Традиционно използван в България до първата четвърт на 19 век е традиционния вариант на кирилицата, в който спорадично са използвани и буквите Ћ и Џ, добавени през 14 – 15 век.
Ключов момент в историята на българската азбука е преминаването от традиционната кирилица към руската [[Граждански шрифт|гражданска азбука]] през 1830-те. То е улеснено от материалното превъзходство на руската литература (печатни преси, книгоиздаване) и от разпространението по онова време на панславянските идеи. Българската гражданска азбука взема обратновзима от старата кирилица и буквата [[Голям юс|Ѫ (голяма носовка)]] и [[Ѭ|Ѭ (йотирана голяма носовка)]], които липсват в руската, за сметка на Ы и Э, които сане изхвърлени отсе употребаупотребяват в българската версияазбука. Съвременната българска кирилица добива окончателния си вариант, когато при правописната реформа от 1945 г. биват премахнати буквите [[Ят|Ѣ (Е двойно)]] и [[Голям юс|Ѫ (голяма носовка)]].
Същестува форма, която е специфична за българската азбука, наричана понякогаи [[българска кирилица]]. Тя представлява опит за модернизация, която се опитвамодернизира даи компенсира някои от основните недостатъци на създадената от Петър Първи азбука: липса на разлика между малки и главни букви, липса на графично разнообразие (горни и долни дължини). След 2014 г. има гражданска инициатива за популяризиране на тази форма на азбуката.
