Манастир (дем Козлукебир): Разлика между версии

След орожаряване на селото на 5.IX.1913 г.<ref> стар стил. Промяна на [[Приемане на григорианския календар|календара]] с 13 дни напред в България става на 31.III. 1916 г., а в Гърция на 15.II.1923 г. и Турция на 18.XII.1926 г.</ref>, манастирци се разделят на две основни групи. Едната заедно със съчанлийци поема пътя към България да пресекат (кървавата по-късно) река Арда,<ref>близо до Ятаджик (или Дупница, днес [[Маджарово]]) </ref> другата слиза долу в равнината. Една малка група обаче остава да се крие из горите на селото. Те са вярвали че българската армия е на път да ги защити. <ref>Само 4 дни по-късно българската армия навлиза в Западна Тракия да установи българсата власт там съгласно Букурещкия договор но почти с 2 месеца закъснение поради заетостта им на западния и северен фронт в края на Междусъузническата война.</ref> Те биват открити, мъжете се спасяват а над 40 жени, девойки и деца са отвлечени най-вероятно от помаци следвайки примера на братята си по религия. За разлика от турците обаче, помаците не се сещат че те живеят много близко до родните места на жертвите си и такава огромна плячка не може просто да бъде скрита. В [[Гюмюрджина]] (Комотини) властите започват да търсят изчезналата група. От страх да бъдат заловени, помаците след като влачат жертвите си дни наред насевер из планината, ги убиват всички в едно дере близо до село [[Аврен (област Кърджали)|Аврен]] (днес в България) Там има издигнат паметник в тяхна памет а имената им могат да се прочетат тук. <ref>[http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/lm_tr_16e.htm Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 271]</ref>

След загубата на Гърция във войната с Турция гръцки бежанци от Мала Азия биват настанени по българските села в Западна Тракия, а българското население там заточено по гръцките острови. <ref>[http://www.promacedonia.org/giliev/he/index.html ЗАТОЧЕНИЕТО. Ранни и по-късни спомени на един тракиец, Хараламби Етакчиев, ИК „Коралов и сие“, София 2004] </ref> След намесата на Франция и с подписването на договора [[Спогодба Моллов-Кафандарис|Моллов-Кафандарис]] огромен брой български бежанци са прокудени в България вкл. тези манастирци слезли в равнината. Така завършва през 20-те години най-голямото обезбългаряване на Беломорска Тракия.

В селото се заселват [[помаци|българи мюсюлмани]] от село Чука (Чуките), разположено южно от голямото село [[Мерикос]], които пасли добитъка си в тоя район. В периода 1941 – 1944 година, когато [[Западна Тракия]] е отново в пределите на България, някои манастирци, бежанци в България, отново се връщат в родното село, но за кратко. Днес селото е западнало. Къщичките са малки и порутени. Старото българско гробище на Голо било е заличено. <ref>Днес там са застроени вятърни генератори, вж. снимката в първата външна препратка.</ref> На мястото на някогашната черква в центъра на селото сега има голяма частна сграда и само голямата чешма със студена вода, както и вековното широколистно дърво до нея са оцелели.<ref>Митринов, Г. Из Южните Родопи (Гюмюрджинско) Втора част. – Родопи, 2009, кн. 1 – 2.</ref>. Втората черква е била в южния край на източната махала. Днес и от двете черкви няма останки, тъй като камъните им са използвани от заселилите се [[помаци|българи мохамедани]] за градеж на къщи.

* [http://promacedonia.org/giliev/ni2/index.htm ТРАКИЙСКИЯТ СВЯТ есета, [[Никола Инджов]]]