Самуил: Разлика между версии

През 989 г. размириците във Византия най-накрая приключват, бунтовниците са разбити, а разпрата с Вардар Склир завършва с помилването му. Така императорът може да се насочи вниманието си изцяло срещукъм България. Към 991 г. войната с българите пламва отново, а междувременно българският цар – Роман е пленен и откаран в [[Цариград]].

Войната на Балканите приключва през 995 година, защото Византия е нападната от [[Фатимиди]]те, поради което Василий отново оставя настрана българите. Самуил се възползва и след като си връща изгубените територии, се отправя към Солун. Срещу него е изпратен синът на солунският [[дук]], [[Ашот Таронит|Ашот]] който е победен и пленен от българските армии. Самуил е решен да щурмува Солун, той предвидливо разделя войската си на части и подготвя множество [[засада|засади]], след което напада града с малък отряд, който бързо е разбит от дук Григорий. Дукът помисля, че е победил и започва да преследва избягалите от отряда, тогава се натъква на една от засадите, армията му е победена и той също загива в боя.<ref>Ioannes Scylitzes. Historia. стр. 449</ref>

Притеснен от тези събития, Василий II изпраща пълководеца [[Никифор Уран]]. През 996 г. Самуил се връща обратно, за да не допусне византийците да му отнемат част от земите, и се среща с Уран до [[река]] [[Сперхей]]. В този момент реката е придошла и двете армии дълго стоят на двата отсрещни бряга. През нощта, византийците откриват [[брод]] през реката и нападат българите, докато те спят. Следва безмилостно клане, а Самуил и синът му [[Гавраил Радомир]] са ранени и едвам успяват да се спасят.<ref name="Ioannes" /> [[Никифор Уран]] пленява 12 000 българи и за известно време България остава без налични сили за борба срещу ромеите.

През 997 година достига вест, че плененият български цар Роман е починал в [[катакомби]]те на Цариград. С неговата смърт умира и династията на [[Крум]]. По това време няма законен владетел на българскиятбългарския престол, затова изборът пада на най-близкиятблизкия родственик на [[Симеон Велики]] и този, който през всички тези години на война води българските войски – Самуил.

Новата Самуилова династия трябва да получи международно признание, но тъй като отношенията между българи и византийци не са добри, Самуил получава благословията не на [[вселенски патриарх|патриарха]], а на [[папа|римския папа]], който го провъзгласяпровъзгласява за император (цар) на българите.<ref>Ив. Дуйчев, Преписката на папа Инокентий II с българите, стр. 310</ref>

По същото време на сватбата на Теодора с Иван Владимир, Самуил сключва още една „брачна сделка“ със сватбата на пленения Ашот и дъщеря си [[Мирослава Българска|Мирослава]]. След сватбата Ашот е направенназначен за управител на [[Драч]]. Този ход цели укрепване на южните български територии.<ref>Ив. Дуйчев, ''„Из старата българска книжарница“'', стр. 102</ref>

Докато Самуил се намира в Сърбия, Византия събира силите си и в продължение на 3 [[месец]]амесеца войските, предвождани от [[Никифор Уран]], извършват нападения над българските земи.<ref>Р. В. Розен, ''„Император Василий Болгаробойца“'', стр. 34</ref>

През 1002 г. византийците се насочват към южните части на България, с цел да си върнат [[Тесалия]]. Когато достигат крепостта [[Бер|Верея]], управителят ѝ [[Добромир (управител на Бер)|Добромир]] не се съпротивлява, а дори минава на страната на византийците. Крепостта [[Колидрон]] също се предава без бой. Не е такова положението с крепостта [[Сервия]] – управителят ѝ [[Никулица]] успява да задържи дълго време армиите на противника, но когато врагът прониква в крепостта и притиска защитниците ѝ, българите се предават. Василий II нарежда Никулица да бъде отведен в Цариград, където му присъждат титлата [[патриций]], с цел да бъде привлечен на византийска страна, поради добрите си качества, но Никулица успява да избяга и се връща при Самуил, с когото планират действията на българските войски. В края на годината българите нападат отново крепостта Сервия, но атаката не успява и Никулица е повторно пленен.<ref name="Ioanness.Historia">Ioannes Scylitzes. Historia. стр. 454 – 455</ref>

През 1004 година Самуил се възползва от тежките загуби на Византия при битката за Перник и отново напада Солун но, не го превзема<ref name="Zlat689690">Златарски, т. 1, ч. 2, 1971, стр. 689 – 690</ref>, но пленява византийския военачалник [[Йоан Халда]].<ref>Чолпанов, Б., Гюзелев, В., ''Бележити българи'', том I, София, 1967, с. 147</ref> Загубите, които българите претърпяват през тези 4 години, са твърде значителни.

След тези военни неуспехи на Самуил, много от военачалниците и управителите му напускат България. През 1005 г. арменецът Ашот, който е женен за Мирослава, дъщерята на Самуил, бяга от [[Драч]] заедно с нея, среща се с Василий II и му предава властта над Драчката област.

Развръзката на войната идва на 29 юли 1014 година. Решен да спре непрекъснатите нападения на византийците, Самуил построява мощна преградна стена- (дема) при днешното село [[Ключ (село)|Ключ]],<ref>[http://logos.uni-plovdiv.bg/GetResource?id=161 Г. Митрев, ''Самуиловата крепост-дема и битката от 1014 г.'', Македонски преглед, 1993, кн. 2, стр. 75 – 88]</ref> тъй като армиите на Василий II се очаква да минат от тамоттам. Василий II прави много опити да превземе стената, но с неуспех и загуби на много бойци. Войските на Византия са готови да се оттеглят, когато пълководецът [[Никифор Ксифий]] намира таен път и заобикаля стената, нападайки българите в тил.<ref>Златарски, т. 1, ч. 2, 1971, стр. 693 – 703</ref> Византийските хроники съобщават, че ромеите нанасят решително поражение и пленяват 14 или 15 хиляди български войници<ref>Вероятно броят е бил преувеличен.</ref>. Самият Самуил е ранен, коитоно сапрестолонаследникът ослепениГаврил иРадомир го спасява като го качва на всекиседлото 100на есобствения оставенси единкон си едного здравоотвежда оков укрепения град [[Прилеп (град)|Прилеп]], заотбраняван даот води[[Ивац]].<ref>Пламен другитеПалов, по„Забравеното пътяСредновековие“, къмизд. домаБългарска история, 2019 г., Гледкатастр. на70. ослепенатаISBN:978-619-7496-14-7</ref> армияВ поразилаПрилеп Самуилцарят престоява няколко седмици, след което през Битоля и довелаЛерин дое преждевременнатаотведен мув смъртПреспа, накоето 6отбелязва октомврии същатавизантийският годинаисторик [[Михаил Аталиат]].<ref>IoannesПламен ScylitzesПалов, „Забравеното Средновековие“, изд. HistoriaБългарска история, 2019 г., стр. 70. ISBN:978-619-7496-14-7</ref>