Иван Александър: Разлика между версии

Дълги години българската историография приемаше, че той е най-изявеният представител на последната българска средновековна династия – Шишмановци. Което е породено от факта, че дълго време не съществува дори и елементарен опит за проучване на родословието на Иван Александър. Наличните извори за произхода на Иван Александър, които не са никак малобройни са категорични – той е потомък на Асеневата фамилия. Рождената му година не е известна, но тъй като изследователите предполагат, че сватбата на родителите му се е състояла към 1300 г., а и той е първо дете в семейството, се счита че е бил роден в самото начало на 14 век.

Преди да стане цар в Търново е деспот на Ловеч. Достига до царския трон след преврат в българската столица, който сваля [[цар [[Иван Стефан]] (1330-1331), поставен на българския престол от сърбите след злополучната за българите [[битка при Велбъжд]] през 1330 г., в която е убит цар [[Михаил III Шишман Асен|Михаил III Шишман]] (1323-1330).

През лятото на [[1341]] г. в [[Константинопол|Цариград]] като претендент за българския престол се появява [[Шишман II|Шишман]], третият син на цар [[Михаил III Шишман Асен]] от брака му с [[Анна Неда Сръбска|Анна Неда]]. Иван Александър настоява претендентът да му бъде предаден, но Йоан Кантакузин, който по това време изпълнява ролята на регент в Константинопол, заплашва да изпрати Шишман с кораби до [[Бдин]], където можел да разчита на значителна подкрепа „поради старото приятелство и близостта на рода“. Иван Александър вдига войските си при [[Сливен]]. Най-вероятно среща византийската армия при [[Одрин]]. Накрая е сключен мирен договор. По -нататъшната съдба на Шишман не е известна.

След като се освобождава от напиращия от север български цар, Йоан Кантакузин потегля с войските си към мощната крепост Солун – вторият град в империята след Константинопол. Опитът за превземане се оказва неуспешен и димотишкият император търси помощта на Стефан Душан в Сърбия. Но докато той е в Сърбия, [[Алексий Апокавк]] обсажда крепостта Димотика (1342 – 1343). Императрица Ирина[[Анна Савойска]] моли Иван Александър за помощ при обсадата. Царят се отзовава на молбата и през 1342 г. достига вратите на крепостта. Той обаче не участва във военните действия, а изисква ромеите да предадат крепостта в негови ръце, и в същото време изисква от Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин. Изгубила надежда, ИринаАнна Савойска вика на помощ Умур бег, който дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войника на Дарданелите. Научавайки за това, царят се оттегля в Търново.

Българските опити за разширение в Тракия принуждават Източно-римскитеИзточноримските (византийските) императори да потърсят помощта на османските емири, техни доскорошни врагове, отнели им по-голямата част от Мала Азия. На [[7 юли]] [[1345]] г. при крепостта [[Буруград (Перитор)]] турци и византийци разбиват войската на [[Момчил]], който по това време е успял да отдели [[Родопи]]те като свои независими владения, които след това са загубени за Второто Българско царство. Иван Александър опитва да води борба с феодалната разпокъсаност на царството и побеждава болярина [[Белаур]], отцепил се в северозападна България през 30-те години на века. По-късно обаче сепаратизмът на [[боляри]]те води до отделянето на [[Добруджанско деспотство|Добруджанското деспотство]] към средата на [[14 век]] под властта на [[Добротица]], вероятен потомък на [[Тертеровци]]. Войводата на [[Влашко]] също отстоява повече самостоятелност спрямо Търновското царство и се обособява, като напълно независим владетел на север от Дунава, въпреки че повечето от стратегическите митнически пунктове остават под властта на Търново.

Както и [[Йоан Кантакузин]], царят има предпочитания към [[исихасти]]те – [[Теодосий Търновски]] и неговия сподвижник [[Ромил Видински]]. Св. Теодосий Търновски, който може би е свързан с царското семейство по коляното на видинските ѝму роднини, става пръв помощник на основателя на [[исихазъм|исихазма]] св. [[Григорий Синаит]]. Той два пъти се среща с Иван Александър от негово име. В ''„царстващия град на българите [[Велико Търново|Търново]], втори след [[Константинопол]], словом и делом“'' той води борба с ересите като главен изобличител на [[адамити]], [[богомили]], учението на Варлаам и Акиндин и на [[юдеи|юдействащите]]. Два събора ([[1350]] и [[1360]] г.) против тях са свикани от царя. С негова подкрепа Теодосий съгражда манастира „Света Троица“.

[[Драгалевски манастир|Драгалевският манастир]] „Св. Богородица Витошка“ в предградията на София и [[Кремиковски манастир|Кремиковският манастир]] „Св. Георги Победоносец“ са основани от царя, който е ктитор и на [[Зографски манастир|Зографския манастир]] на [[Атон]], Синаитския манастир в Парория и [[Пещерски манастир|Оряховския манастир]]. [[Преображенски манастир|Преображенският манастир]] „Св. Преображение Господне“, недалече от Велико Търново, е основан с подкрепата на царя и на втората му жена – царица Теодора-Сара, и синътсина им Иван Шишман, за което остава известен и като Сарин или Шишманов манастир. След [[1344]] г., когато царят утвърждава властта на Българскатабългарската държава в [[Родопи]]те, [[Бачковски манастир|Бачковският манастир]] става важно духовно и книжовно средище на българите. Иван Александър щедро дарява и уголемява този манастир, като след [[1344]] г. построява няколко нови сгради към него.

* [[Михаил Асен]], женен за [[Ирина Палеологина (съпруга на Михаил Асен)|Ирина]], дъщеря на византийския император [[Андроник III Палеолог]]

* [[Иван Асен]] IV]], женен за влашка принцеса

Първородният му син [[Михаил Асен]] е обявен от баща си за „съцар“ и трябвало да го наследи на престола, но загива в [[Битка при Ихтиман (1355)|битка с турците]] около [[София|Средец]] през 1355 г., преди да го наследи.