Разлика между версии на „Иван Асен II“

24 447 байта изтрити ,  преди 1 година
м (Премахнати редакции на 37.60.136.218 (б.), към версия на ShockD)
Етикет: Отмяна
 
Добри са отношенията на българската държава и с латинците, които по това време се намират в твърде тежко положение, заобиколени от всички страни с врагове. Мирът се поддържа и на западната граница със [[Велико княжество Сърбия|сърбите]]<ref>{{cite book |last= Занетов |first= Гаврил |authorlink= Гаврил Занетов |title= „''Западни български земи и Сърбия''“ |year= 1917 |publisher= История и етнография }}</ref>.
 
=== Външна политика ===
==== Битката при Клокотница ====
{{Основна|Битка при Клокотница}}
В началото на XIII в. се очертават два важни центъра на съпротива срещу латинските завоеватели: [[Никейска империя|Никейската империя]] (претендираща за пряк наследник на Византия) в Мала Азия и Епирската държава на Балканския полуостров. Създаването им е в резултат преди всичко на борбата на византийците срещу латинското нашествие и на тяхната решимост да отхвърлят чуждото господство – обстоятелство, което е умело използвано от византийската аристокрация. Положителна роля за укрепването на двете държави изиграва българо-латинската война от [[1205]] – [[1207]] г. Поражението на [[Балдуин I|Балдуин I Фландърски]] при [[Одрин]] и на [[Бонифаций Монфератски]] в Родопските теснини близо до [[Мосинопол]] отслабват значително боеспособността на латинската войска.
 
При [[Теодор Комнин]] (1215 – 1230) [[Епирско деспотство|Епирското деспотство]] постига за кратко време големи териториални придобивки. В пределите му са включени Средна и Северна [[Македония (област)|Македония]] и [[Албания]]. През [[1224]] г. Теодор Комнин напада и успява да превземе [[Солун]]. С освобождаването на този град от латинската власт самочувствието му нараства, той се провъзгласява за император и достига до убеждението, че му е предопределено да изгони латинците от [[Константинопол]] и да седне на престола на византийските василевси. Същата цел преследва обаче и владетелят на [[Никейска империя|Никейската империя]] [[Йоан III Дука Ватаций]]. За да подсигури своя тил, Теодор Комнин сключва съюз с Иван Асен II. След това епирските войски настъпват в Западна Тракия и завладяват редица градове, като Мосинопол, [[Ксанти]], Грацианопол и [[Димотика]]. След това се насочват към Одрин, където по това време се намират никейските войски на Йоан III Дука Ватаций.
 
Вместо да обединят силите си за общи действия срещу [[Константинопол]], двамата владетели влизат в конфликт помежду си. Теодор Комнин успява да изтласка никейците от Одрин и превзема града. След това епирските войски стигат до [[Виза]]. Латинците се затварят в [[Константинопол]], но Теодор Комнин не се решава да обсади силната крепост, тъй като не разполага с флот, с чиято помощ да отреже водния път за продоволствия и подкрепления откъм [[Златен рог|Златния рог]].
 
По това време настъпва и разривът в отношенията му с българите. Нарастващото влияние на Иван Асен II върху [[Сърбия]] и [[Латинската империя]] започва сериозно да безпокои епирския владетел. Особено подозрителни и опасни са за него стремежите на българския цар да се намеси във вътрешните работи на латинците и да стане опекун (василопатор) на малолетния император [[Балдуин II]], като му даде за съпруга дъщеря си Елена. Този план можел да осуети намеренията на Теодор Комнин и затова той насочва армията си срещу България, като се надява, че ще може да постигне бърза и лека победа.
 
Трудно е да се каже със сигурност дали Иван Асен II може би не е очаквал това нападение. Той тръгва срещу нашествениците вероятно с малобройна войска, в която са включени и 1000 кумани. Теодор Комнин разполага с видимо числено превъзходство, за което свидетелстват думите на [[Георги Акрополит]], че той „тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италиици“. Срещата между двете войски, както съобщава същият автор, става на [[9 март]] [[1230]] г. при река [[Клокотница]], недалеч от днешно [[Хасково]]. Тук ромеите се разполагат на стан източно от реката, като преди това вероятно превземат близката крепост Трапезица. Сведенията на Георги Акрополит за развитието на сражението са съвсем оскъдни: „Теодор Комнин бил решително разгромен от българите и скитите (куманите). Бил пленен от враговете, той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните, заедно с всичките им вещи“. От следващия текст се вижда, че българите пленяват и много обикновени войници. От това личи, че българската войска успява да обкръжи противника, отрязвайки пътя му за бягство.
 
Поражението на Теодор Комнин предизвиква бърза и неудържима разруха на обширната му, но вътрешно слаба държава. Без да срещнат каквато и да е съпротива, войските на Иван Асен II започват настъпление по всички направления и за кратко време стават господари на [[Одринска Тракия]], на беломорската област от Галиполския полуостров до планината [[Олимп]], а също и цяла Македония и Албания – от [[Пинд]] до [[Шкодренско езеро|Шкодренското езеро]].<ref>[http://www.macedoniainfo.com/docs/BULGARIA-ASSEN-II.jpg Карта на България при Иван Асен II, след 1230 г.]</ref>
 
Иван Асен II постъпва необичайно хуманно за онази епоха, като освобождава повечето от пленените войници „...и ги отпратил по селата и градовете им...“. Освен това оставя в някои от завладените градове старите управители, като по този начин си подсигурява подкрепата на местните аристократи и велможи. Само в по-важните градове са поставени български гарнизони и нови ръководители на военните и финансовите ведомства. Също така местният клир е заместен с български духовници.
 
Голямата победа на българските войски е ознаменувана с [[Търновски надпис на цар Иван Асен II|възпоменателен надпис]] върху паметна мраморна колона, поставена в [[Свети Четиридесет мъченици (Велико Търново)|църквата Св. Четиридесет мъченици]] във [[Велико Търново]], който гласи:
 
{{цитат|''В лето 6738 [1230], индикт 3, аз, Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка [албанска] и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин.''}}
 
==== Войната с Унгария от 1232 – 1233 ====
'''Съюзът между [[Втора българска държава|България]] и [[Никейска империя|Никея]]''', насочен срещу [[Латинската империя]], провокира репресивни мерки от страна на [[Папска държава|папата]] и [[Кралство Унгария]] . През [[1232|1232 г.]] унгарците превземат района на [[Белград]] и атакуват [[София|Средец]] (София), но са победени от цар Иван Асен II Александър. През 1233, под ръководството на бъдещия крал [[Бела IV]], унгарците отново нахлуват, като този път завземат Малко или Западно Влашко ([[Олтения]]) и създават [[Банат]] на [[Северински Банат|Северин]] . Не е ясно колко време унгарците успяват да задържат своите завоевания, но те ​​са били възстановени от Иван Асен II преди монголското нашествие от 1240 – 1241. И двата региона Белград и [[Банат]] на [[Северински Банат|Северин]] са отново възстановени от Унгария през [[1246]].
 
==== Войната от 1235 – 1236 г. ====
След [[битката при Клокотница]] Иван Асен II практически става най-силният владетел на Балканския полуостров. {{hrf|Biliarsky|2011|19}}
 
Засилването на България започва да тревожи нейните съседи. Особено обезпокоени са латинците, които се страхуват за своята [[столица]]. Към [[1231]] г. отношенията между България и Латинската империя се изострят и поради това българският цар започва да укрепва южната граница. Обновена и допълнително укрепена е крепостта при Станимака ([[Асеновград]]) както личи от намерения там надпис. Като се отказват окончателно от намеренията си за съюз с българите, латинците избират за опекун на [[Балдуин II]] бившия йерусалимски крал [[Жан дьо Бриен]] и се свързват още по-здраво с [[папа]]та.
 
Владетелят на Никейската империя [[Йоан III Дука Ватаций]] решава да потърси съюз с българите, за да бъде по-успешна борбата му с [[латинци]]те. Към такъв съюз се стреми и Иван Асен II, тъй като се надява той да му донесе нови териториални придобивки. Преговорите завършват успешно и през [[1235]] г. в град [[Галиполи (град в Турция)|Галиполи]] между двамата владетели е сключена спогодба, скрепена с брак между дъщерята на Иван Асен II [[Елена Асенина|Елена]] и сина на Ватаций [[Теодор II Ласкарис]]. Спогодбата предвижда да се признае пълната независимост на Българската църква, чийто глава – търновският [[архиепископ]] [[Йоаким I|Йоаким]] – получава титлата [[патриарх]]. Така е възстановена разрушената от [[Василий Българоубиец|Василий II]] [[Търновска патриаршия|Българска патриаршия]], като това означава окончателен отказ на българската държава от сключената през [[1204]] г. [[Калоянова уния|уния]] с [[Римска курия|Римската курия]]. Предвижда се съвместна борба срещу латинците за окончателното им прогонване от [[Тракия]].
 
Военните действия започват още същата година, като българските и никейските войски нападат и завладяват [[Източна Тракия]], след което тя е поделена между съюзниците съгласно предварително постигнатото между тях споразумение. Никейците получават [[Галиполски полуостров|Галиполския полуостров]] с гр.[[Малит]] и други градове по северозападното крайбрежие на [[Мраморно море]], както и крепостта [[Кисос]]. Границата между тях и българите в Тракия се простира на запад до р. [[Марица]], а на изток до планината [[Ган]] и близо до крепостта [[Цурулон]]. Българите получават областите, намиращи се на север, т.е. голяма част от Източна и [[Южна Тракия]] със земите около [[Пловдив]], които са присъединени към българската държава още след [[Клокотнишка битка|Клокотнишката битка]].
 
След това съюзниците, към които се присъединява и солунският владетел [[Мануил]] и [[кумани|кумански]] отряди, се отправят към [[Константинопол]] и го обсаждат по суша и море. Според [[Алберик]] те действат с 300 бойни кораба, до 25 от тях са български.<ref>Le Beau (Льобо, Lebeau) „Histoire du bas empaire“, 1757, изд. на Френската академия на науките, 1804 и 1834</ref> Това е първата организирана българска флота, корабостроителницата ѝ е била на Камчия. Латинската столица е сериозно застрашена. Император [[Балдуин II]] заминава за [[Франция]], за да търси помощ. Отбраната на столицата е поверена на [[Жан де Бриен|Жан дьо Бриен]]. Намесва се [[папа]]та, който се опитва да склони унгарския крал [[Бела IV]] ([[1235]] – [[1270]] г.) да подкрепи латинците, но не постига успех.
[[Файл:Campaigns of Ivan Assen II.png|мини|370п|Походи на цар Иван Асен II и обхват на Второто българско царство при управлението му]]
 
В началото на [[1236]] г. [[Жофроа дьо Вилардуен]], по това време владетел на [[Пелопонес]], се притича на помощ на обсадения Константинопол със 120 бойни кораба. Той успява да пробие морската блокада, като потопява 15 кораба и навлиза в [[Златен рог|Златния рог]], след което настъпват зимните студове. При това положение съюзниците се оттеглят.
 
В историографията от XIX век се появяват твърдения, че Иван Асен II е построил 25 нови галери, но за товя няма никакви първични източници. Съществуването на български флот не е изключено, но няма сведения той да е играл съществена военна роля. Освен това царят неколкократно отказва срещи със свои съюзници на азиатския бряг, вероятно опасявайки се от слабостта си във военноморско отношение.<ref name="вълканов"/>
 
==== Военните действия от 1237 г. ====
Скоро след неуспешната обсада на [[Константинопол]] Иван Асен II променя своята политика, прекъсва съюза си с [[Йоан III Дука Ватаций]], сближава се с латинците и повежда заедно с тях обща борба за прокуждане на [[никейци]]те от [[Тракия]]. Царят е подтикнат към тези си действия под заплахата от готвения с благословията на [[папа]]та [[кръстоносен поход]] за спасяване на [[Латинската империя]], както и от опасността от [[татари|татарско]] нахлуване.
 
Под натиска на татарите през [[1237]] г. големи кумански отряди преминават [[Дунав]] и [[Стара планина]], проникват в [[Източна Тракия]] и започват да я опустошават.
 
Българските войски, начело с Иван Асен II и латински войски обсаждат крепостта [[Цурулон]], главна опора на никейците в [[Източна Тракия]]. В обсадата участват и кумански отряди. [[Никифор Тарханиот]], който е начело на отбраната на града, успява да я организира добре и отблъсва настъпленията на обсадните войски. И все пак овладяването на крепостта остава въпрос на време.
 
Но съвсем неочаквано Иван Асен II получава известие за смъртта на царицата, на едно от децата си и на патриарха, вероятно дължаща се на чумната епидемия. Той възприема това нещастие като Божие наказание за нарушения договор с Никея, след което изгаря [[обсадни машини|обсадните машини]] и бързо се завръща в столицата. Разбира се, не само личните мотиви го подтикват да прекрати военните действия, а преди всичко надвисналата над българските земи монголо-татарска опасност, която постепенно ще застрашава почти цяла Европа. Латинците също се оттеглят. Наскоро след тези събития Иван Асен II се помирява с никейците, но запазва добрите си отношения с латинците.
 
Междувременно, вероятно през [[1239]] г., последва [[кръстоносен поход|кръстоносният поход]], организиран от [[папа]]та. Шестдесетхилядна католическа войска, преминала от северозапад през българските земи, напада никейците, които действат в Тракия, и превзема Цурулон.
 
Две години след този поход през [[1241]] г. цар Иван Асен II умира след като по рано същата година е разбил един отряд от монголо-татарските войски на [[хан Бату]]<ref> Mouskes, Philippe. publie par le baron de Reiffenberg, 2. Bruxelles, 1838. с. 30747 – 30762.</ref>
 
Племенницата на Иван Асен II, княгиня [[Виола Ополска|Велеслава]], е дадена за съпруга на Казимир I, княз на [[Ополе]] (1178/79 — 13 май 1230). Българката е княгиня на Ополе през периода 1218 – 1231 г. Тя е майка на княгиня Ефросиния Ополска (ок. 1229 – септември 1292/93) и баба на полския крал [[Владислав I Локетек]].
 
== Семейство ==
Анонимен потребител