Обсада на Константинопол (717 – 718): Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Премахнати редакции на 46.35.163.221 (б.), към версия на ShockD
Етикет: Отмяна
Ред 28:
През есента на [[717]] година огромна арабска армия водена по суша от халиф Сюлейман ибн Абдул-Малик, а по море от командващия флота негов зет Маслама ибн Абдел Малик, на комуто впоследствие е поверено цялото командване потегля към Константинопол и го обсажда от всички страни. При това положение новият владетел [[Лъв III Исавър]] изпраща пратеници при българския кан [[Тервел]] с молба за помощ. През пролетта на 718 година кан Тервел повежда българските отряди и достига в близост до Цариград.<ref>'''Пейчев''', стр. 15</ref> Тервел преценява, че арабското нашествие няма да спре с падането на Константинопол и поради това приема молбата за помощ.<ref>'''Зафиров''', стр. 76</ref>
 
В началото на военните действия българите разгромяват четири хиляден арабски отряд, командван лично от Маслама, който след поражението успява да избяга. По заповед на Маслама се свързват противоположните морски брегове с два големи вала, с което с 20 000 армия се осигурява тилът на арабите. Двайсетхилядната армия е отново разгромена от византийскитебългарските войски.<ref>'''Зафиров''', стр. 77</ref>
 
{{цитат|„...Арабите били нападани по суша и от жителите на града, и от българите, а в морето – от ромейските кораби, а от другата страна на морето [на малоазийския бряг] – от ромейската предна линия. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се боели да се оттеглят; първо – от техния цар, второ – от морето и трето – от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал. Маслама ги излъгал, казвайки, че скоро ще пристигнат подкрепления от техния цар. Ромеите били обсадени, но арабите не били по-добре от тях. Гладът ги притискал толкова много, че те изяждали труповете на мъртъвците и собствените си нечистотии. Те били принудени да се унищожават един другиго, за да се хранят. Една крина жито струвала десет денарии. Те търсели малки камъчета, с които да утолят глада си. Изяли и отпадъците от корабите си.“|[[Михаил Сирийски]], византийски летописец.}}