Ели Дюкомен: Разлика между версии

'''Ели Дюкомен''' ({{lang-|fr|Élie Ducommun}}) е [[Швейцария|швейцарски]] [[журналист]] и [[политик]], ръководител и почетен секретар на [[Международно бюро за мир|Постоянното международно бюро за мир]] в [[Берн]]. Удостоен с [[Нобелова награда за мир]] за [[1902]] г. заедно с [[Чарлс Албер Гоба|Шарл Албер Гоба]].

Две години по-късно, през 1855 г., става редактор на политическото списание „Женевски преглед“ ({{lang-|fr|Revue de Genève}}) и дейността му помага да заеме високо положение в местната политика. През 1857 г. е назначен за вицеканцлер на [[Женева (кантон)|кантона Женева]], а след пет години за [[канцлер]].

През 1865 Дюкомен се връща към журналистиката и става редактор на вестник „Прогрес“ ({{lang-|fr|Progrès}}). По това време започва да се интересува и от движението за мир, което се заражда в [[Западна Европа]]. Интересът му се задълбочава и след известно време той е вече един от редакторите на списание „Съединени европейски щати“ ({{lang-|fr|Les États-Unis d'Europe}}), където отговаря за френския отдел. Списанието се издава в [[Париж]] от [[Пацифизъм|пацифистката]] организация Международна лига за мир и свобода ({{lang-|fr|Ligue internationale de la paix et de la liberté}}). Дюкомен се включва в дискусиите, организирани от различните работнически групи и либерални дружества в [[Берн]]. В процеса на тези дискусии се ражда идеята за кредитна организация, която да обслужва нуждите на швейцарските работници. Тя е реализирана от Дюкомен през 1869 г., когато основава Швейцарската народна банка. Към 1907 г. броят на вложителите в банката нараства от деветдесет и трима на четиридесет хиляди.

През 1857 г. Дюкомен се жени за братовчедка си Адел Дюкомен. Човек с широки интереси, той цени [[литература]]та и [[театър]]а, основава две културни дружества за франкоезичното население на Швейцария. Книгата му със стихове „Последни усмивки“ ({{lang-|fr|Derniers Sourires}}) е публикувана през 1886 г.