Петър Алексиев: Разлика между версии

| кауза = Българска нацонал-освободителна кауза, руска кауза , съветска кауза.

| подкрепял = [[Руска империя]] , освобождение на България от турско робство, ,[[Русофилство|Русофилство в България]] , [[съветска РусияРСФСР]] и [[СССР]]

| противник = [[Османска империя]] , [[Япония]], [[Германска империя]], [[Австро-Унгария]] , [[Бяла гвардия]].

| участие = [[Руско-турска война (1877 – 1878)]]: [[Шипченска битка (август 1877)]], [[Шипченска битка (септември 1877)]], [[Битка при Стара Загора]], [[Руско-японска война]] 1904 – 1905, [[Първа световна война]] 1914 – 1917 г., [[Гражданска война в Русия]] 1917 – 1922 г.

| награди = орден „[[За храброст]]“, орден [[Георгиевски кръст|„Свети Георги“]] ( Георгиевски кръст за храброст), орден „Свети Владимир“ , орден „Света Ана“ , орден „Свети Станислав“ , [[Червено знаме (орден, СССР)|орден "Червено„Червено знаме]“] и медали.

Петър Алексиев е роден на 23 януари 1848 г. в гр. [[Болград]], [[Бесарабия]], но е внук и син на преселници от ямболското село [[Бояджик]] и [[Източна Тракия]], избягали оттам през 1830 г. след поредната [[Руско-турска война (1828 – 1829)|Руско-турска война]]. Съученик на генерал [[Данаил Николаев]], той завършва гимназията в Болград през 1867 г., след което постъпва в Одеското Пехотно училище, което завършва през 1873 г. с чин поручик в Руската императорска армия, след което командва рота в Одеския военен гарнизон. Увлича се по българската национално-освободителна кауза. Чете автори, забранени в Русия към които го увлича собствения му командир подполковник Михаил Петряев. Въпреки това е повишен в щабскапитан през 1874 г. През 1877 г., когато [[Русия]] обявява война на Османската империя, Петър Алексиев подава молба до командира на Одеския гарнизон да бъде прехвърлен в Българското опълчение, излизайки в отпуск запазва службата си в руската армия и той става опълченец в Руско-турската освободителна война и през войната преселва заедно с руската армия семейството си в Северна Добруджа. Участва в сражението при [[Шипка]] и е удостоен от император [[Александър II (Русия)|Александър II]] с [[Георгиевски кръст]] за храброст, изгубвайки в сражението цялото си чене.

През 1879 г. се завръща от отпуск отново в Руската армия, но получава още 2 години отпуск по болест заради ченето си. След освобождението живее за известен период в поробената от Румъния Северна Добруджа в с. Алибекьой, но е прогонен от румънските власти за подписана от него и 10 български първенци петиция до румънското правителство Северна Добруджа да бъде върната на България. След изгонването му от Румъния живее за няколко години във Варна като преселва там и съпругата си и двамата му сина. По време на режима на пълномощията 1881 – 1882 г. подкрепя руските генерали министър-председатели на България [[Леонид Соболев]] с когото лично се познават от Русия и [[Александър Каулбарс]].

Когато [[1886]] г. е извършен военния преврат свалил от власт княз [[Александър Батемберг]] Петър Алексиев подкрепяйки преврата (близък е с капитан [[Анастас Бендерев]] с когото са в постоянна връзка) и все още в състава на руската армия е назнченназначен от детронаторите за управляващ временната тяхна власт във Варна. Но след контрапреврата на [[Стефан Стамболов]] и подполковник [[Сава Муткуров]] във [[Варна]] противниковите на Алексиев сили взимат връх и в града влизат български княжевски войски. За да се спаси в последния момент, облечен вече във военната си униформа на офицер от руската армия, Петър Алексиев тайно се измъква от Варна оставяйки съпругата си и синовете си там, качвайки се на руски боен кораб, акостирал предния ден за да защити проруското управление на детронаторите на княз Александър и с него заминава за гр.[[Одеса]] където отново постъпва в руската армия и след 6 месеца е изпратен да учи в [[Николаевската артилерийска академия]] в [[Петербург]].

Завършва академията с чин майор през [[1892]] г. и е изпратен да служи в гр. Казан където командва артилерискаартилеристка бригада. Но през 1900 г. е назначен за командир на батальон в [[5 сибирски корпус]]. Участва в избухналата и водена през 1904 – 1905 г. [[Руско-японска война]] където за проявление на храброст на Мукденското направление е повишен в чин подполковник и смъртта на зам. командващия корпуса го издига през октомври 1904 г. до зам. командир на 5 ти сибирски корпус на Руската армия. Макар и на на напреднала възраст след войната продължава да е зам. командир на корпуса и през [[Първа световна война]], когато е изпратен да води настъпление срещу германците в западните части на Руската империя. През 1916 г. корпуса е прехвърлен в [[Смоленск]] където го заварва [[Октомврийска революция]], която той подкрепя. За награда съветската власт го произвежда в полковник и след като е военен инстукторинструктор той постъпва в [[Червената армия]] година по късно. Участвува в боевете с белогвардейците в Смоленск където му излиза прозвището „Стареца“.

Умира на [[31 декември]] [[1922]] г. от инфаркт по време на изпълнение на бойна задача в гр. [[Смоленск]] където е и погребан на местното гробище, но през 1946 г. тялото му е пренесено в България. Вуйчо е на Калина Тодорова, по мъж Василева – майката на българския политик и държавник [[Алекси Иванов]].<ref>История на Добруджа, том 3, БАН.</ref>