Николо Макиавели: Разлика между версии

Той често е наричан баща на съвременната [[политология]].{{hrf|Lahtinen|2009|115 – 116}} В продължение на дълги години заема висши длъжности във [[Флорентинска република|Флорентинската република]] с отговорности в дипломатическата и военната сфера. Автор е и на [[Комедия|комедии]], карнавални песни и [[поезия]], както и на обемиста лична кореспонденция. Макиавели е секретар на Втората канцелария на Флорентинската република от 1498 до 1512 година, когато [[Медичи]]те не са на власт. Пише най-известната си книга „[[Владетелят]]“ (''„Il Principe“'') през 1513 година, когато Медичите са се върнали на власт и той е отстранен от политическия живот.

„[[Макиавелизъм|Макиавелизмът]]“ е често използвано [[Пейоративен|пейоративно]] определение за безскрупулни политици, като описваните от Николо Макиавели във „Владетелят“. Там той показва неморално поведение, като нечестност и убийства на невинни, като нормални и ефективни в политическия живот. Той дори изглежда го поощрява при определени обстоятелство. Книгата му става известна, заради твърденията, че съдържа „зли препоръки за тираните, за да им помогне да запазят властта си“.{{hrf|Giorgini|2013|625 – 640}} В същото време много коментатори, като [[Барух Спиноза]], [[Жан-Жак Русо]] и [[Дени Дидро]], смятат, че в действителност Макиавели е [[Републиканство|републиканец]], дори когато пише „Владетелят“, и неговите произведения служат за вдъхновение в епохата на [[Просвещение]]то на застъпниците на съвременната [[Демокрация|демократична]] политическа философия. Така например, той отбелязва своето възхищение към самоотвержения римски диктатор [[Луций Квинкций Цинцинат]].{{hrf|Heller|2015|415}}

Николо МакиавелиРоден е роден на [[3 май]] [[1469]] година във [[Флоренция]], която по това време е практически независим [[град-държава]] в границите на [[Свещена Римска империя|Свещената Римска империя]], управляван от фамилията [[Медичи]]. Баща му, [[Бернардо ди Николо Макиавели]], е юрист и умира, когато синът му е на 16 години. Майка му се казва Бартоломеа ди Стефано Нели.{{hrf|De Grazia|1989|}} Произхожда от старо, но не много богато семейство, произлизащо от някогашните маркизи на [[Тоскана]]. През годините негови членове са тринадесет [[гонфалниер на правосъдието|гонфалниери на правосъдието]],{{hrf|Benigni|1913}} членове на градското правителство, избирани с жребий с двумесечен мандат. В същото време той така и не получава пълно флорентинско гражданство.

Първоначалното си образование Николо Макиавели получава от баща си, който го учи на [[граматика]], [[реторика]] и [[Латински език|латински]]. Той не научава [[Гръцки език|гръцки]], въпреки че по това време Флоренция е един от европейските центрове на гръцката [[филология]]. През 1494 г. става [[Държавен служител|държавен служител]]. Малко по-късно от града е прогонена фамилията Медичи и е възстановено изборното управление. Макиавели участва в дипломатическото и военно управление на Флоренция, като между 1499 и 1512 г. участва в дипломатически мисии до дворовете на френския крал [[Луи XII]], арагонския крал [[Фернандо II]] и до [[Папска държава|Папската държава]]. През 1502 година се жени за Мариета ди Луиджи Корсини,{{hrf|Guarini|1999|21}} с която имат шест деца (5 сина и една дъщеря).

През 1502 – 1503 г. е свидетел на кампанията на [[Чезаре Борджия]], който по това време установява властта си в [[Централна Италия]]. Между 1503 и 1506 г. Макиавели ръководи флорентинската [[милиция]], отговорна за отбраната на града. Изпитващ недоверие към наемниците, той е привърженик на съставената от граждани [[милиция]]. Възгледите му дават резултат през 1509 г., когато флорентинците удържат победа срещу [[Пиза]].

Николо умира на [[21 юни]] [[1527]] г. във Флоренция на 58-годишна възраст. Мястото на гроба му е неизвестно, но в църквата „[[Санта Кроче (Флоренция)|Санта Кроче]]“ е поставен посветен на него [[кенотаф]] с надпис „Никоя възхвала не е достойна за това име“ (''„TANTO NOMINI NULLUM PAR ELOGIUM“'').

Макиавелизъм е, според Оксфордския речник, „използването на хитрост и двуличие в държавното управление или като цялостно поведение", произтичаща от италианския ренесансов дипломат и писател Николо Макиавели. Думата има сходна употреба в съвременната [[психология]], където тя описва една от най-тъмните триадни личности, характеризиращи се с двуличие, свързано с цинични вярвания и прагматичен морал. „Макавелиан“ като дума става много популярна в края на [[16 век]], въпреки че „Макиавелизъм“ се цитира за пръв път от Оксфордския речник през 1626 г.

Животът на Макиавели съвпада с епоха на дълбоки промени във Флоренция, както и в [[Италия]]. Ерата на градовете републики върви към своя край под натиска на институционално устроените териториални държави, а Италия става арена на конфликтите между династиите [[Валоа (династия)|Валоа]] и Хабсбург[[Хабсбурги]] за хегемония в [[Европа]]. Политическите размишления на Макиавели възникват от тази констелация и в същото време се опитват да я овладеят и преодолеят. Те не произтичат от спокойна рефлексия, а са написани като политически съвети и указания, защото за него непосредственото политическо действие е било забранено поради освобождаването му от политическите постове и временното отстраняване от Флоренция. Наблюдаваната при Макиавели студена дистанция към политическите събития, пренебрежителното спокойствие, с което представя погрешните политически решения, и надменното благоволение, с което тълкува събитията, са по-скоро един принуден жест, отколкото израз на неговата фактическа вътрешна нагласа. Постоянно прозира неговата дълбока грижа за бъдещето на Флоренция и на Италия, след това перото му ръководят опасенията, че от безгрижие и некадърност могат да се пропуснат изгодни възможности за политическа промяна и убеждението, че знае кое е необходимо и обещаващо успех. Той сменя перспективата на цинично изглеждащ наблюдател с тази на политически борец и агитатор.

През 16 век, веднага след публикуването на „Принцът“, „макиавелизмът“ се разглежда като епидемия, заразяваща северноевропейската политика, произхождаща от Италия, заразила първо [[Франция]]. Именно в този контекст [[Вартоломеева нощ|клането през 1572 г. в Париж]] започва да се разглежда като продукт на макиавелизма – мнение, силно повлияно от [[Хугеноти|хугенота]] Innocent[[Иносент GentilletЖентие]], който публикува своя „Discours„''Discours Contre Machievel“Machievel''“ през 1576 г., която е отпечатана в десет издания на три езика през следващите четири години. GentilletЖентие казва, погрешно според Сидни Англо, че „книгите на Макиавели са най-ценени от нашите италиански и италианизирани придворни " във Франция (в думи на първия му превод на [[Английски език|английски език]]), и така (в перифраза на Anglo) „в основата на настоящата деградация на Франция, чиято кулминация била не само в клането през 1572, но и в радостта на извратени почитатели“. В действителност има малка следа от Макиавели във френски писания преди клането, не че политиците записват намеренията си на хартия, до книгата на GentilletЖентие, но тази концепция е използвана при от много съвременници и играе ключова роля в създаването на дълготрайна популярна концепцията за Макавелианизма.

„The Anti-Machiavel“ – [[18 век]] е [[есе]] от [[Фридрих Велики]], крал на [[Прусия]] и покровител на [[Волтер]], опровергаващ „Принцът“ и макиавелизма. За първи път е публикувано през септември 1740 г. няколко месеца след като Фридрих става крал и е едно от многото такива произведения.

Съчиненията на Макиавели по теория на политиката са интерпретирани противоречиво в историята на политическото мислене и са използвани за противоположни политически цели. Според някои той е истински републиканец, който иска да предупреди народа за машинациите на владетелите и с това дава указания за защита на свободата. За други той е съветник на безскрупулни силови политици и един от теоретичните бащи най-напред на [[Абсолютизъм|абсолютизма]], а след това и на тиранията, който разрушава етическите обвързаности на класическата политика и поставя политиката само под максимата на непосредствения успех и дългосрочното увеличаване на властта. В [[Западна Европа|Западна]] и [[Средна Европа]] през ранното [[Ново време]] той е бил четен като първия представител на теорията за държавния интерес, с която се изтласква класическата аристотелианска представа за политиката, а политическата теория се ориентира към разширяване и гарантиране на характерната за Новото време властова държава. Приблизително по същото време представителите на републиканизма в английската[[Английската революция]] и по-късно отците – основатели на [[САЩ]], го смятат за поддръжник на едно политическо партиципативно мислене, който с най-голяма яснота и изключителна острота е премислил основните принципи на една република, механизмите за нейното обновяване и предпоставките за нейното запазване. Проблемът пред всяка модерна интерпретация на Макиавели е, че една до друга съществуват две противоположни възприятия, които се позовават или на „Владетелят“, или на „Размишленията“.

„Владетелят“ до голяма степен е сборник със съвети как от един „човек на съдбата“ да стане „човек на [[virtu]] (доблест)“, политик, утвърдил се със собствени сили и способности. Нужни са не предпазливо изчакване, умна тактика и висока степен на самообладание, а енергичност, решителност и безскрупулност, които Макиавели обобщава в гл. 25: „Смятам обаче, че е по-добре да бъдеш буен и смел, отколкото предпазлив, защото съдбата е като жена и ако искаш да я владееш, трябва да я малтретираш. Известно е, че тя по-често се оставя да бъде победена от такива хора, отколкото от тези, които се отнасят към нея без жар. И освен това както и жената, така и съдбата всякога е благосклонна към младите, защото са по-малко почтителни, по-самонадеяни и агресивни и с по-голяма дързост я укротяват“ (Владетелят, 129). Във „Владетелят“ Макиавели многократно привежда като модел за успешно действие [[Чезаре Борджия]], което предвид неговите действия (от нарушаване на дадена дума до убийство) решително допринася за лошата му слава.

Погрешно често се смята, че „[[Владетелят]]“„Владетелят“ (на [[Тоскански диалект|тоскански]]: ''Il Principe'', превеждано на български и като „Принцът“ или „Князът“), най-известното произведение на Макиавели, разкрива идеите му за управлението на държавата. В действителност отпъдения от властта Макиавели посвещава трактата си на новия владетел на Флоренция, [[Лоренцо Медичи]]. Макиавели се надявал Лоренцо да го вземе на служба и целия трактат има за цел да покаже в един подреден и конкретен стил, че авторът знае как се управлява държава и би бил един много добър държавен съветник. Макиавели не е взет на служба, но произведението му остава в историята като първия подробен анализ на изкуството на властта и най-вече на нейното запазване. Затова и Макиавели се смята за родоначалник на модерната политическа наука. От принципите на грубата сила и пренебрежението на моралните норми, изложени във [[Владетелят|"Владетелят]]“, идва и понятието ''макиавелизъм''. Макиавели използва парадоксален подход към политическите проблеми, чрез който прави две важни открития. Първото от тях е свързано с идеята на разума, която ни казва, че държавата не трябва да се идеализира, тя е такава, каквато е, и само реалният поглед върху нея може да ни помогне за упражняване на властта по правилен начин. Второто откритие представлява всъщност оценката, която Николо Макиавели дава на историческите владетели, а именно – притежаването както на положителни, така и на отрицателни качества. С това той ни показва, че тези исторически фигури също не трябва да бъдат идеализирани, а оценени напълно реално.

Чрез своят политически трактат „Владетелят“ Николо Макиавели напълно отрича отдавна господстващата идея за божествения произход на държавата и държавното управление. Той смята, че [[Власт (обществено отношение)|властта]] произтича от властолюбивите хора. Именно хората са тези, които определят същността на държавата. Разглеждайки съдбата на владетеля, Макиавели стига до извода, че добрите закони и войската стоят в основата на всеки вид държава. Той сравнява и човешкото поведение с това на животните: „''На владетеля е необходимо да владее добре похватите на звяра. Той трябва да вземе пример от лисицата и лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примката, а лисицата е беззащитна срещу вълците.''“. Според Макиавели владетелят трябва да използва всякакви средства за постигане на своята цел: „''Лъжата, вероломството, жестокостта са добри, когато са необходими за укрепването на властта.''“. Той е привърженик на хитростта, ловкия разум. Оттам идва и понятието „макиавелизъм“, което не е пряко употребено от Николо Макиавели никъде в неговото произведение, но е символ на коварството, хитростта и деспотизма. Исторически нерелевантно би било да се поддържа, че „макиавелизъм“ е равнозначно на аморализъм в политиката по две съображения: първо, Николо Макиавели разграничава основателно личния морал от политическия морал (вж „Беседи за първата декада на Тит Ливий“) и второ, конкретната историческа ситуация по негово време предполага много по-различни от днешните политически прийоми за защита и развитие на държавата.

Идеите на Макиавели ималиимат дълбоко въздействие върху политическите лидери през модерния Запад, подпомогнати от новата технология на печатната преса. По време на първите поколения след Макиавели, основното му влияние било в нерепубликански правителства. После съобщил, че принцът се е говорил много от Томас Кромуел в Англия и е повлиял на Хенри VIII към протестантството и в тактиката си например по времето на поклонението на Грейс. Копие от него било притежавано от католическия цар и император Карл V. Във Франция, след като първоначално била смесена реакцията, Макиавели бил свързан с Катерина Медичи и Вартоломеевата нощ. Както Бирлей (1990:17) докладвал през XVI век, католическите писатели „асоциирали Макиавели с протестанти, докато протестантските автори го видели като италиански и католически“. В действителност той очевидно влияел на католически и протестантски царе.