|
== Биография ==
Роден е на [[21 май]] [[1860]] година в [[Семаранг]] на остров [[Ява (остров)|Ява]] (днес [[Индонезия]]). Баща му, който по професия е лекар, умира, когато Вилем е още дете. Заедно, Вилем и майка му се връщат в Нидерландия през 1870 г. и се установяват в град [[Утрехт]]. През 1885 г. Ейнтховен получава медицинско образование от Утрехтския университет. През 1886 става професор в [[Лайденски университет|Лайденския университет]].
Холандецът Вилем Ейнтховен бил роден на 21 май 1860-та в Семаранг, Ява (днешна Индонезия). Предците му от еврейски произход емигрирали от Испания в Холандия в периода на Испанската инквизиция през 15-ти век. Семейната традиция да се изучава медицина била поставена още от дядо му Якоб, който някога се изявявал като военен медицински офицер. Когато било само на шест години, бащата на момчето починал от удар. На десет години Вилем се преместил в Утрехт, където през 1879-та, завършвайки гимназия, постъпил в Утрехтски университет да се обучава за лекар. В замяна на предоставена му академична финансова помощ, холандецът подписал споразумение да служи на армията като медик в холандските колонии след приключване на обучението си в Утрехт. През 1885-та, само на 25-годишна възраст, младият мъж се дипломирал като медик и физиолог от Утрехтски университет. През същата година станало ясно, че в Лайденския университет има свободна позиция за професор по физиология и през февруари 1886-та, с подкрепата на офталмолога и преподавател в учебната институция Франс Дондърс, Вилем получил поста. Тъй като университетската му заплата била недостатъчна, за да върне финансовата помощ, армията в крайна сметка го освободила от военния му дълг.
От 1885-та до 1889-та Ейнтховен съсредоточил изследванията си върху физиологията на дихателната система, и най-вече върху действието на т. нар. блуждаещ нерв върху контрола на дишането. През 1889 година холандският физиолог присъствал на Първия международен конгрес по физиология в Базел, Швейцария. Именно там той станал свидетел на демонстрацията на доктор Уолър, който направил първата електрокардиограма на човек с помощта на капилярен електромер. В периода от 1890-та до 1895-та, в опит да разбере "електричната активност" на сърдечния орган, Ейнтховен посветил цялото си време да усъвършенства устройството на капилярния електромер, за да издигне функционалността му на по-високо равнище. В резултат, служейки си с математически и физични методи, изобретателят успял да получи сравнително добри електрокардиографични изображения. Вилем приел, че при всяко свиване на сърцето могат да се наблюдават пет отклонения, които експертът нарекъл с латинските букви P, Q, R, S и T. Въпреки че капилярният електромер свършил много полезна работа в начинанието, холандецът никак не бил доволен от "диагностичния" му профил. Затова специалистът измислил нов, подходящ за целта, уред – струнния галванометър. Преди да го изобрети, физиологът не подозирал, че подобна машина вече била измислена от френския инженер Клеман Адер за нуждите на комуникацията. Апаратът на Адер обаче се отличавал с изключително ниска чувствителност, която подробност го правила твърде неподходящ за извършването на клинична електрокардиография. Когато по-късно научил за изобретението на френския си колега, Ейнтховен не се поколебал да цитира неговия труд в статия от 1901-та, в която разказвал за новия галванометър, за да покаже, че и други хора са допринесли за осъществяване на идеята. В крайна сметка и накратко казано, струнният галванометър представлявал тънка нажежаема кварцова жичка със сребърно покритие, промушена през два електромагнита, по която жичка преминавал електрически ток. Токът предизвиквал движение, което проектирало сянка, а същата била записвана на хартия в увеличен размер. За разлика от своя предшественик капилярния електромер, струнният галванометър осъществявал записи на електричната дейност на сърцето с много по-високо качество. Това се дължало на тънкостта и минималното тегло на жицата, както и на възможността на оператора да регулира напрежението, чувствителността и времето за отговор. Според редица учени, Ейнтховен успял да постигне такова невероятно техническо съвършенство, с което дори много от съвременните електрокардиографи не можели да се сравняват.
Изобретението бързо привлякло вниманието и на други учени, които се интересували от физиологичните тайни на сърцето, а уредът бил използван за класифициране и изучаване на различните видове сърдечни нарушения. Като оставим научните му постижения настрана, холандецът бил човек с голямо сърце и редица достойнства. През октомври 1924-та той получил Нобелова награда за медицина и нескромната сума от 40,000 долара за разгадаването на механизма на електрокардиограмата. Вилем потърсил своя бивш асистент – Ван де Воерд, с който пожелал да раздели паричния приз. Тъй като обаче Воерд починал, специалистът дал половината от парите на сестрите му, които живеели в бедност.
Последните години от живота си Ейнтховен посветил в редовно изнасяне на лекции и провеждане на обучения в областта на електрокардиографията. Интересното е, че въпреки че страдал от хипертония, той никога не си направил електрокардиограма. Холандският лекар и физиолог починал през 1927 година от рак на стомаха, на 67 години. Спокойно може да се твърди, че той поставил основите на модерната електрокардиография и с проучванията си изиграл важна роля в бъдещето развитие на този често използван метод в клиничната медицина.
Умира на [[29 септември]] [[1927]] в [[Лайден]] на 67-годишна възраст.
{{нобел физиология или медицина}}
{{СОРТКАТ:Ейнтховен, Вилем}}
|
