ref>
Според [[Вера Мутафчиева]] аянлъкът станал „основна опасност за раздробяването на властта в Румелия“. В [[1779]] година Портата оранизирала наказателна експедиция срещу аяните на [[Валовища|Демирхисар]], [[Петрич]] и [[Мелник]], които били превърнали Източна Македония в свое бойно поле.<ref>История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ – средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.</ref> Аяните изземвали правомощия на кадиите и валиите.
 
В [[1785]] година в опит на централната власт за ограничаване на аянските правомощия бил издаден закон за ликвидиране на института на аяните, който гласял: {{цитат|Във всичките градове и [[каза|кази]] са се появили по двама-трима аяни, които, нарушавайки законите, самоволно изменят тевзи дефтерлери, облагат населението с незаконни данъци, грабят и притесняват бедната [[рая]] и заради своите користни интереси опустошават страната... Хора случайни, заели длъжността на аянина с помощта на подкупи и подаръци, започнаха да заемат административното управление в провинциите. Изхождайки от това, ние решихме да ликвидираме занапред длъжността аянин навсякъде в империята, а функциите на аянина да се предадат на градските старейшини (кетхуда). Нека старейшините на градовете сами да изберат кандидатите за тази длужност, а ние ще ги утвърдим. От днес се зебранявазабранява дори да се произнася думата „аянин“.<ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23-24.</ref>|}}
 
Въпреки този закон аянският сепаратизъм не бил ликвидиран до второто десетилетие на ХІХ век. Според някои историци към [[1803]] година аянските противоборства, въвлекли както централната власт, така и широки маси от местното население, придобили характер на гражданска война. <ref>Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 91.</ref> В началото на ХІХ век [[Босненски еялет|Босненският еялет]] бил разделен на 39 капитанства, управлявани от аяни, предаващи властта по наследство. Еялетът представлява „конфедерация на аяни“, способна да противостои на вътрешни и външи врагове и да предотврати всяко нарушение на баланса на силите.<ref>[http://history.karazin.ua/themes/history/resources/529c4af7862c081f72d03351faeb6283.pdf Олюнин С.В. Боснийский эялет накануне и в годы русско-турецкой войны 1828 - 1829 гг. // Дриновський збірник, Харків – Софія, 2012. - Т. 5. - с. 370.]</ref>
 
Господството на яаяните достигнало своята връхна точка през [[1808]] година, когато аянинът на [[Русчук]] [[Мустафа Байрактар]] бил назначен за велик везир.Между най-видните аяни и местни управители и централната власт бил подписан т.нар. Съюзнически договор (сенед-и иттифак), с който двете страни се задължавали да зачитат своите права и привилегии. На аяните се потвърждавали както поземлената собственост, така и правата им върху събирането на данъци и набирането на армии. Смъртта на Мустафа Байрактар осуетява изпълнението на този договор. След края на [[Руско-турска война (1806 – 1812)|Руско-турската война от 1806-1812 година]] централната власт преминава в настъпление срещу аяните, в резултат на което балканските провинции са подчинени пряко на Високата порта.<ref>Аданър, Фикрет. Македонският въпрос, София 2002, с. 41-42.</ref>