Отваря главното меню

Промени

съдържание на "Персийски писма"
Разбира се, всички просветители са в някаква степен и учени – те продължават и доразвиват научните постижения от 17 век. Освен това те са енциклопедисти, тоест универсални изследователи, които могат да се занимават както с [[история]], [[право]] и [[етнография]], така и с [[астрономия]], [[математика]] и [[медицина]]. Именно тази универсалност позволява да се извличат общи заключения, като например това, че изследването на природните закони ще доведе до разбирането на обществените закони, които са тяхно продължение. Следователно ако обществените закони бъдат проучени също така, обществото ще може да се управлява по-добре.
[[Файл:Atelier_de_Nicolas_de_Largillière,_portrait_de_Voltaire,_détail_(musée_Carnavalet)_-002.jpg|мини|180px|ляво|Волтер]]
За пионер на френското Просвещение може да се смята Шарл Луи дьо [[Монтескьо]] (1689 – 1755), автор на '''''Персийски писма''''' (1721), в които находчиво критикува порочните страни на френския абсолютизъм от гледната точка на един персийски посланикпътешественици във Франция; пише също '''''Разсъждения за величието и упадъка на Римляните''''' (1734) и, най-вече, работата на живота му – '''''Духът на законите''''' (1748). В тази книга Монтескьо определя видовете държави – демократична и аристократична република, [[монархия]] и [[деспотия]], като отрича само последната. Смята, че най-добрата формула за управление е силен монарх и поданици с активна позиция, като между тях е аристокрацията. Тя внася умереност в политическия живот, като ограничава своеволията на монарха и посегателствата на народа. Монтескьо има два много важни приноса към политическата философия – той формулира трите власти: законодателна, изпълнителна и съдебна, които трябва взаимно да се контролират; и дава определението за обществена свобода – позволено е всичко, което законите не забраняват.
 
Франсоа Мари Аруе, наречен [[Волтер]] (1694 – 1778) е може би най-крупната фигура измежду френските просветители, който пише книгите: '''''Векът на Луи XIV''''' (1751), '''''Есе върху нравите и духа на нациите''''' (1756), '''''Кандид''''' (1759) и '''''Философски речник''''' (1764). Неговите политически идеи са объркани, той се колебае дали народът може и трябва сам да управлява и затова се спира на идеята за просветения абсолютен монарх, кралят-философ, който ще действа като народен слуга, но разполагайки с пълната власт (което се реализира като [[Просветен абсолютизъм]]). Волтер е ожесточен противник на църквата и религията, тъй като религията разделя хората и води до фанатизъм – най-омразното човешко качество. Още повече, Волтер е против всякаква намеса на църковни дейци в управлението и обществения живот, тоест той иска светска държава. Не е против социалното неравенство, но иска справедливост при събирането на данъците – основен проблем за Франция през този век.
[[Файл:Louis-Michel_van_Loo_001.jpg|мини|180px|Right|Дьони Дидро, картина от ван Лоо]][[Файл:Encyclopedie de D'Alembert et Diderot - Premiere Page - ENC 1-NA5.jpg|мини|150px|ляво|Първият том на Енциклопедията, 1751 г.]]
 
Най-видимо принципите на Просвещението се виждатпроявяват в епохалното дело на [[Дени Дидро|Дьони Дидро]] (1713 – 1784) и [[Жан Даламбер]] (1717 – 1783) – '''''Енциклопедията''''', писана и издавана в продължение на 30 години. Този пръв по рода си опит не само показва прагматичността и почитанието към науката у просветителите, но и техният стремеж да обхванат всяка сфера на научното знание. Появата на първия том на Енциклопедията през 1751 г. символизира началото на ново отношение на човечеството към заобикалящия го свят.
 
Оригинален и значително по-радикален във вижданията си е швейцарецът, който живее и работи във Франция [[Жан-Жак Русо]] (1712 – 1778). През 1750 г. той печели конкурс на Френската академия с есето си '''''Разсъждения върху науките и изкуствата''''', където отрича ползата от тях, тъй като те карат хората да гледат на своите събратя по дарбите, а не по добродетелите им. Изключително впечатление прави и книгата '''''Разсъждения върху произхода и неравенството между хората''''' (1755), в която Русо твърди, че човекът е бил най-щастлив в първобитната си фаза на развитие – без грижи, нужди и суета. Стремежът му към прогрес и способността му да разсъждава оказват фатално влияние върху него, тъй като благодарение на това се появява собствеността – най-неестественото нещо в неговия живот, тъй като тя предопределя неравенство, каквото липсва в природното състояние на човека.
298

редакции