Аспарух: Разлика между версии

[[Файл:Bulgar necropolises on lower Danube.jpg|250px|мини|Карта на прабългарски погребения на Долния Дунав от 8 – 9 век. Това са около 30% от разкритите погребения в Южна Добруджа и Лудогорието. На над 80% от територията на днешна България няма прабългарски некрополи.]]

[[Файл:Early Bulgar Khanate. Zones of tribal control.png|250px|мини|Карта на сферите на племенен контрол в Българската държава след основаването ѝ. В розово са отбелязани държавните граници. В жълто са маркирани зоните под пряк прабългарски контрол, а в синьо тези под славянско самоуправление.]]

 

Аспарух произхожда от рода [[Дуло]], който е управляващ род в [[Стара Велика България]] от [[628]] г. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В [[Именник на българските владетели|Именника на българските ханове]] се казва, че е живял 61 години т.е. трябва да е роден ок. 639 – 640 г. След завладяването на Стара Велика България от хазарите през 665 г. част от племената [[кутригури]] и част от [[утигури|уногундурите]], начело с Аспарух се насочват към [[Днепър]], където временно остават. Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток, Аспарух с групата си продължава на югозапад и достига около 671 г. устието на р. [[Дунав]].<ref>Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.</ref> Не може да се предполага някаква първоначална враждебност от страна на Аспарух спрямо [[Византия]] на чиито граници се заселил. Преследван от хазарите и чувствайки се от една страна в недостатъчна безопасност в новото си местоживелище, а от друга – слаб поради малобройността на ордата си, той е принуден да търси съюз с византийците. Последвалото преминаване на Дунав става със съгласието на византийското правителство, което определя място за поселението в зоната около устието на Дунав, вероятно на изчезналия остров [[Певки]], като възлага на прабългарите охранителни функции.

 

Възползвайки се от критичното положение на Империята в този период, Аспарух постепенно започва да разширява владенията си в [[Малка Скития]]. Така той по-късно достига до най-тясното място между Дунав и [[Черно море]] (днешния [[Канал Дунав - Черно море (Румъния)|Канал Дунав – Черно море]]), където е спрян от византийско укрепление – земен вал и ров. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в нов племенен съюз провокира и похода на император [[Константин IV Погонат]] срещу прабългарите през [[680]] г.<ref>Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.</ref> Реално тази война е провокирана през 672 г., със завладяването от прабългарите на част от Северна Добруджа,<ref>Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.</ref> но до 679 г. [[Византия]] е ангажирана с тежкия конфликт с [[Арабски халифат|Арабския халифат]], достигнал върха си с [[Обсада на Константинопол (674)|обсадата на Константинопол]] между 674 и 678 г. Византийските хронисти указват за неколкократни грабителски походи на прабългарите в пределите на Византия, но ангажираността на империята на юг не ѝ позволявала нищо освен чисто пасивни, отбранителни действия. Разгромът на [[араби]]те дава възможност на способния и енергичен император [[Константин IV Погонат|Константин IV]] да насочи вече активно вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха.

 

{{основна|Битка при Онгъла}}

През пролетта на 680 г. преди решаващата [[битка при Онгъла]] византийска армия се придвижва по суша и море до [[делта]]та на Дунав. Виждайки числеността на многобройния противник прабългарската войска се оттегля в укрепление, издигнато на остров [[Певки]].<ref>Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.</ref> Отдалечеността и откъснатостта на военните действия в периферията на империята води до трудности свързани със снабдяването на византийската армия. От друга страна е налице практическа невъзможност да бъде щурмувано българското укрепление на острова.<ref>Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.</ref> Започва обсада, но отпътуването на императора към [[Месемврия]], за лечение на подаграта от която страдал, допълнително понижава бойния дух на византийците. Със заминаването на императора се разнесъл слух, че той бяга. Това било достатъчно да накара армията да започне отстъпление. Такива били и инструкциите на императора, за лъжлива маневра с цел да бъде накаран врага да напусне острова, за да го атакуват. В тази обстановка българската армия се възползвала от създалата се психологическа ситуация и неочаквано атакувала превъзхождащата я в пъти византийска войска, като ѝ нанесла поражение.