Отваря главното меню

Промени

117 794 байта изтрити, преди 2 месеца
Заместване на съдържанието на страницата с „{{СОРТКАТ:Левски, Васил Левски}} ...“
{{към пояснение|Левски|Левски}}
{{Личност
| име = Васил Левски
| име-оригинал = Василъ Лъвскій
| категория = революционер
| пол = Мъж
| име-рождено = Васил Иванов Кунчев
| роден-място = [[Карлово]], [[Османска империя]]
| починал-място = [[София]], [[Османска империя]]
| националност = българин
| работил = [[йеродякон]] • [[революционер]]
| вложки = {{Личност/Революционер
| категория = революционер
| кауза = [[Освобождение на България]]
| подкрепял = [[Вътрешна революционна организация|Вътрешната революционна организация]]
| противник = [[Османската империя]]
| участие =
| активност = 1862 – 1873
| известен-с =
| награди =
}}
| баща = Иван Кунчев Иванов
| майка = [[Гина Караиванова|Гина Василева Караиванова]]
| подпис = Vasil Levski signature.svg
| сайт =
}}
 
'''Васил Иванов Кунчев''', известен като '''Васил Левски''' (на стар правопис: {{кирилица|Василъ Лъвскій}}), е [[България|български]] [[национален герой]]. Той е [[Идеология|идеолог]] и организатор на [[българи|българската]] национална [[революция]], основател на [[Вътрешна революционна организация|Вътрешната революционна организация (ВРО)]]. Известен е и като '''Апостола на свободата''', заради организирането и разработването на революционна мрежа за освобождаване на България от [[Българските земи под османско владичество|османско владичество]]. Пътува по страната и създава частни революционни комитети, които да подготвят обща революция.<ref>Нареда на работниците за освобождението на българският народ (раздел-Цел)</ref> Неговата мечта е ''чиста и свята република,'' в която всички да имат равни права, независимо от своята [[народност]] и [[вероизповедание]].
 
== Биография ==
=== Образование и младежки години (1837 – 1862) ===
Васил Иванов Кунчев е роден на [[18 юли]] [[1837]] г. в [[Карлово]],<ref>Васил Левски. Документален летопис 1837 – 1873, Кирила Възвазова-Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева, ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1987</ref> в семейството на Иван Кунчев Иванов и [[Гина Караиванова|Гина Василева Караиванова]]. Родителите му имат пет деца – Христо, Васил, [[Петър Кунчев|Петър]], Яна и Марийка.
 
Баща му Иван Кунчев (1808/1809 – 1851), преселник в Карлово от село Кочмаларе (днес [[Отец Паисиево]]), е буден и просветен среден [[занаятчия]], занимаващ се с гайтанджийство и бояджийство. Запада материално, а по-късно е разорен поради злополучно поръчителство и нелоялност на неговия съдружник.<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, С., 1967, с.34 – 36.</ref> Майка му Гина Василева Караиванова-Кунчева (вероятно 1810 – 1878) е преселник заедно със семейството си от [[Сопот]]. Баща ѝ – Васил, е бил златар.
 
Васил Левски първоначално учи една година в [[килийното училище]] в Карлово (1845).<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 79.</ref> Продължава учението си във [[взаимно училище]] в Карлово (1846 – 1849) и същевременно учи занаята кафтанджийство при Стоян Грамът.<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с.80.</ref> През 1851 г. след дълго боледуване умира баща му, както и по-малката му сестра Мария. Христо, Петър и Яна остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 години и започва да учи [[абаджийство|абаджилък]].
[[Файл:Vasil Levski's Relatives Gina Kuncheva & Nacho Andreev.jpg|alt= Майката на Левски – Гина Кунчева, с Начо Андреев Начев – най-големият ѝ внук, 1876 г.|мини|314x314px|Майката на Левски – Гина Кунчева, с Начо Андреев Начев – най-големият ѝ внук, 1876 г.]]
От 1852 г. е [[послушник]] при вуйчо си – [[Василий (архимандрит)|архимандрит Василий]], [[таксидиот]] на [[Хилендарски манастир|Хилендарския манастир]] в Карлово и [[Стара Загора]], който обещава да изучи сестриника си. През 1852 – 1854 живее в местния [[метох]] и обикаля с вуйчо си за събиране на таксите, учи църковно пеене при [[Райно Попович]] и [[богослужение]], пее в местния църковен хор.<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 81.</ref> През 1855 г., заедно с вуйчо си, напуска Карлово и отиват в Стара Загора. Там учи две години в [[класното училище]] (1855 – 1856), същевременно пее в църковния хор, ръководен от учителя [[Атанас Иванов (учител)|Атанас Иванов]]. През 1856 – 1857 г., по настояване на вуйчо си, прекъсва обучението в класното училище и изкарва едногодишен курс за подготовка на [[Свещеник|свещеници]] в Пловдивското класно епархийско училище „Свети Свети Кирил и Методий“ (основано е от [[Найден Геров]] през 1850).<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 83.</ref> От това време са неговите записки "''В[ъ]ведение на обличителното богословие''", които днес са най-ранния запазен [[ръкопис]] от Левски.
 
През лятото на 1858 г. се завръща в Карлово заедно с вуйчо си, който му поставя условие да се покалугери, за да бъде изпратен в [[Русия]] да се учи. Според спомените на неговия братовчед [[Васил Караиванов]] нито Левски, нито вуйчо му са споменавали за обучение в Русия, а за първи път това се появява в книгата на [[Стоян Заимов]].<ref>Караиванов, П. Васил Левски по спомени на Васил Караиванов. С., 1987, с.227 – 228.</ref> На 7 декември 1858 г. приема [[монашество]] и е ръкоположен за такъв с името Игнатий в [[Сопотски манастир|Сопотския манастир „Свети Спас“]] под мантията на [[йеромонах]] [[Кирил Рилски (Батак)|Кирил Рилски]]. През следващата 1859 г. пловдивският [[митрополит]] Паисий го ръкополага за [[йеродякон]] в църквата „Света Богородица“ в Карлово.<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947</ref> Служи в църквата и при вуйчо си до края на 1861, когато взема решение да се посвети на революционната борба. По-късно в писмо до съратника си [[Данаил Попов|Данаил Хр. Попов]] той пише: "''Да кажа за себе си: вие сте ме (мисля) познали твърде добре, че аз не съм от днес в работата си, а от 61-во [лето]'';".<ref>Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 48.</ref>
 
=== Революционна дейност в Сърбия и Румъния (1862 – 1868) ===
[[Файл:Levski1.jpg|мини|ляво|Васил Левски като знаменосец на четата на [[Панайот Хитов]] през 1867 (фотография от 1867 г., Белград)]]
На 3 март 1862 г. вечерта напуска Карлово с коня на вуйчо си и отпътува за [[Пловдив]], за да се сдобие с [[тескере]]. През [[София]] и [[Ниш]] се отправя към [[Белград]], където се установява в началото на април.<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 91.</ref> В столицата на [[Сърбия]] се включва в [[Първа българска легия|Първата българска легия]] на [[Георги Раковски]] в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция – [[Христо Иванов (Големия)|Христо Иванов-Големия]], [[Иван Кършовски]], [[Васил Друмев]] и др. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турския гарнизон в Белград от 3 – 5 юни 1862 г. при Варош капия, Сръпска круна и [[Байракли джамия (Белград)|Байраклъ джамия]]. получава името ''Левски'' (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия).<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 109 – 110.</ref> На този етап изпитва силно влияние от Георги Раковски и възприема идеята за организиране на [[чета|чети]], чрез които да се вдигне народът на [[въстание]]. В края на юни 1862 се присъединява и заедно с група легисти, е изпратен в [[Крагуевац]], под ръководството на дядо [[Ильо войвода]]. Вместо военно обучение те трябвало да косят трева за сръбската армия, което довежда до конфликт с войводата им.<ref>Караиванов, П. Васил Левски по спомени на Васил Караиванов. С., 1987, с.113.</ref> Разтурването на легията през септември 1862 го заварва в Крагуевац, където слугува у богат сърбин. Заедно с Христо Големия заминава за Белград, където до края на 1862 учи [[абаджийство]], а в свободното си време посещава [[казарма]]та за усвояване на военни знания.<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 120 – 121.</ref> В края на 1862 заминава за [[Влашко]], където пребивава в столицата [[Букурещ]] до пролетта на 1863 (Според Васил Караиванов Левски заминава за Букурещ едва в ранната пролет на 1863 и не след дълго се завръща в България.<ref>Караиванов, В. Васил Левски по спомени на Васил Караиванов. С., 1987, с. 114.</ref><!-- някой да знае какво е правил в Румъния -->). През пролетта на 1863 се завръща в България и се установява като певец в църквата в Карлово. През лятото същата година е арестуван за три месеца в затвора в Пловдив (според някои източници – за участието му в легията, според друг – по оплакването на вуйчо му за кражбата на коня му).<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 126.</ref> Според Васил Караиванов, и Левски, и вуйчо му, са арестувани в Пловдив, но само за месец.<ref>Караиванов, П. Васил Левски по спомени на Васил Караиванов. С., 1987, с.103 – 106, 115.</ref> През зимата на 1863 и пролетта на 1864 г. живее в Пловдив и посещава за няколко месеца училището на [[Йоаким Груев]].<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 130 – 131.</ref>
[[Файл:Vasil Levski Museum, Karlovo 23.jpg|alt= Част от отрязаните коси на Васил Левски, съхранявани в музея в Карлово|мини|250x250px|Част от отрязаните коси на Васил Левски, съхранявани в музея в Карлово]]
На 19 април 1864 г., навръх [[Великден]], в местността Алтънчаир край Карлово, в присъствието на приятелите си хаджи Георги Попристов и Христо Пулев, сам отрязва дългите си монашески коси.<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 134 – 136.</ref> От този момент е мирски [[дякон]] (служител, помощник) на свободата Васил Левски. [[Василий (архимандрит)|Архимандрит Василий]] се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а пловдивският митрополит го заплашва с наказание ако упорства в настояването си.
 
От април 1864 до 1866 г. е учител в село [[Войнягово]], Карловско, от март до октомври 1866 – в добруджанското [[Еникьой (Окръг Тулча)|Еникьой]]. Бидейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. Посещава [[Тулча]] с надеждата да се срещне със [[Стефан Караджа]], но не го открива. Там се запознава с [[Харитон Халачев|поп Харитон]], който по това време е свещеник там.<ref>Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 145.</ref>[[Файл:Vasil Levski 2nd.jpg|мини|Васил Левски (вторият седнал от дясно на ляво) сред другари от [[Втора българска легия|Втората българска легия]] в Белград, 1868 г.|250x250px]][[Файл:Levski2.jpg|250px|мини|Васил Левски в униформа на [[Първа българска легия]] (фотография от 1869 г., Букурещ)]]
 
През октомври 1866 г. заминава за Влашко – за кратко е в [[Галац]] и [[Яш]]. Движи се в средите на [[Хаджи Димитър]] и Стефан Караджа. През ноември 1866 отново се среща с Георги Раковски. В края на 1866 и началото на 1867 е учител в с. [[Конгаз (Окръг Тулча)|Конгаз]] в [[Северна Добруджа]]. През март 1867 заминава за Букурещ, за да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. По негово предложение е определен и включен като знаменосец в четата на [[Панайот Хитов]], която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в [[Стара планина|Балкана]] (28 април-4 август). Заедно с четата преминава в Сърбия и известно време остава в гр. [[Княжевац]]. През август и септември 1867 г., заедно с Панайот Хитов и [[Иван Кършовски]], живее в Белград, където постъпва във [[Втора българска легия|Втората българска легия (1867 – 1868)]].
[[Файл:Vasil Levski & His Brother in the II Legion.jpg|alt= Васил Левски (вляво), брат му Христо Кунчев и Христо Иванов – Големия по време на втората българска легия в Белград. 1867 – 1868 г.|мини|329x329px|Васил Левски (вляво), брат му Христо Кунчев и Христо Иванов – Големия по време на Втората българска легия в Белград, 1867 – 1868 г.]]
През февруари 1868 г. се разболява тежко (възпаление в коремната област налагащо операция която оставя дълго незаздравяваща рана), лежи във военна болница, където е опериран или пък в частна квартира според други източници <ref>[https://www.dunavmost.com/novini/levski-5-godini-krie-karvyashta-rana www.dunavmost.com]</ref> . През април напуска Легията, която в края на месеца окончателно е разтурена от сръбското правителство.<ref>Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. С., 1952, с. 152.</ref> През май и юни 1868 е в [[Турну Мъгуреле]], където заедно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да организират малка чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ във връзка с подготвяната чета, но не одобрява организацията им и се връща в Сърбия – в град [[Зайчар]].<ref>Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. С., 1952, с. 189.</ref> В края на юни и юли за кратко е в затвора в Зайчар. За този престой той пише в писмо до [[Данаил Попов|Данаил Хр. Попов]] през 1871 г.: "''...и аз на 68-мо [лето] бяха затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е отечество''."<ref>Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 40.</ref> През това време преосмисля изминатия път. През август е в Букурещ, където също е арестуван за кратко от влашките власти, заради минаването в България на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но е освободен по здравословни причини – незарасналата рана от операцията в Белград, излекувана по-късно от [[Неофит Калчев]] <ref>[http://www.desant.net/show-news/31292 www.desant.net]</ref> . По това време съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството:
 
''„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя-губя само мене си“.''<ref>Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 24.</ref>
 
В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на [[Чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа|четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа]] окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. До декември 1868 г. живее в [[Букурещ]], където се свързва с [[Иван Касабов (революционер)|Иван Касабов]] и дейците на „[[Българско общество (организация)|Българското общество]]“. Към това време се отнася запознаването му с [[Христо Ботев]] и техният съвместен живот в една изоставена [[вятърна мелница]] край Букурещ. Единственият източник за съвместния живот на Левски и Ботев е цитирано от [[Захарий Стоянов|Захари Стоянов]] в писмо на Ботев до [[Киро Тулешков]], чийто оригинал липсва. Това, а и пълното отсъствие на името на Ботев в запазената кореспонденция на Левски, дават основание на някои историци като проф. [[Иван Стоянов (историк)|Иван Стоянов]] да твърдят, че вероятно те не са се срещали.<ref>Стоянов, И. Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски. С., 2000, с. 38 – 44.</ref>
 
=== Създаване на Вътрешна революционна организация (1868 – 1872) ===
{{основна|Вътрешна революционна организация}}
[[Файл:Vasil Levski IRO revolutionary districts.png|мини|300п|Карта на първите частни революционни комитети]]
Със средствата, предоставени от [[Българско общество (организация)|Българското общество]] и читалище „Братска любов“ ([[Млада България (организация)|структура на Млада България]]), Левски заминава на 7 декември [[1868]] от [[Турну Мъгуреле]] с [[параход]] по [[Дунав]], по суша и отново с параход по [[Черно море]] за [[Цариград]]. От Цариград на 11 декември 1868 Левски започва първата си обиколка из българските земи, тогава все още в рамките на [[Османската империя]], където се запознава с условията и възможностите за извършване на революционна дейност и подготовка на въстание. Обиколката има осведомителна и агитационна цел. В началото на януари през следващата 1869 напуска столицата на Османската империя и се отправя към [[Тракия]] и [[Северна България]]. Преминава през [[Пловдив]], [[Карлово]], [[Сопот]], [[Казанлък]], [[Сливен]], [[Велико Търново]], [[Ловеч]], [[Плевен]] и [[Никопол]]. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Турну Мъгуреле, откъдето е тръгнал.
 
До края на април пребивава в Букурещ, където се среща с [[Иван Касабов (революционер)|Иван Касабов]], и в Турну Мъгуреле, като подготвя новата си обиколка. През март-април се запознава с [[Анастас Попхинов]], брат на [[Данаил Попов]], когото привлича към делото. На 1 май 1869 г. започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол, като е снабден с революционна [[прокламация]] и пълномощно, получени от [[Иван Касабов (революционер)|Иван Касабов]]. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат „Привременното правителство на Балкана“.
 
По време на тази обиколка поставя началото на изграждането на [[Вътрешна революционна организация|Вътрешната революционна организация (ВРО)]]. Основна нейна структурна единица е частният революционен комитет. Първият е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. Следва изграждането на частни революционни комитети в Ловеч, [[Троян]], Карлово, [[Калофер]], Казанлък, Пловдив, Сопот, [[Чирпан]] и др. Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
 
След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. се включва активно в живота на българската [[емиграция]]. В края на 1869 г., заедно с [[Любен Каравелов]], участва в създаването на [[Български революционен централен комитет|Българския революционен централен комитет (БРЦК)]]. Стреми се да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни или [[Великите сили]]. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. В началото на 1870 г. пребивава в Турну Мъгуреле, а от март месец е в Букурещ. Там на 9 април умира по-малкият му брат Христо.
 
[[Файл:Vasil Levski portrait.jpg|ляво|мини|Портрет на В. Левски от [[Георги Данчов]]]]
 
Разочарован от емиграцията, през май 1870 се завръща в България и продължава изграждането на комитетската мрежа. [[Матей Преображенски]] съпровожда [[Васил Левски]] при обиколката му из Великотърновско, [[Пловдив]], [[Стара Загора]], [[Карлово]] и други градове и села в Южна България. Благодарение на дългите взаимоотношения на Отец Матей с местните хора, двамата успяват бързо да организират ''Частни революционни комитети'' на [[ВРО]].
 
До края на 1871 успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е обявен град Ловеч. [[Ловешки частен революционен комитет|Ловешкият частен революционен комитет]] е обявен ''централен'' под името „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК“ или „БРЦК в Българско“. Създаването му е изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го разглежда като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни революционни комитети обединяват в себе си представители на всички социални групи на българското общество.
 
Васил Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и [[чорбаджия|чорбаджиите]]. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, въвежда революционен терор. За тази цел през май 1871 г. съставя образец на циркулярно „заплашително“ писмо, чрез което да се събират средства, като се изясняват целите и задачите на борбата: ''„В Българско няма да има цар, '''“а народно управление"''' и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, така и турчинът, и евреинът, и др. '''Свобода и чиста Република'''".''<ref>Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 61.</ref>
 
<!--[[File:Levski3.jpg|мини]]-->
Към края на 1871 г. ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща през втората половина на 1871 двама помощници на Левски – [[Димитър Общи]] и [[Ангел Кънчев]]. За жалост той работи с тях за кратко. На 5 март 1872 г. при проверка от турската полиция в [[Русе]] се самоубива Ангел Кънчев, а Димитър Общи все по-малко се съобразява с комитетската дисциплина и развива дейност, без да бъде съгласувана с Левски. Авантюризмът на Общи впоследствие води до провала на революционната организация и залавянето на Левски.
 
Приготвя устава на организацията, озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българският народ“<ref>Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 228 – 236.</ref> (септември 1871). Разработва го в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния [[етнос]] и [[религия]].
 
Малко известен факт е, че по време на революционната си обиколка из България, Васил Левски многократно е отсядал в манастир „Света Богородица Витошка“, който днес е по-известен като [[Драгалевски манастир|Драгалевския манастир]]. Манастирът имал основна роля в културната, учебната и революционна дейност. Отец Генадий – игумен на Драгалевския манастир – е бил близък приятел и сътрудник на Левски и е оказал голяма помощ в сформирането на революционните комитети в софийския регион. Драгалевския манастир е едни от малкото запазени манастири, които съхраняват духа на българщината.<ref>[http://www.dragalevski-manastir.org/ www.dragalevski-manastir.org]</ref>
 
''„Подбуда. Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканският полуостров. Цел. С една обща ревулуция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска и да се замени с демократска република /Народно управление/ на същото това място, което ся нашите прадеди съ/с/ силата на оръжието и съ/с/ своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турските касаджии и еничери, и в което владей правото на силата, да се подигни храм на истинната и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство, между всички народности, българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, било въ/в/ вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото да било, всички щат спадат под един общ закон който по вишегласието на всичките народности ще се избере.“''<ref>Васил Левски. Документи, т. 2.№37, с. 51. Проекта за програма и устав („Закон“) на БРЦК – „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“</ref>
 
След направените обиколки в страната през втората половина на 1871 г. се отказва от първоначалната си идея – общото събрание на вътрешните и външните комитети да бъде организирано в България и възприема мнението на БРЦК в Букурещ то да се свика там. В началото на април 1872 г., заедно с [[Марин Поплуканов]], заминава за Влашко, където остава 80 дни. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април – 4 май 1872). Левски участва и в петте заседания като представител на на няколко революционни комитета от [[Южна България]], имащ право на 3 гласа. Избран е в четиричленната комисия, заедно с Любен Каравелов, [[Киряк Цанков]] и [[Тодор Пеев]], за съставяне на Програмата и преглеждане Устава на БРЦК. В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК в Българско започва преустройство на Вътрешната революционна организация. В края на юли избистря концепцията си за реорганизиране на комитетската мрежа и пристъпва към създаване на окръжни комитети на ВРО. Приема предложенията на Любен Каравелов за съвместни действия със [[сърби]]те, но настоява да се спомогне за приемането на 150 – 200 души във войнишкото училище в Белград. Настоява да се преведат на български военни устави, книги по фортификации и тактика.
 
=== Залавяне и смърт (1872 – 1873) ===
[[Файл:Vasil Levski 1872.jpg|alt= Последната фотография на Васил Левски, направена в Букурещ след общото събрание на БРЦК 1872 г., по която е издирван от турската полиция.|мини|Последната фотография на Васил Левски, направена в Букурещ след общото събрание на [[БРЦК]] през 1872 г., по която е издирван от турската полиция.]]
Няколко събития през втората половина на 1872 г. водят до залавянето и присъдата на Васил Левски – нарастващите противоречия с комитетските членове, убийството на ратая на ловешки чорбаджия, разривът с [[Димитър Общи]], който на своя глава обира османската хазна в [[Арабаконак]], и последвалите разкрития от османската полиция.
 
На [[14 август]] [[1872]] г. Левски и [[Вутьо Ветов]] от с. [[Видраре]] отиват в къщата на ловешкия чорбаджия [[Денчо Халача]], за да се сдобият с пари, но се натъкват на ратая му. В писмо до [[Любен Каравелов]] Левски описва какво се е случило: {{цитат|''Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той напред нямаше да има никакъв шум, а то дойде напред момчето. Посрещна го другарят ми. [Момчето] нададе вик: „Тичайте хора!“ ... Докато пристигнах, то все вика и се бори с другаря ми. Пристигнах. Ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласа, който беше напълнил улицата. Не умря изведнъж, започна да вика повече, което не можеше да се скрие вече. Ръгнах го още веднъж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били [нападателите]. Жалко за невинното момче. Но ако не беше така. Беше оцапано на много страни!... Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хора. Като отворих портата, то свят беше като на панаир! С излизането ни изведнъж вдигам кървавия нож и с няколко турски думи се спущам върху народа. Отвориха ни път. И след нас ето ти и полицията. Изгледаха ни. Па това си беше.''|Страшимиров, Д. Т. ''Васил Левски. Живот, дела, извори.'' Том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 170 – 172.}} Този инцидент, за който Левски дълбоко съжалява до края на дните си, няма пряко отношение към залавянето му, но утежнява вината му при издаването на присъдата – макар съдът да го обвинява в непредумишлено убийство, за което се полагат 15 години затвор, при друго извършено престъпление присъдата е смъртна.
 
На [[22 септември]] 1872 г. Димитър Общи и Тетевенския частен революционен комитет организират [[Арабаконашки обир|Арабаконашкия обир]]. Васил Левски е възразявал, но е подкрепен единствено от свещеноиконом [[Кръстю Никифоров]]. В последното си писмо от 12 декември 1872 той пише на ловчанци:{{цитат|''Се тогава, като го не видях на другия ден, та да му кажа да не ни бастисват засега и пощата, защото работата си докато наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастиса. Това казах на Стоян Пандур (войводата) да каже и на Д. Общи, но както за всичко и за това не е слушал''.|Страшимиров, Д. Т. ''Васил Левски. Живот, дела, извори.'' Том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 212.}}
 
Залавянето на участниците, включително и на Димитър Общи, нанася тежък удар на революционната организация. Османската полиция започва арести на комитетски дейци, които с признанията си насочват към Васил Левски. Секретарят на Тетевенския комитет [[Учител|даскал]] [[Иван Фурнаджиев|Иван Лилов Фурнаджиев]], първи дава точно описание на Левски: {{цитат|''Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри.''|''Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви.'' С., 1987, с. 79.}} По показанията на комитетските дейци започват и арести на членове на [[Ловешки частен революционен комитет|Ловешкия частен революционен комитет]] – [[Анастас Попхинов]], [[Марин Поплуканов]], [[Димитър Пъшков]], [[Величка Хашнова]], която е арестувана за кратко според тогавашната практика в къщата на поп Кръстю Никифоров. Последователно са извикани на разпит и свещениците поп [[Лукан Лилов]] – погрешка, и поп [[Кръстю Никифоров]].
 
В писмо от ноември 1872 г. Левски получава нареждане от [[Български революционен централен комитет|БРЦК]] и Любен Каравелов за вдигане на въстание: ''„Брате Василе! По-преди те подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и повдигане на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги разказваме. А обаждаме ти, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всичките тамошни юнаци се писа и ще заминат на среща. И надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора.“''<ref>Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 199.</ref> Той отказва да го изпълни, тъй като преценява правилно, че народът още не е готов за повдигане на въстание. Решава да прибере архивите на [[Вътрешна революционна организация|ВРО]] от Ловеч и да се прехвърли във Влашко. Знае за провала на обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит.
 
Конфликтът на Левски с комитетите е в няколко посоки. От една страна, комитетите, където се разпорежда Димитър Общи – орханийски и тетевенски, се подчиняват на него, а не се съобразяват с нарежданията на Левски. Крайният резултат от това е обирът на хазната в Арабаконак. Левски е въвлечен в конфликт и с брата на Данаил Попов – плевенския куриер Анастас Попхинов, който обвинява Левски в [[авторитаризъм]], лъжа и присвояване на средства. Той е и един от малцината, оставили писмени свидетелства за заплаха към Левски: ''„Но моля ти се, недей ми току стъпва по краката, че ще се изправя един пъти ще те клъцна в челото, и няма да забравиш завинаги.“''<ref>Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 2, С. „Изток-Запад“, 2015, с. 68.</ref> Поведението на ловешките дейци също притеснява Дякона – той узнава за подхвърлени писма от негово име в двора на Величка Хашнова и че председателят на комитета, който по това време е бил [[Марин Поплуканов]], е използвал комитетски пари за свои цели. На 12 декември 1872 Левски пише на ловешкия комитет последното си писмо: "''По тия писма се страхувам да дойда в града ви. В тях тълкувам истинно предателство и[ли] предателство без да иска – от страх... Затова колкото писма, пари, вестници и всички, каквито има оставени при вас и в председателя тайни работи да се пренесат у Николчо, че или аз ще премина да ги взема, или друг ще пратя да ги отнесе... У председателя има принесени от други комитети пари, попреди ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел устава! На комитетска пара не се знае и минутата кога ще се поиска. Сега, както казах: пари, писма и пр. да се занесат у Николчови.''"<ref>Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 209 – 211.</ref>
 
На 24 декември Левски, преоблечен, като турчин, пристига в Ловеч, където отсяда в домовете на [[Никола Сирков (Халача)|Никола Сирков]] и [[Величка Хашнова]]. След като взема архива, който зашива в [[Седло|самара]] на коня, на 26 декември, придружаван от [[Никола Цвятков]], потегля към [[Велико Търново]]. По пътя извън Ловеч злощастно са срещнати от турски конен патрул. Старшият – [[помак]]ът Али чауш, не остава задоволен от отговора на Левски, че е ловчанец, тръгнал към лозето си, за да види колко коли тор трябва да се изсипят, но предпочита да не рискува в схватка и ги оставя да продължат пътя. Долага обаче веднага в Ловеч за срещата и оттам е организирана хайка за залавянето на подозрителните лица.<ref name=":0">Панчовски, Д. Последните дни на Васил Левски. С., 1990, с. 230 – 240.</ref> Според други предположения не заптието долага за съмнителното лице, а предател от хана в [[Къкрина]] известява за съмнителен гостенин.<ref>Денев, Д. Свобода и всекиму своето. С., 2015, с. 256 – 258.</ref>
[[Файл:Vasil Levski's Last Comrades.jpg|alt= Николчо Цвятков Бакърджийчето и Христо Цонев – Латинеца, арестувани заедно с Васил Левски и придружили го в последния му път към София. Снимка от 1878 г.|мини|Николчо Цвятков Бакърджийчето и Христо Цонев – Латинеца, арестувани заедно с Васил Левски и придружили го в последния му път към София. Снимка от 1878 г.]]
На [[27 декември]] 1872 г. е заловен от турските заптиета в [[Къкринско ханче|Къкринското ханче]]. Общо 15 заптиета, начело със старшия им – Юсеин Бошнак чауш, обграждат рано сутринта ханчето, което е държано под наем от [[Христо Цонев (Латинеца)|Христо Цонев – Латинеца]]. Николчо разпознава гласа на заптието, което ги е срещнало през деня. Затова Левски, въпреки че има [[тескере]] на името на ловчанеца Малък Добри Койнов, преценява, че само ще навреди на невинен човек и се опитва да излезе незабелязано през вратника на яхъра, но там също има засада. При бягството вероятно се закача на вратницата и заптиетата успяват да го повалят на земята. Левски стреля с револвера си и наранява в ръката Юсеин Бошнак чауш, но сам е улучен от куршум, който го засяга зад лявото му ухо, което е и наполовина отсечено от удар с нож при борбата. Притеклите се на помощ заптиета успяват да го уловят и вържат.<ref name=":0" />
 
Васил Левски дава обяснение за залавянето в Къкринското ханче пред Софийската извънредна следствена комисия на 9 януари 1873 г.:
 
''Въпрос: Кои са другарите ти, които бяха заловени заедно с тебе, и как ви заловиха ?''
 
''Отговор: "От моите двама другари, именуваният Христо държеше преди край Ловеч кръчма. Мене той ме познаваше като търновец. По едно време Христо остави кръчмата, отдавна не бях го виждал. Тоя път аз отивах от Ловеч за Търново; из пътя Никола от Ловеч, когото тоя път видях, ми каза: „Аз ще остана в село Какрина, ако искаш остани и ти!“ Той ме заведе в кръчмата на Христа от Ловеч, когото не бях виждал отдавна. Нея вечер ние останахме там. Към десет часа сутринта, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана; после започнах да бягам, обаче държащият ме не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата [и] аз паднах там. Заловиха ме и ме изпратиха в Ловеч, оттам в Търново и оттам тука. Когато ме заловиха, Христо ханджията не беше там. Бяха се загубили добичетата му, [та] отишъл да ги търси. Заловили го после в дома му."''
 
- Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. Под редакцията на проф. [[Александър Бурмов]]. София, 1952, (Фототипно издание 1987), с. 186 – 210, 255 – 261.
 
При ареста, архивът остава незабелязан от полицията. Комитетски книжа са запазени от [[Никола Сирков (Халача)]]. След Освобождението от османско владичество [[Никола Цвятков]] и [[Мария Сиркова]] предават част от него на [[Захари Стоянов]], а друга – в [[Музей Васил Левски (Ловеч)|Музея на Ловешкото читалище „Наука“]].<ref>Каталог „Колекция националноосвободително движение в Българско“, РИМ-Ловеч, Л., 2014</ref> При копане на основи за къща на улица „Марин Поплуканов“ № 17 срещу сградата на [[Музей Васил Левски (Ловеч)]] са открити 1364 златни монети (1973). Предполага се, че са същите комитетски пари от Арабаконашкия обир, които са съхранени и са стояли непипнати почти 100 години.<ref>С. М. Измит ли е позорът над поп Кръстьо</ref><ref>Росица Христова, [http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1825252 Кожар изровил имането на Левски], в-к 168 часа, 14 август 2017 г.</ref> Тази версия, лансирана от медиите, е малко вероятна – от обира до Ловчанския комитет достигат само 3000 [[грош]]а, и то в дребни пари – злато почти не е имало в колата. Но не е изключено това да са комитетски пари, доколкото събираните средства са обръщани в злато за по-лесно съхранение и пренос.
 
Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Предполага се, че причината за неговото конкретно залавяне е предателство от съмишленик. Десетилетия след [[Освобождение на България|Освобождението от османско владичество]] се спори за името на предполагаемия предател – свещеноиконом [[Кръстю Никифоров]] (съучредител на комитета в Ловеч) или [[Марин Поплуканов]] (председателя на комитета). През 1925 г. историкът [[Димитър Страшимиров]] публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно свещеноиконом Кръстю Никифоров става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Васил Левски. Според други проучвания конкретно предателство няма.<ref>[https://web.archive.org/web/20170329115525/http://synpress-classic.dveri.bg/04-2002/01-01.htm Краят на една клевета. Историци и общественици реабилитираха поп Кръстьо], Църковен вестник.</ref> Тази теза застъпва и Димитър Панчовски в своите изследвания, където доказва, че вината на поп Кръстьо е вменена от неговия съслуживш – поп Лукан и фамилията му. След освобождението и Марин Поплуканов и Димитър Пъшков са сериозни политически фактори в града и имат възможност да въздействат и върху другите оцелели поборници да свидетелстват против поп Кръстю, който е и техен политически противник. Ловешката полиция не знае кой е заловеният и с усилен конвой е откаран в [[Търново]]. Тук е установена неговата самоличност. При прехвърлянето му от Търново в София, се надява, че ще бъде освободен от съмишленици.
 
[[Файл:Zalava_sad.jpg|мини|Васил Левски пред Софийската следствена комисия, художник Калина Тасева]]
Предаден е на [[Софийска извънредна следствена комисия|Софийската извънредна следствена комисия]]. Изгражда защитата си на основите на правата на християните според [[Хатихумаюн]]а, за да не издаде някого и организацията. Подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в [[Османска империя|Империята]]. Разграничава се от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се [[Висока порта|Високата порта]] да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на [[Османската империя]] и вреди на авторитета ѝ пред [[Европа]].
 
Съставът на комисията според протоколите от нейната работа е: генерал [[Али Саиб паша Гюрчю]] – председател на [[Държавен съвет (Османска империя)|Държавния съвет]], майор [[Шакир Мехмед Салим паша|Шакир Мехмед Салим]], Махмуд Мазхари, Саадулах Сърръ, [[Иванчо Хаджипенчович]], Пешо Тодоров, [[Мано Стоянов|Мано Хаджистоянов]] и Мито Каймакчиев. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. Обвиненията към Левски са по '''чл. 55 ал. 1''' – ''„Който подбужда посредствено или непо­средствено поданиците на Османската империя да се въоръжават срещу имперското правителство, се на­казва със смърт, ако е последвало въстание или е имало начало на изпълнение“''; '''чл. 56''' – ''„Който подбужда поданиците на Осман­ската империя да се въоръжават един срещу друг или да вършат опустошения, кланета или грабежи в една или повече местности, се наказва със смърт, ако такива, са последвали или е имало начало на изпълнение.“;'' '''чл. 66''' – „''Който по площади, тържища и други пуб­лични места чрез речи, разпространение на ръкописни и печатни листа или по друг начин подбужда гражда­ните и жителите на империята да извършват престъп­ленията по настоящата глава, ще се наказва както из­вършителите на тези деяния''.“; '''чл. 174, ал. 2''' – ''„Който извърши убийство без предумисъл, се наказва с принудителна работа за 15 години. Пре­стъплението се наказва със смърт, когато е било пред­шествувано, придружено или последвано от друго пре­стъпление, или когато е било средство, за да се извър­ши друго престъпление“''. от имперския Наказателен закон.<ref>Гайдаров, Н. ''Процесът срещу Васил Левски и революционната организация''. С., Наука и изкуство, 1987, с. 88 – 91.</ref>
 
Съдът не издава една обща присъда, а в нарушение на установените процедури издава присъдите в течение на отделните заседания. Издадени са общо 15 присъди, от които две смъртни – на Димитър Общи (неговата е и първата издадена присъда) и на Васил Левски. Шестдесет от подсъдимите са осъдени на затвор и заточение. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения. Присъдата на Левски – смърт чрез обесване, е последната присъда – под №15, издадена на 14 януари 1873 г. и потвърдена по целесъобразност от [[Абдул Азис|султан Абдул Азис]] на 21 януари 1873 г. Процесът завършва като комисията иззема функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя.
 
На 6/[[18 февруари]] [[1873]] г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, близо до мястото, където е издигнат негов паметник.
 
В последните си мигове се изповядва пред [[архиерей]]ския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва:
 
{{цитат|''Каквото съм правил, в полза народу е''}}
 
и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като [[йеродякон]] Игнатий, а също и българският народ.
 
Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола:
 
{{цитат|''Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина '''той е първият, но че след него са хиляди'''. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „[[Света София (София)|Света София]]“, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.''}}
 
[[Файл:Levski monument.jpg|ляво|мини|Паметник на Васил Левски в центъра на София]]
 
[[Михаил К. Буботинов]] също дава описание:
 
{{цитат|''На 1873 лето, 6 февруарий, вторник, пазарен ден в София – 2 часа преди зори, в двора на пашовия конак – на мястото на днешния [[Царски дворец (София)|княжески дворец]], стана необикновено разшавание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви... Иконом поп Тодор се приготви за половин час... И ето, че се зададе губернатора на каляска със свитата си, състоящата се от десетина души. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана, току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4 взвода аскер, облечен в костюма си, както е бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом се приближи свещеника при Левски, пашата се оттегли на 7 – 8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му. ...''}}
 
''Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец Тодор ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал:''
 
{{цитат|''„В младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която ... дано!“''}}
 
Тук Васил Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за йеродякон Игнатий.<ref>Хайтов Н., ''Гробът на Васил Левски. Сборник документи'', „Горекс Прес“, С., 1985 и 2002, с. 248.</ref>
 
== Имена, псевдоними и прозвища ==
В историческите извори Васил Левски се среща под различни имена и прозвища, революционни псевдоними, с които подписва писмата си, фалшиви имена за тескерета и документи, които е ползвал.
 
След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19 век, в широка употреба влиза ''Апостола на свободата'' или само ''Апостола'', за което особена заслуга има [[Иван Вазов]].
 
{| class="wikitable" width="100%"
|- valign="top"
! Имена и прозвища
| ''Васил Иванов'', ''Васил Дякон-Левски'', Васил Иванов Кунчев, ''Васил И. Лъвский'', ''Васил Лъвский (В. Лъвский)'', ''Васил Левски (В. Левски)'', Васил Гинин, ''Дяконът'', ''Дякончето'', ''Дякон Игнатий (Игнатие)'', ''Дякон Игнатий-Левский'', ''Дякон Васил Левски'', ''Дякона Левски'', ''Левский''; Апостола на свободата, Апостола, ''Джингиби''.
|- valign="top"
! Фалшиви и чужди имена, използувани в паспорти, тескерета и адреси
| ''Дидьо Пеев'', Добри Койнов, ''Иван Фетваджиев'', Нико Жеков, ''Петко'', Петър г. Пенев, ''Първан Найденов'' [?], Руси Веледи Рачов (Руси, син на Рачо), ''Стан Станчулеску'', Стойчо Бешикташът.
|- valign="top"
! Революционни псевдоними, с които подписва писма и други документи
| ''Ас. Дер. Кър[д]ж[алъ], Аслан (Арслан) Дервишоглу (Дервишооглу, Дервишоолу). Аслан Дервишоолу (Дервишоглу) Кърджала (Кърджал, Карджалъ)'', Аслан Димитроолу Ованес Ефенди, Аслан (Арслан) Ефенди, ''Асланоолу (Асланоглу) Видинли'', Афъз ага (Афъзаа), Афъз Ефенди, ''Бай Вълчо Драгньов (Драгнюв), Бай Драгню (Драгньо)'', Бай Филип, ''В. Лъ-кий (Лъ-кий)'', В. Л., Вълчо Драгнюв (Драгньов), Дервиш Мехмед (Меемет) Кърджалъ, ''Дервишоглу Аслан, Дервишоглу Аслан Ефенди, Димитроолу (Димитроглу) Ованес Ефенди; Драган Мирчов, Драгой Стойчев, Драгойчо, Драгойчо Иванов, Драгню, Драгню Костов, Драгомирчо Иванов, Ефенди Аслан Дервишоглу (Дервишоолу), Ибриямаа (Ибриямага) Анадоллу'', Кърджалията, Кърджалъ Мустафа Дервишоглу, Мамудая (Мамудаа) Едирнели, Никола Раанелов [?], К. Ив. Марков, К. Н. Марков, Неболлу Чизмели Кърмъзъ, Тропчу, Хаджи Ахмед (Амет) Съръ Азис Рушидоглу, ''Хаджи Ахмед Саръ Чизмели Кармъзъ'', Хаджи Асанаа (Асанага), ''Стан Станчулеско'', ''Кешиш Първан'', Филип.
|-
| colspan="2" |Легенда: Имената, прозвищата и псевдонимите в курсив са основните, които Левски е използвал, според неоспоримите исторически източници.<ref>Кирила Възвазова-Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева, ''Васил Левски. Документален летопис 1837 – 1873'', ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1987.</ref>
|}
 
== Памет ==
{{Вижте също|Паметници на Васил Левски}}
[[Файл:Bulgaria-Kukrina-00.jpg|мини|Паметен знак при Къкринското ханче]]
[[Файл:Levski Babadag.JPG|мини|Откриване на паметната плоча на Васил Левски в с. [[Еникьой (Окръг Тулча)|Еникьой]], [[Тулча (окръг)|Тулчанско]].<ref>[http://www.dobrichonline.com/?com=news&cid=4151&poll1=vote&poll4=vote&poll7=vote&poll18=results Паметна плоча на Левски откриват в севернодобруджанското село Еникьой], Добрич онлайн, 27 юни 2011</ref><ref>[https://dariknews.bg/regioni/dobrich/postavqt-pametna-plocha-na-vasil-levski-v-enikxoj-626715 Поставят паметна плоча на Васил Левски в Еникьой], Дарик нюз, Добрич 26 ноември 2010 г.</ref><ref>[https://www.dobrichonline.com/novini/599/postavyat-pametna-plocha-na-levski-v-enikoy Поставят паметна плоча на Левски в Еникьой], Добрич онлайн, 26 ноември 2010 г.</ref>]]
В съвременна България личността на Васил Левски се възприема като най-ярката и най-откроена сред българските революционери. За българите е национален герой и национален идеолог за „чиста и свята република“.
 
Известни са 150 паметника на Апостола, от които 131 са в България и 19 в чужбина. Функционират три музея, посветени специално на Васил Левски. Това са [[Музей „Васил Левски“ (Ловеч)]], [[Къкринско ханче]] и [[Национален музей „Васил Левски“|Национален музей „Васил Левски“ (Карлово)]]. Като музейна сбирка е оформена и килията, в която често е отсядал в [[Троянски манастир|Троянския манастир]].
 
Във Великотърновския исторически музей също има вещи принадлежали на Левски, както и печат на БРЦК .
 
Почти всяко по-голямо селище в страната има улица, площад или училище, носещи името на Апостола.
 
Днес [[портрет]] на Васил Левски е поставен в кабинетите на [[Президент на Република България|Президента на Република България]], [[Министър-председател|Министър-председателя на Република България]], министрите, областните управители, кметове на населени места и на много други политици. Образът на Васил Левски нееднократно е експониран на българските регулярни и юбилейни банкноти и монети.
 
Избран е през 2007 г. за „най-великия българин“ на всички времена в първото издание на едноименното телевизионно шоу, проведено от [[БНТ|Националната телевизия]]. За него са гласували почти 59&nbsp;000 зрители. Със събраните средства от гласуването ще бъде издигнат негов паметник.
 
Името на Васил Левски носят един град, шест села, една община, квартали в Балчик, Варна, София и др., значителен брой булеварди (един от тях е основния столичен [[Васил Левски (булевард в София)|Булевард „Васил Левски“]]), площади и улици, училища (едни от тях са българските училища „Васил Левски“ във [[Валенсия]], Палма де Майорка, [[Кишинев]], [[Лас Вегас]], [[Лондон]], [[Париж]] и [[Сан Диего]]), читалища, предприятия, спортни клубове, [[Национална спортна академия|Националната спортна академия]] и [[Васил Левски (стадион)|Националният стадион]] в София, [[Национален военен университет|Националният военен университет]] във Велико Търново, [[Левски (връх)|Връх Левски в Стара планина]] и [[Левски (връх в Антарктика)|Bръх Левски]] на остров [[Ливингстън (остров)|Ливингстън]].
 
През 2009 г. открития от български [[астроном]]и [[астероид]] е наречен [[204831 Левски]].
 
== Галерия ==
<gallery class="center">
Файл:Vasil Levski dagger.jpg | Камата на Левски в Музея в Ловеч
Файл:Васил Левски523826018 dcc209d780 o.jpg|Паметник на Васил Левски в Карлово
Файл:Bulgaria-Vasil Levski-01.JPG|Паметник на Левски в Карлово
Файл:Bulgarian embassy in Paris.jpg|Барелеф на Васил Левски в Париж
Файл:Lovech - Vasil Levski monument.jpg|Паметник на Васил Левски в Ловеч
Файл:Bista Vasila Levskog, Dimitrovgrad.jpg|Паметник на Васил Левски в Цариброд
Файл:Васил Левски 533320348 4db23ae072 o.jpg|Паметник на Гина Кунчева – майката на Васил Левски в Карлово
Файл:ОУ „Васил Левски“ - паметник.jpg|Паметникът в Разград, разположен в двора на [[Основно училище „Васил Левски“ (Разград)|едноименното училище]]
</gallery>
 
== Спор за гроба ==
Търсенето на гроба на Левски е започнало още след 1878 г., но без успех. Тъй като на самото обесване не са присъствали българи – поп Тодор си е тръгнал преди Левски да бъде обесен, няма свидетели каква е съдбата на тялото. Знае се, че след като бъде обесен осъден, той се предава на съответната религиозна общност, за да го погребе по обичая си. По една или друга причина не са се намерили българи, които да извършат погребението и вероятно тялото е погребано в т.нар. гробище на престъпниците в местността Кюлюците. Първата сериозна полемика се разразява през 1937 г., когато се чества 100-годишнината от рождението на Левски. О.р. полк. Димитър Венедиков пише дописка във в. „[[Мир (вестник)|Мир]]“, като в следващите броеве през февруари и март участват 11 души със свои версии. През 1956 г. археолозите Стамен Михайлов и Георги Джингов разкриват в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София погребение на скелет, вписан с индикация № 95. Започва спор дали това не са останките на Васил Левски. Археолозите твърдят, че не е, но според някои устни сведения точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Останките са небрежно откопани и пренесени в чувал до хранилището на новооснования [[Национален археологически институт с музей|Софийски археологичен музей]], където се твърди, че изчезват безследно. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. под натиск на писателя [[Николай Хайтов]] [[БАН]] взема решение да постави паметна плоча на църквата. Впоследствие БАН променя позицията си и плочата е махната.<ref>Овчаров, Николай. [https://web.archive.org/web/20131004224102/http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-11-05&article=387845 Вечният Марко Тотев в археологията], в-к „Стандарт“, бр. 6754, год. XIX, 5 ноември 2011 г.</ref> На 19 февруари 2012 г. плочата е възстановена по инициатива на фондация „Николай Хайтов“ и [[Ангел Джамбазки]] и [[ВМРО-БНД]].<ref>[https://www.actualno.com/society/news_378199.html Пред църквата „Св. Петка“ откриха паметна плоча на Левски], actualno.com, 18 февруари 2012 г.</ref><ref>[https://dariknews.bg/regioni/sofiia/vyzstanovqvat-pametna-plocha-za-levski-v-sv.-petka-samardzhijska-722154 Възстановяват паметна плоча за Левски в „Св. Петка Самарджийска“], dariknews.bg, 26 май 2011 г.</ref> <ref>[http://www.interesi.net/article-index-53.html Нова паметна плоча на Васил Левски]</ref>
 
== Почит ==
При почитане на паметта има разминаване между датата на неговата гибел – 18 февруари (нов стил), която се отбелязва в редица градове, включително и в родния му град Карлово, и почитането в по-голямата част от страната – 19 февруари (нов стил). При [[Приемане на григорианския календар|въвеждането на Григорианския календар в България през 1916 г.]] годишнината от гибелта на Васил Левски се отнася за събития, случили се преди 1 март 1900 г. В този случай необходимата поправка за привеждане на датата 6 февруари (стар стил) по новия григориански стил е от 12 дни, следователно е 18 февруари.
 
''„Почитта на Васил Левски към неговата кончина се дава не когато трябва. Тук става дума за една досадна грешка, която, преповтаряйки всяка година, показваме много лош пример на децата си, а да не говоря, че е [[нихилизъм]]“.''<ref>[http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2012/02/19/1769033_navurshvat_se_139_godini_ot_gibelta_na_vasil_levski/ Навършват се 139 години от гибелта на Васил Левски], dnevnik.bg, 19 февруари 2012 г.</ref>
 
В наши дни отдаването на почит и възпоменателните церемонии в чест на Васил Левски се извършват ежегодно в два последователни дни – на 18 и 19 февруари.<ref>[http://focus-news.net/hot-topic/2017/02/18/5646/balgariya-se-poklanya-pred-pametta-na-vasil-levski.html focus-news.net]</ref>
 
== Документално наследство ==
* Личният бележник (джобното тефтерче) на Васил Левски. Увод, разчитане, обяснителни бележки, справочен апарат, съставители: Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева, Национална библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“, Ръкописно-документален център, Издателство „Наука и изкуство“ С., 1987,
* [http://nationallibrary.bg/levski/notebook.html#page/2 Тефтерчето на Васил Левски – Национална библиотека], КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, СОФИЯ, 2017
* Васил Левски, Документи, Том I, Документи, Издание на Общобългарски комитет „Васил Левски“ и Национална библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“, С., 2000
* Васил Левски, Документи, Том II, Документи, Издание на Общобългарски комитет „Васил Левски“ и Национална библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“, 2010
* Каталог „Колекция националноосвободително движение в Българско“, съставител РИМ-Ловеч, Издателство „Инфовижън“, Л., 2014
* Страшимиров, Д. Т. Васил Левски. Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014.
* Страшимиров, Д. Т. Васил Левски. Живот, дела, извори., том 2, С. „Изток-Запад“, 2015.
 
== Литература ==
=== Спомени, документи, сборници ===
* Васил Левски 1827 – 1873. колектив. С., 2012.
* Васил Левски. Био-библиография. Издание на НБКМ, Отдел „Специална и препоръчителна библиография“. С., 1987.
 
* Левски в спомените на съвременниците си. Сборник. С., 1973.
* Балабанов, М. При Мацини. – В: Летописи, г. I, бр. 10, С., 1 април 1900.
* Греков, М. Как ние освобождавахме България. T. I. С., 1990.
* Заимов, Ст. Миналото. Белетристични и исторически очерци из областта на българските движения от 1870 – 1877 година, т. 1 – 4.Пловдив, 1884 – 1888.
* Заимова, Кл. Нещо повече от спомени. Сп. Наше минало (Чирпан), бр. 26, ноември 2003, с. 2 – 11.
* Йонкова, Ст., Хр. Йонков. Васил Левски и българската национална революция. Документален фотоалбум. С., 1987.
* Караиванов, П. Васил Левски по спомени на Васил Караива­нов. С., 1987.
* Каракостов, Ст. Васил Левски в спомените на съвременниците си. С., 1943.
* Касабов, Ив. Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи. С., 1905.
* Луканов, Т. За Василя Левски. Мемоари, биографии, писма. С., 1984.
* Обретенов, Н. Спомени за българските въстания. С., 1983.
* Стоянов, 3. Записки по българските въстания. – В: Стоянов, 3. Съчинения в три тома. т. 1. С., 1965.
* Стоянов, 3. Имената на българските въстаници, които са пося­гали сами на живота си. – В: Стоянов, 3. Съчинения в три тома. т. 2. С., 1965.
* Стоянов, 3. Васил Левски – (Дяконът). Чърти из живота му. – В: Стоянов, 3. Съчинения в три тома. Биографии. Четите в България. т. 2. С., 1965.
* Симидов, Ф. Георги Икономов. – В: Сп. Поборник-опълченец. Русе, 1898 – 1899, кн. 12.
* Тулешков, К. Моето чиракуване в живота. Съст. Елена Налбантова, В. Търново, 1997.
* Цанов, Ил. Из записките ми. С., 2011.
 
=== Художествена литература ===
* Вазов, Ив. Левски. – В: Вазов, Ив. Съчинения в четири тома. T. 1. Стихотворения. С., 1982.
* Вазов, Ив. Немили-недраги. – В: Вазов, Ив. Съчинения в че­тири тома. Т. 2. Повести и разкази. С., 1982.
* Вазов., Ив. Три разказа за Васил Левски. С., 2014.
* Дичев, Ст. За свободата. Роман, С., 1954.
* Дойчев, Л. Войводата и знаменосецът. Панайот Хитов и Васил Левски (очерк). С., 1963.
* Дойчев, Л. По пътеките на Апостола. Очерци. С., 1971.
* Дойчев, Л. Знаменосецът на свободата. Очерково-документално описание. С., 1973.
* Илиев, К. Великденско вино и Фракенщайн. С., 2013.
* Калчев, К. Васил Левски. С., 1954.
* Радков, Р. Всенародно бдение за Апостола. В. Търново, 2001.
* Ралин, Р. Аз съм Левски. Кинороман. Пловдив, 1994.
* Савчев, Г. Дякон Левски. Роман. С., 1933.
* Северняк, С. Аз съм Левски. С., 1974.
* Васил Левски – свободният преди освобождението. С., 1987.
* Стефанов, Д. Дякон Левски. Апостолът в Панагюрище. С., 1994.
* Стоянов, Хр. Другият Васил Левски. С., 2011.
* Хайтов, Н. Последните мигове и гробът на Васил Левски. Пловдив, 1985.
* Хайтов, Н. Гробът на Васил Левски. Второ преработено и до­пълнено издание. Пловдив, 1987.
* Хайтов, Н. Аферата с гроба на Васил Левски. С., 2002.
* Хайтов, Н. Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски. С., 2001.
* Хайтов, Н. Бележки по тефтерчето на Васил Левски. С., 2007.
* Цанев, Ст. Български хроники, т. 2, С., 2007.
* Язова, Я. Левски. С., 1987.
 
=== Научни публикации ===
* Аргатски, В. Васил Левски. Апостол на свободата. Велико Търново, 2007.
* Бакалов, Г. Бунт против Левски. С., 1938.
* Бакалов, Г. Васил Левски. С., 1934.
* Боянов, В. Левски и Ловеч. Неизяснени въпроси от революционната дейност на Апостола. С., 1995.
* Бурмов, Ал. Българското национално-революционно движе­ние и българската емиграционна бургжоазия през 1867 – 1869 г. – В: Бурмов, Ал. Избрани произведения. T. II. С., 1974.
* Бурмов, Ал. Български революционен централен комитет (1868 – 1877). – В: Бурмов, Ал. Избрани произведения. T. III. С., 1976.
* Гайдаров, Н. Процесът срещу Васил Левски и революцион­ната организация. С., 1987.
* Гандев, Хр. Васил Левски. Политически идеи и революционна дейност. С., 1946.
* Генчев, Н. Васил Левски. С., 1987.
* Генчев, Н. Васил Левский. С., 1982.
* Генчев, Н. Левски, революцията и бъдещият свят. С., 1973.
* Генчев, Н. Огромно национално и общочовешко богатство. – Във: Васил Левски. Документи. Т. 2, Автентичен текст, Исторически коментар, С., 2009.
* Гълъбов, Г. Обирът на хазната в Арабаконашкия проход през 1872 г. – В: Родина, № 4, 1940.
* Данов, Г., Хр. Георгиев. По стъпките на Левски. С., 1987.
* Дойнов, Д. Васил Левски. Апостола – човекът – съвремен­никът. – Във: Васил Левски 1837 – 1873. Албум, посветен на 175-годишнината от рождението на Васил Левски. С., 2012.
* Дойнов, Д. Левски пред съда на Портата и на историята. – В: Съдебният процес срещу Васил Левски 1872 – 1873 г. Исторически, юридически и международни аспекти. С., 2003.
* Дойчев, Л. Левски в светлина. Лични спомени и отзвуци от спомени. Извори за биография. С., 1943.
* Дойчев, Л. Сподвижници на Апостола. С., 1981 г.
* Дойчев, Л. Сподвижнички на Апостола. С., 1984 г.
* Дойчев, Л. Спомени за Левски. С., 1990 г.
* Жечев, Н. За един ръкописен сборник – песнопойка от 70-те години на XIX в. – В: Известия на института за българска литература, С., Т. 9, 1960.
* Златарева, Г. Васил Левски. Истини и заблуди. С., 2011.
* Иванов, В. Пътят на Васил Левски до бесилката. Пловдив, 1935.
* Каракостов, Ст. Левски в спомените на съвременниците си. Второ издание. С., 1987.
* Кацев-Бурски, Д. Дякон Игнатий Васил Иванов Левски. С., 1924.
* Кацев-Бурски, Д. Истината по предателството на Васил Левски. Курилски манастир, 1926.
* Кирилова, А. Комитетите от Голямоизворския окръжен център в материалното осигуряване на Вътрешната революционна органи­зация. – В: Времето на Левски. Сборник статии. С., 2010.Кирилова, А. Финансовото състояние на касата на БРЦК през 1872 година. – В: Научни трудове на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, 2006, T. 1, кн.1, История.
* Кирилова, А. Финансиране на българското националнореволюционно движение 1868 – 1875. С., 2007.
* Кирков, Г. Я. Васил Левски (Дяконът). Средец, 1882.
* Кондарев, Т. Васил Левски. Биография. С., 1946.
* Кръстев, Б., Приключи аферата с гроба на Васил Левски. С., 2015.
* Лалев, Ив. Васил Левски, Ловеч и Вътрешната революционна организация. В. Търново, 1996.
* Лалев, Ив. Мястото и ролята на Ловеч в структурите на ВРО. – В: Българско възраждане. Идеи Личности Събития. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 13. С., 2011.
* Лалев, Ив. Отношенията между Левски и ловешките револю­ционни дейци през втората половина на 1872 г. – В: Известия на Исторически музей – Ловеч. Т. 3. Ловеч, 1998.
* Маждракова-Чавдарова, О. Отново за познанството и за идейната близост на Христо Ботев и Васил Левски. – В: Българско възраждане. Идеи Събития Личности. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 10. С., 2008.
* Митев, Пл. „Да се върви на бой, да не губим минута!“ (Раз­мисли между отколешния спор „за и против“ идеята на Любен Кара­велов от есента на 1872 г. за вдигане на въстание в Българско). – В: Времето на Левски. Сборник статии. С., 2010.
* Митев, Пл. Комитетското дело (1873 – 1874) – дискусионни въпроси. – В: Българско възраждане. Идеи Личности Събития. Го­дишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. T. 13. С., 2011.
* Митев, Пл. Организационно и идейно състояние на БРЦК през първата половина на 1873 г. – В: БРЦК в историческата съдба на българския народ. В. Търново, 2003.
* Митев, Пл. Революционерът и организаторът на Българския революционен комитет. – В: Българско възраждане. Идеи Личности Събития. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 10. С., 2008.
* Москов, М. Васил Левски в Лясковец и убиването на Козлева. – В: Илюстрация Светлина, г. XXIX, кн. IV, 1921.
* Овчаров, Д., П. Вълев. Науката срещу агресивното невежество, С., 2013.
* Орманджиев, И. Васил Левски. Сто години от рождението му. С., 1937.
* Павлов, Пл. Левски – другото име на Свободата. С., 2017.
* Павловска, Цв. БРЦК в Българско – върховна институция на вътрешната революционна организация. – В: Българско възраждане. Идеи Личности Събития. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 13. С., 2011.
* Павловска, Цв. Васил Левски и вътрешната революционна организация. С., 1993.
* Павловска, Цв. Вътрешната революционна организация през втората половина на 1872 г. и гибелта на Васил Левски. – В: По пътя на безсмъртието. От Къкрина до София. В. Търново, 1993.
* Панчовски, Д. Последните дни на Апостола. С., 1990.
* Панчовски, Д. Предателите на Васил Левски. С., 1996.
* Пауновски, Ив. Но защо? Дедективна проза. Ново за Христо Ботев. Факти и фалшификации. С., 1993.
* Родът на Васил Левски. Съставил Христо Икономов. Обрабо­тил и допълнил Надежда Петрова. – В: Апостолът. 174 години от рождението на В. Левски. 20 години комитет „В. Левски“ – Карлово. Юбилеен лист, 2011.
* Симеонова, М. Речник на езика на Васил Левски. С., 2003.
* Станев, Н. Васил Левски. Живот и апостолска дейност. С., 1923.
* Стоянов, Ив. Политически идеи на Тайния централен бъл­гарски Комитет. В. Търново, 2002.
* Стоянов, Ив. ТЦБК. Идеи и проекти. В. Търново, 2010.
* Стоянов, Мл. Масонството, българската революция и Левски. С., 2006.
* Страшимиров, Д. Т. Левски пред Къкринската голгота. Исто­рия и критика. С., 1927.
* Страшимиров, Д. Т. История на Априлското въстание. T. I. Пловдив, 1907.
* Тодоракова, М. Основни проблеми при издирването и публи­куването на документални извори за българската история от Цари­градските архиви 1878 – 1944. – В: Известия на държавните архиви. Т.68,1994.
* Тодорова, М. Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой. С., 2009.
* Тончев. Т. Иван Драсов – един от първите ръководители на БРЦК в Ловеч. – В: Българско възраждане. Идеи Личности Събития.
* Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 13. С., 2011.
* Унджиев, Ив., Н. Кондарев. Васил Левски. Най-хубави страници от писмата му. С., 1956.
* Унджиев, Ив., Н. Кондарев. Свята и чиста република. С., 1987.
* Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. С., 2007.
* Цеков, Хр. Димитър Ценович. Касиерът на БРЦК. С., 2010.
* Шарова, Кр. БРЦК и процесът след арабаконашкото напа­дение 1872 – 1873. С., 2007.
* Шарова, Кр. Българското революционно движение 1872— 1874 г. през погледа на европейската дипломация. – В: Българското националнореволюционно движение 1868 – 1874. Чуждестранни документи. Т. 2, 1872 – 1874, С., 1992.
* Шарова, Кр. Кризисни явления в БРЦК през лятото и есента на 1872 г. – В: Исторически преглед. 1991, № 3.
* Шарова, Кр. Любен Каравелов и съдбата на архива на БРЦК. Слухове и факти. Ч. I. – В: Известия на държавните архиви, 1993, кн. 66.
* Шарова, Кр. С какви документи е разполагало турското след­ствие срещу Васил Левски и неговите сподвижници. – В: Левски пред съда на Портата. Процесът в София 1872 – 1873 г. в османо-турски, дипломатически документи и домашни извори. С., 2010.
 
* {{икона|de}} {{cite book |title= Der Wind hat viele Namen |last= Emersleben |first= Otto |year= 1985 |publisher= Evangelische Verlagsanstalt |location= Берлин }}
 
== Бележки ==
<references />
{{reflist|}}
 
== Външни препратки ==
{{сродни проекти начало}}
{{сродни проекти Уикиизточник}}
{{сродни проекти Уикицитат}}
{{сродни проекти Общомедия|Vasil Levski}}
{{сродни проекти край}}
* [http://ziezi.net/belezhnik/ Личен бележник (тефтерче) на Васил Левски]
* [http://vasil-levski.org/ Васил Левски – писма и документи]
* [http://promacedonia.com/zs/index.html Стоянов, 3. Васил Левски – (Дяконът). Чърти из живота му. 1883], promacedonia.com
* [[Васил Попов (писател)|Васил Попов]], [http://literaturensviat.com/?p=51070 „Слово за Васил Левски“], електронна публикация в „Литературен свят“, бр. 37, февруари 2012
 
{{Портал|България}}
{{Нормативен контрол|TYP=p|GND=118779834|LCCN=n/50/53440|VIAF=9855796}}
{{СОРТКАТ:Левски, Васил Левски}}
[[Категория:Васил Левски| ]]
[[Категория:Български легионери в Белград]]
Васил Левски е спасил българските евреи през третата световна война.
Анонимен потребител