Новела: Разлика между версии

[[Категория:Литературни жанрове]]

ЗАРАЖДАНЕ НА ИТАЛИАНСКАТА РЕНЕСАНСОВА НОВЕЛА

В зората на италианската литература (ХІІІ век) се зараждат и се оформят основните й направления, в тясна връзка с развитието на обществото: разпадането на феодалния строй и възраждането на градовете като центрове на социалния и икономическия живот. Градовете-комуни като форма на управление се явява предпоставка за формирането на ново дейно общество. Начело на градовете-комуни стояло управлението на Занаятите, тоест на корпорациите на занаятите, като дава тласък на търговията и индустрията. Силната миграция от селата към градовете ги прави многолюдни, а в тях кипи живот. В тези градове, с относителна автономност, се развиват градски слоеве от търговци, банкери, занаятчии, производители, които макар и миряни (тоест извън сферата на духовните лица) чувстват необходимостта да бъдат образовани. Откриват се нови училища, при това публични, платени от Комуната, в които бъдещите търговци и занаятчии се учат да четат, пишат, смятат. Формирането на новите социални прослойки води до допълнително разслояване на обществото, като всеки от слоевете му има свои интереси, а следователно и своя култура. Ако на площада са се изявявали, за да забавляват простолюдието, странстващите поети-певци – „giullari” от латински „joculares”; друг тон е бил необходим, когато демократичният живот на Комуната изисквал управляващите да се обърнат отново на площада към своите съграждани или да се осъществяват преговори чрез посланици между различните градове. На всички нива в обществения живот се налага използването на говоримия език, при необходимост минал пред ситото на правилата на реториката.

С развитието на търговията и търсенето на нови пазари, включително и на изток, се разширява и хоризонтът, в който се движи човекът, а с това се променят и схващанията му за света около него. Разширяването на хоризонтите подтиква към разширяване на писмената продукция, която да може да задоволи нарасналите потребности на новите „герои” – основни действащи лица на социалната сцена. С тази цялостна промяна се модифицира и идеята за литература. В средата на ХІІІ век започва да се развива и направлението, което бихме могли да наречем художествена проза, която си поставяла за цел да организира текста според правилата на реториката, за да предаде мисли и да разкаже събития, така че да привлече читателя, като наред с извлечената поука да му създаде и естетическа наслада. Така, от една страна, говоримият език поетапно замества латинския, за да може да стигне посланието до по-голям кръг от читатели, а в много случаи слушатели. А от друга страна, на мястото на типичната за средновековието алегоричност навлиза „реалното събитие”, или поне представено като такова, разграничено от фантастичното, появяват се нови герои, извлечени от действителността или поне представяни като такива. Прозаичните форми започват да придобиват своя физиономия, което води до очертаване на различните наративни жанрове. Така с „Милионът” на Марко Поло пътеписът започва да се оформя като равносметка на точен маршрут, описание на наистина прекосени страни през любопитния поглед на пътешественика, колкото тези описания да изглеждат невероятни, с ранг на „чудеса”. С други думи, започва да си проправя път принципът, според който перото следва действителността – това, което реално е видяно. Като основен критерий започва да се налага наблюдението, а редът на разказаните факти - да съответства на последователността им във времето и да се вписват в конкретно пространство, тоест хронотопът на произведението започва да съответства на този от действителността. От подобни принципи са вдъхновени и хрониките от периода на Комуните, които предполагат нова форма на гражданско и политическо съзнание, като писателят показва новото си отношение към действителността, особено, когато стига до описанието на събития от съвремието си. Не случайно и в „Милиона” и в произведенията на Дино Компаньи и Джовани Вилани на първи план изпъква фигурата на „аз”-разказващия, която организира цялата материя и контролира разказа. Самият факт, че авторът един вид излиза на открито, като се идентифицира с разказвача, е белег за промененото отношение към действителността, а и към самия себе си.