Стоицизъм: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
BotNinja (беседа | приноси)
{{lang-el}} => {{lang|el}}
Ред 37:
{{quote|Те уподобяват философията на живо същество и сравняват логиката с костите, етиката с мускулите и физиката с душата}}
 
* ''Физика''. Стоическата философия е строго монистка: тя приема, че съществуващото е производно от една единствена субстанция, която във всяка своя част, колкото и малка да е тя, е едновременно активна и пасивна<ref>вж. за подробности Hahm. D., ''The origins of stoic cosmology'', Ohio State University Press, 1977. </ref>. Този централен възглед, опонентите ѝ са окарикатурявали по различни начини, определяйки го като [[хилозоизъм]] или като [[пантеизъм]]. По-близко е съвременното физическо разбиране за взаимообратимост на материя и енергия. За форми на тази активна субстанция се сочат четирите стихии, чиито превръшания не са безразборни, а подлежат на законосъобразност, т.е. самата активност е и „Логос“. „Него Зенон определя като създател, който е оформил всичко в правилен порядък и го назовава и съдба, и бог, и зевсов дух, и необходимост“ <ref>Lactancius, ''Divinarum Institutionum'', lib.IV.9; ''Фрагменти'', с.71</ref>. Стоиците смятат, че съществува и едно глобално превръщане, като с течение на времето влагата се изпарява все повече, докато цялата Земя изсъхва и се възпламенява – възниква всемирен пожар (т.н. „екпирозис“), следва потоп и всичко започва наново (палингенезис и апокатастазис). Те считат, че и цялата събитийна история в от един такъв цикъл се повтаря „и отново ще има Сократ, Платон и всички техни привърженици и приятели, и съграждани. И отново те ще говорят същите неща и ще се залаватзалавят за следващите ги дела. И отново всичко ще се възстанови по същия начин...“ <ref> Nemesius, ''De Natura Hominem'', 38; ''Фрагменти'', c.60) </ref>
Монистичният възглед на стоиците изключва трансцендентност, която да направлява действителността като външен от нея агент: субстанцията не се нуждае нито от творец, нито от демиург или първодвигател; казано в съвременни термини „тя се самоорганизира“. Макар съществуващото да е изцяло телесно, в отнасянето му към самото себе си стоиците признават наличието на т.н. нетелесности: време, място, изказуемост и празнота <ref> Секст Емпирук (Sextus Empiricus), ''Adversus Mathematicos'', 10.218 (= SVF 2:31: 117) „lekton kai kenon kai topon kai chronon“</ref>
* ''Стоическата [[логика]]'' предполага най-общото деление на нищо или нещо (outina/tina), а именно нещата биват телесни и нетелесни. Като строг [[номинализъм]], стоицизмът отрича съществуването на общи видове. Така логическата проблематика е ориентирана към изказванията, а не към термините – разграничение, което в съвременнта логика се описва като отделянето на пропозиционалната логика от предикатната. Интерес за нея представляват модалностите на условност и възможност, т.е. анализ на изказвания от типа „ако утре вали, то...“ и „утре може да вали, но може и да не вали“. Подобни разглеждания са отчетливо различни от аристотеловата силогистика, обсебила за дълго европейските логици<ref>''Les Stoiciens et leur logique''. Ed. by Brunschwig J. Paris: Vrin, 2006.</ref>.