Федерален резерв: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
BotNinja (беседа | приноси)
{{lang-en,bg}} => {{lang|en,bg}}
м десетична запетая за процент
Ред 33:
През 50-те и 60-те години обаче страните от [[Западна Европа]] обръщат предишната си проинфлационна политика и се връщат към поддържането на стабилни и неинфлационни пари. Западна [[Германия]], [[Франция]] и [[Швейцария]] увеличават исканията си за обмяна на доларови резерви в злато, което бързо започва да изтича от САЩ. За да задържи цената на златото на фиксираното ниво САЩ започват да продават злато срещу долари на свободните пазари в [[Лондон]] и [[Цюрих]]. Проинфлационната политика на Федералния резерв продължава да подкопава Бретънуудската система и през [[1968]] година е установена двойна система. Идеята е, че САЩ няма повече да поддържат долара и фиксираната цена от 35 $ за унция злато на свободните пазари, но от друга страна се запазва златно-доларовия стандарт между САЩ и централните банки на други страни, които могат да изискват обмяна на долари срещу злато по фиксирания курс. Неуспешните опити на САЩ да убеди чуждестранните централни банки да се въздържат от предявяване на доларовите си резерви за обмяна обрича и тази система на неуспех. На [[15 август]] [[1971]] президентът Никсън обявява, че САЩ излизат от златния стандарт и преминават към система на [[фиатни пари]] ([[шокът Никсън]]). Така президентът де факто обявява национален банкрут и провал на страната си да посрещне международните си финансови ангажименти. Междувременно Конгресът на САЩ постепенно премахва всякакви законови рестрикции за Федералния резерв относно увеличението на паричната емисия.
 
По време на управлението на Картър (1977 – 1980) икономиката е в рецесия и [[инфлация]]та расте, достигайки рекордни нива на [[лихва|лихвите]] по заемите – 13.,5% през 1981 г.<ref name = "NYT">{{cite news | title = To Treat the Fed as Volcker Did |work=The New York Times| date =4 декември 2008| url =
http://www.nytimes.com/2008/11/05/business/05views.html| accessdate = 1 февруари 2010}}</ref> Това пък води до обезценка на депозитите и е начало на криза в заемите и спестяванията. Инвестициите в инструменти с фиксирана възвръщаемост се оказват по–малко изгодни, а пазарите на [[държавни ценни книжа]] се оказват под натиск. За да овладее ситуацията, Картър назначава [[Пол Волкър]] за председател на Федералния резерв през август 1979. Волкър повишава лихвите по депозитите, за да забави икономиката и да намали инфлацията и успява, но само наполовина, тъй като се стига до [[стагфлация]], когато икономиката е забавена и безработицата се е увеличила, без да се намали инфлацията.
 
Затова през октомври 1979 г. в [[Парична политика|паричната политика]] на Федералния резерв настъпва обрат. [[Кейнсианство]]то се превръща в маргинална теория, като отстъпва място на либералните и не-интервенционистки възгледи на [[Монетаризъм|монетаризма]]. Като основна дестабилизираща сила се посочва инфлацията и стопанската политика се ориентира еднозначно за борба с нея. Така стагфлационната криза приключва, като инфлацията, спада до 3.,2% през 1983 г.<ref name = "NYT"/>
 
== Критика ==